Винаги съм си мислела, че в предишен живот съм била птица. Високите места ми привличат вниванието на мига, а за страх от високото изобщо не може и да се помисли. Откак се помня се навеждам през терасата от седмия етаж без да ми мигне окото. Представяла съм си как летя безброй пъти, да не говорим на какви опасни места съм се качвала, само и само за да бъда на високо. Слава богу никога не ми е идвало на ум да скачам през терасата, предвид развинтеното ми въображение. Наличие на инстинкт за самосъхранение, може би. Но едва откакто тръгнах да бродя из планините този мой глад за височини започна да се задоволява що-годе. От друга страна, апетитът идва с яденето – тъй че колкото по-нависоко се качвам, толкова повече започвам да мисля за следващата стъпка нагоре.

Точно това си мислех застанала на върха на Пиатра Краулуй в Румъния преди няколко месеца. Вятъра жестоко ме бичеше в лицето, пронизваше всички катове дрехи, които бях навлякла (че и спалния чувал отгоре) и достигаше до всяка тъкан в тялото ми. Не си усещах краката, а носа ми течеше. Обаче аз стоически издържах десет минути, докато запаметявах гледката в главата си. В началото си мислех, че нищо не може да ме накара да вляза вътре на топло, при наличието на такава гледка, но много бързо си промених мнението. Отсреща виждах канарите на Бучеч, а зад мен се очертаваше едва забележим от тази височина черен път. От ляво и дясно още скали, мъгла и един прекрасен залез.

Излязох от вцепенението си и до слуха ми достигна мрънкането на румънския ми другар Драгош, на английски:

– Трябваше да взема палатката. Нямаше да тежи толкова много. Зящо не я взех? Много съм смотан.

– Какво се ядосваш толкова, бре? Я гледай каква красота!

– Тука е пренаселено, а в къщичката няма място за всички. Ще се гъчим като мравки.

Въпросната „къщичка” беше полусфера, направена от шперплат и пластмасови матирани прозорчета, от които не се виждаше нищо навън. Тя побираше не повече от 6-7 души, а хората на върха бяха поне три пъти по толкова.

– Е, поне ще ни е топло – усмихнах се аз. – Недей се ядосва!

Той се намръщи още повече, а аз съвсем замръзнах.

Та, как се озовах на върха на тая върлина? Бях на гости на Драгош и Михай в Брашов, които срещнах на морето във Вама Веке – едно непредвидено приключение състоящо се от четиридневен преход по Северното Черноморие и сблъсък с граничната полиция. А срещата ни беше съвсем ненадейна, сякаш определена от съдбата. Разхождах се по плажната ивица нарамила голямата туристическа раница, а те случайно ме заговориха. Видиш ли, излезе че имаме за какво да си бъбрим, дори попътувахме заедно и прекарахме следващите няколко дни много добре.

Та реших да им ида на гости в родния град, при което си хванах стопа от Шумен, през Русе и Букурещ. Огромната равнина изведнъж придоби по-планински терен, а по някое време пътят започна да се вие по склоновете на планинските масиви. Опитвах се да говоря с шофьорите, но повечето от тях не знаеха грам английски, така че се наложи сама да се ориентирам по картата. Пред мен изникнаха скалистите върхове на Бучеч, забулени в мъгливи облачета. Успях обаче да зърна кръста на върха, който така и не разбрах защо е сложен там. Зарекох се някой ден да изкача тази планина. Видя ли скалисти върхове планината автоматично отива в списъка ми с потенциални приключения!

Киснах цяла седмица в Брашов, обикалях покрайнините и старата част на Градът на короната, както още е известен, видях му красотите и грозотиите – момчетата дори искаха да ми покажат истинска мечка в един от кварталите, но така и не се натъкнахме на такава. Винаги съм си мечтала да живея насред планината, така че Брашов ми се стори като моята мечта за момента. Чух дори полушеговити, полусериозни предложения да се преместя да живея там. Идеята не е лоша, но никак не обичам да се застоявам на едно място.

