Първи би тревога Евстати.
Дотърча при кмета и му каза:
–Лоша работа, кметче-е!
Кметът Йоло се ухили, пресегна се под бюрото и измъкна бутилката с ракия. Отпи, изпръхтя от удоволствие и подаде бутилката на Евстати.
Той я сграбчи с две ръце и смукна яко.
Очите му се насълзиха – кметът обичаше люта ракия.
– Казвай сега какво те гони насам! Искаш да си поплатиш актовете ли?! – смигна му кметът.
Евстати открай време бе уличаван и преследван от лесничеи и охранители на дивеча. Никой не знаеше колко акта има съставени, единственото знайно беше, че не е платил досега нито един.
–Я не се заяждай, де! – сопна се Евстати, не обичаше да му се намеква за вечните прегрешения, в които бе затънал до гуша. – Работата е сериозна, кметче!
– Тъй, тъй… – намести се удобно на стария дървен стол кметът и се подготви да слуша поредната небивалица на Евстати.
– Излязох сутринта да пообиколя оттатък Гребена и още като нагазих в потока, знаеш го…
Кметът кимна – всеки знаеше потока. Селяните някак решиха, че дотам се простират правомощията им – отвъд потока по никой начин не минаваха, даже и да виждаха паднали дървета. Открай време се знаеше, че там човешки крак не е добре да стъпва. Е, виж това за Евстати не важеше – той обикаляше навсякъде и вечно сумрачните долове се огласяха от пукота на пушката му.
– Тръгнах, значи, да прекосявам потока и усетих, че нещо не е наред. Сякаш някаква сила ме блъска в гърдите, аз напирам навътре, а тя ме тика назад. А да видим кой ще излезе по-инат, викам си, и напирам напред. Из един път секна туй, дето ме блъскаше и аз стъпих на отвъдния бряг. Приседнах да отпочина, казвам ти, уморих се.
И тогава ги видях да тичат насреща ми – зайци, сърни, два вълка с изплезени езици, една мечка с едно мече мъниче подире й.
То там си е сумрачно, ама сякаш още повече притъмня, вдигнах поглед към небето и що да видя? Птички, птички всякакви и всичките летят отвъд потока. Летят и тревожно цвърчат, подплашени са от нещо. Че от кво, викам си.
А животните като стигнаха потока и набързо го прецапаха. Бягат ти казвам, все едно нещо ги гони подире им.
А няма нищо, очите си изгледах – нищичко!
Кметът си пийваше от ракията, докато слушаше и поклащаше глава. Нека си дрънка Евстати, че той открай време само това и прави я!
– И кво?
– Нещо има там! – тресна с юмрук по бюрото Евстати.
Йоло се почеса по главата и мигом се съгласи.
– Може и да си прав. Гора голяма, все ще има нещо…
– Не-е! Работата е дебела. Гадинките бягаха като от пожар!
Кметът се стресна:
– Дим видя ли?!
Евстати поклати глава.
– Тогава… кво ще е туй, дето ги плаши, а, Евстатко? – прошепна Йоло и пак грабна бутилката, дръпна здраво.
– Ще проверя – закани се Евстати и се изниза.
Както влетя, тъй и си излетя.
Цял месец никой не зърна Евстати.
Жена му казваше, че си идвал по за час-два вкъщи, мяркал се и пак изчезвал. Идвал си, кален, бос, гледал като див и мълчал като пън, обясняваше жена му, ама тя му беше свикнала на мурафетите…
Един ден Евстати се яви в късния следобед, влезе в общината, срита вратата на кметския кабинет и тя се отвори.
Кметът го нямаше.
Евстати се запъти към кръчмата, там ще е кмета, къде другаде да ходи.
Там си беше кмета, седяха с даскала Йовчев, поп Запрян и Йоло, кръчмаря. Евстати приседна при тях и ги огледа един по един.
Кметът му смигна.
Даскалът се ухили, а попът нежно го хлопна с кръста по главата. Кръчмарят протегна ръка и взе една чаша от тезгяха, наля му вино от отворената бутилка и я тикна в ръцете му.
– Пий от мен едно и почвай лакърдиите!
Евстати не отказваше никога, гаврътна чашата, върна я на кръчмаря, а той я напълни отново.
Ама мълчи Евстати.
Чак след третата чаша проговори.
– Отвъд потока има нещо… Прогони дивеча и птичките. Тревата по поляните изсъхна. Дърветата… – започна и спря, огледа се уплашено, сведе глава и упорито мълчи.
– Какво дърветата?! – попита нетърпеливо даскалът.
– Вечер светят… – прошепна Евстати и махна ядосано с ръка. – Знам, че няма да ми повярвате, ама е така!
– Що да не ти вярваме?! – ядоса се кръчмарят.
– И кво ще е туй нещо, според теб? – попита строго даскалът, все едно ученик препитваше.
– Нищо… Нищо не мога да разбера… – измърмори Евстати и започна да стърже по пода с обувката си.
След половин час четиримата поеха към потока. Загледаха жадно отвъд – наистина земята беше като изгоряла, нито една тревица по нея.
Кръчмарят запретна крачоли и напъна да премине потока, но не направи и две крачки нещо го тласна в гърдите, той залитна, просна се по гръб. Цопна във водата едрото му тяло, все едно някой го е метнал със страшна сила обратно. Помогнаха му да се изправи – мокър като кокошка.
Попът наблюдаваше ставащото, целуваше сребърния кръст провесен на гърдите му и шепнеше молитва след молитва.
Кметът приседна на земята от почуда.
Даскалът клечеше до него и не откъсваше поглед от дърветата насреща му.
Йоло си свали ризата, подсуши главата си мълчаливо и уплашено.
Всички, смълчани, втрещени, потресени, седяха до брега на потока и се взираха в невидимия ужас.
Смрачи се някак изведнъж – някой прогони грубо и брутално светлината.
Мракът се спусна стремително, рукна отнейде и тогава мъжете замръзнаха от почуда.
Клоните на дърветата наистина светеха – сякаш горяха.
Кръчмарят се изправи и измърмори:
- Аз се махам от туй проклето място! – и си тръгна.
Попът нещо пелтечеше, стиснал кръста в ръката си, също заприпка след кръчмаря.
Последваха ги забързано Йоло и Евстати, мълчаха, само страхливо извръщаха глави.
Селяните ги чакаха пред кръчмата – недоволни и пухтящи от нетърпение да грабнат чашите.
Разказаха какво са видели. Всички цъкаха с езици и недоумяваха…
Само дядо Стоимен рече:
– Какво толкоз се чудите и вие?! От край време там е имало нещо.
– Видели ли сте го? – кресна му гневно даскалът.
Дядо Стоимен се усмихна загадъчно:
– Чувствали сме го…
– Абе едно такова… как да ви кажа… – опитваше се да обясни Евстати на струпалите се около него хора. Изведнъж очичките му светнаха и той извика: – Нищо! Все едно нищо, пък е нещо. И то лошо нещо! Ама си е чисто нищо!
Така се роди и прозвището на това място – “Нищото”!
И днес бабите съветват внучетата си:
– Кракът ви да не е стъпил отвъд потока, в Нищото!