Дойдоха почивните дни и Драгош ми отправи примамливо предложение – „Избирай фестивал или планина – къде ти се ходи?” Пф, какъв излишен въпрос! Обаче имах един съществен проблем – бях дошла само с едни гуменки на краката си, така че трябваше бързо да си намеря обувки. Русокосият младеж ме закара в края на града, където бяха циганските пазари, сиреч сергии отрупани с какви ли не боклуци – от плодове и зеленчуци до дрехи, обувки и всякакви джиджавки – не си потърсил не си намерил. Преровихме куповете с всевъзможни модели обувки с надеждата да попаднем на нещо сносно. Открих доста износени, но все още здрави, обувки Timberland, само че продавачката реши, че съм от „нейните” хора, поради матовата ми кожа, която лятото става много мургава, и искаше да ми пробута розови и лилави фусти, от които просто ми прилоша. Това лято бях каква ли не – туркиня, циганка, латиноамериканка, мексиканка… кой както ме припознае. Е, вече бях готова за планина.

На другата сутрин хванахме влакчето до Зарнещи (на 20 минути от Брашов). Там всичко ти е на 20 минути, града си е насред Карпатите – ако това не е мечтата на всеки планинар не знам кое е. Озовахме се в подножието. Навсякъде щъкаха хора. Я с коли, я на колелета, я пеша – навалица страшна. Рекичката пирятно ромолеше край черния път, а гората бе много приветлива и прохладна. От тази страна планината изглеждаше доста гостоприемна и безобидна с нейните приятни зелени възвишения – „Нищо особено!”, казах си.

Учудуна попитах другарчута си:

– Тука май доста хора идват?

– Известно място е.

– Ужас!

– Не бой се, нагоре ще стават все по-малко – усмихна се под мустак той.

– Надявам се.

Преходът беше съвсем плавен и нормален, минахме през приятна иглолистна горичка и излязохме на поляна с крави, много недружелюбни при това. Опитах се най-приятелски да достигна до няколко от тях, но те съвсем невъзпитано ми обръщаха гръб и отиваха надалеч да продължат с предъвкване на пашата си. По физиономиите им  разбрах, че за тях бях като досадна муха, която не спира да жужи наоколо им. От друга страна на Драгош му беше много забавно да ме наблюдава как играя на гоненица с кравите. Едно от любимите му неща по време на моя престой беше да ми се присмива за това или онова – аз му се струвах доста странна и забавна с моите обеци от пера и мъниста в косите. В крайна сметка се наложи да оставя кравите намира, мрънках на главата на Драгош в замяна.

Не смед дълго се подадоха и първите скалисти върхове. Първоначално помислих, че са заскрежени от сняг, но като се загледах осъзнах че това са камъни. А хората все още бяха също толкова много, колкото и долу. От ляво и дясно чувах само ”Salud!  – Buna!” , „Salud – Buna!” – техния поздрав еквивалентен на нашето „Добър ден! – Добър да е!”. От мен да знаете, румънския е много лесен и забавен език, изпъстрен с твърде много славянски думи, което го прави много привлекателен лично за мен.

Направихме почивка на хижата, хапнахме и тръгнахме пак нагоре по маркировката. А аз все още недоволствах, заради несполучливото ми запознанство с кравите.

В един момент гората свърши като отрязана с нож и започнаха камънаци. Оттам нагоре нямаше нищо друго освен… още камънаци. Чувствах, че вървя с главата надолу. Нещо в главата ми прещрака и направих асоциация със скалистите брегове на Тюленово. Назъбения връх насреща ми и синьото небе над мен сякаш беше обърнато море. Изобщо – объркана работа. Погледнах нагоре. Вървяхме по стръмнина обсипана със срутили се от върха скали. Убийсвено неудобно за глезените. Да не говорим, че до върха имаше още поне два часа, според табелата. Там осъзнах, че предупреждението на Драгош да не бързам толкова бе съвсем разумно и на място. Но аз пердашех напред нетърпелива да видя върха. Е, оттук насетне нямаше да има такива положения. Запълзяхме нагоре като скални козички. Между другото нямах късмета да зърна някоя от тях, Драгош каза че има голяма вероятност да видим няколко, но това така и не се случи.

Нито табелата се оказа вярна, (или ние вървяхме твърде бавно) нито хората намаляха. След преодоляването на камънаците и стръмнината най-после му се видя края. Качихме върха, който си беше остра тясна скала, широка не повече от десетина метра и дълга до края на планината. Точно се зарадвах, че ще си почина и ще се насладя на залеза и ледения вятър ме шибна в лицето, тялото – навсякъде. Две крачки по-назад нямаше и помен от него, така че реших да се върна там. На върха ветровете се бореха в неспирна битка. Долу ти е горещо и ти идва да си смъкнеш кожата, а горе умираш от студ и ти се ще да си имунизиран към това усещане.

На върха си дадох сметка какво представлява Пиатра – почти отвесна тясна скала – ако тръгнеш да я вървиш цялата ще имаш невъобразими гледки и от двете си страни, защото ще вървиш по много тесен път по върха, но без подходяща екипировка си загубен. Зарекох се, че догодина това ще е една от първите ми дестинации извън България, където пък имам да минавам Маршрутът на дружбата – Ком – Емине. С кое по-напред да се захвана като има твърде много интересни места за посещаване и маршрути за извървяване?

В крайна сметка много от дошлите хора бяха с палатки, но в малката къщичка се набутахме 14 души. Или май бяхме 16… не си спомням честно казано, но няма да забравя колко прецизно се бяхме нагъчкали всички гръб до гръб, кълка до кълка, само и само да се съберем. Четири двойки мъж и жена (едната, от които бременна в шестия месец), едно десетгодишно момче с двама възрастни мъже, а на пода двама финландци, които страдаха от разтройство и повръщане. Изглеждаха наистина болни, но бяха доста далече от дома, за да се върнат, а и бяха твърдо решени да завършат пътуването си.

Прекарах нощта опряла гръб до гръб до бременната жена, която най-учтиво ме помоли да не шавам много, за да не я ударя без да искам, а Драгош беше плътно до мен. Да не говорим, че се свряхме само в единия спален чувал, защото просто нямаше място за два отделни, а и така ни беше по-топло. Цяла нощ му дишах във врата. Буквално всички хора бяха нагъчкани като сарделки в консерва, но пък стана много топло и уютно вътре. Малко преди изгрев дори се усетих сгорещена и започнах да свалям кат по кат дрехите си, които после пак ми се наложи да облека.

Очаквах да заваря едно прекрасно юлско и слънчево утро с чудна гледка навън с поглед, който да се рее додето мога да видя… трънки и глокинки. Мъглата беше непрогледна, едва виждах на два метра пред себе си, да не говорим, че беше не по-малко студено от предишния ден. Буквално виждах капчиците влага във въздуха как се носят като причудливи сферички около мен. Изключително бях разочарована от тази  провалена моя представа.

Тръгнахме надолу по стръмния каменист склон.

– Нищо не се вижда! – оплаках се аз.

– Ти какво очакваше? Тука много често има мъгли. Другия път може и да имаш късмет.

– Ако има друг път – намръщих се аз.

– А защо да няма? Цялата планина се обикаля за около 5-6 дни. Върви се по ръба и със сигурност е много красиво.

– Ако няма мъгла.

– От друга страна можем да наблюдаваме играта на облачетата над планината – смигна ми Драгош.

Настроението му тази сутрин беше завидно добро, за разлика от моето.

През следващите два часа се радвахме на прескачащите от едната до другата страна облачета мъгла. Вятърът ги поемаше и те се понасяха надолу по склона. Гонеха се неуморно. Тук-там се отваряше някое прозорче, през което се виждаше обстановката долу. Там животът сякаш беше друг, но единственото, което успявах да видя бяха движещите се коли, които от тази височина бяха като зрънца черен пипер.

Неочаквано се изправих пред огромен стръмен сипей, почти отвесен, който сякаш нямаше край. Само камънаци. А от двете ми страни се издигаха високи скални скатове. Имах чувството, че несръчен великан бе помел половината планина по пътя си надолу.

– Оттук ли ни е пътя?

– Да. Защо?

– Това ще бъде дъъълго спускане.

Предизвикателстовото за деня беше да сляза до долу здрава и цяла. Никога преди не ми се беше случвало да се спускам по такъв стръмен и каменист склон. Преходът от хижа Амбарица до хижа Рай в Стара планина ми се стори детска работа в сравнение с това спускане. Тук теренът беше много стръмен, почти отвесен. След половин час мравешко ходене усещах колената си на сол, а Драгош подскачаше като младо козленце из камънаците и най-нагло ми се смееше. Аз едва се движех хванала се за скалната стена, а той постоянно ми подвикваше колко съм бавна като стара баба и как не може да повярва, че нагоре сме били по-бързи. По някое време започнах да го замерям с камъни, без да го целя умишлено ествено, но той продължаваше да ми се смее насреща и най-демонстративно да подскача надолу по стръмното.

Няма да забравя как изкочихме иззад един ъгъл, предполагайки, че сме стигнали гората, а пред нас имаше само още камъни. Изревах с цяло гърло и стържещ стомах: – „Мамка му, гладна съъъъм!” Ехото ми отговори също толкова оглушително. Поне от час се лъжехме, че сме стигнали примамливата зеленина, където смятахме да починем и похапнем. Услужливото ми другарче ми подаде консерва с ананас и пакетче семки. Зачоплихме надолу по склона с притъпен за момента глад.

След цяла вечност стигнахме гората, която ми се виждаше недостижимо далече, и спряхме за дълга и лежерна почивка при другата шпертеплатна къщурка. Шестоъгълните `и кутийки блещукаха на слънчевага светлина. Тук бе осезаемо по-топло и приятно. Опънахме хамаците и се наслаждавахме на хубавото време и мириса на бор и смола. Едва тук останахме наистина сами със себе си. От тази страна на склона просто нямаше наплив от туристи. Искаше ми се да остана там до края на лятото. Беше толкова спокойно и закътано, като в чудна горска приказка. Очаквах всеки момент елфчета и горски нимфи, самодиви и всякакви горски създания да се заозъртат наоколо ми, но за жалост нямах този късмет. Зачудих се дали няма да видя мечка този път, но уви. За жалост време беше да се прибираме – на другия ден Драгош беше на работа, а аз имах да хващам стоп към България.

Излизайки на слънчевата поляна се обърнах назад и останах поразена. Върховете сякаш бяха надвиснали над нас, белеещите се скали много отчетливо се открояваха на фона на синьото небе. От тук ми приличаха на огромни зъби. Отдолу изглеждаха дори още по-стръмни и по-страшни. Почувствах се горда от постижението си и смъртно уморена. Костваше ми много усилия да сляза. Краката ми бяха като разглобени и единственото, което исках е да седна и да се разложа на някоя пейка. Бях достигнала предела на силите си. Само че Драгош беше решил, че трябва да седнем на точно определено място, което и той самия не знаеше къде се намира. Разкарва ме още един час по черния път, минахме покрай много къщички, заведения, барове, дворове и т.н. докато намери това което търси. В този момент ужасно много го мразех, задето ме караше да вървя с омекнали от умора крака. Исках да седна на поляната и да се наслаждавам на последните слънчеви лъчи, но той не ме остави на мира. Хвана ме под ръчичка и ме завлече със себе си. После се наложи да се върнем, после пак наобратно – и така няколко пъти, докато намери заведението, което търсеше. След хубаво хапване и добра почивка край поточето вече бяхме готови да поемем по пътя към Брашов. Тръгнахме по черния път с вдигнати палци в очакване някой да ни качи. В Румъния повечето хора са много отзивчиви и по принцип бързо си намираш превоз. Ако и знаеха английски също толкова добре щях да съм много доволна, но няма пълно щастие, нали?

Возихме се в един микробус с трима напушеняци. Само докато отворих вратата и дъхът на трева ме блъсна в лицето – най-любимото ми нещо на този свят… На Драгош очичките му ведната светнаха и отново ме погледна с онзи подигравателен поглед тип: „Ха-ха, ще се наложи да свикнеш с това!.” Убедила съм се, че нещата, които най-много ненавиждам, просто ме преследват. Въпреки това бяха много учтиви момчета. Вместо да се ядосвам, че ще смърдя на ганджа като сляза, се загледах в уютните къщички през прозореца.

Момчетата ни оставиха в центъра на Зарнещи, а оттам си хванахме още един стоп и за нула време се прибрахме в Брашов.

Така завърши второто ми приключение в Румъния. На следващия ден ободрена от новите преживявания, с най-широката си усмивка, застанах с гордо вдигнат палец в очакване на безплатния си превоз до границата.

Румъния е много красива страна, а румънците са изключително гостоприемни хора. Пазя само топли чувства към приятелите си там, и с нетърпение очаквам догодина пак да ги посетя и да покоря и другите околни планини на Брашов.