Получих покана в лицекнижието от близък приятел . Организираме, вика, конкурс за планинарски разказ. Ти обичаш да пишеш, напиши нещо и го прати! Бил си тук и там, имаш какво да кажеш! Ама виж сега бе, Мишо, аз не го правя редовно, не мога по задължение, сиреч за препитание или внимание, не мога и партийно, сиреч по поръчка. Просто понякога ми светва една лампа, някоя от многото личности в моята куха и просташка глава се активизира и ей така нещо се излива от казанчето за 15 минути – неструктурирано, спорадично, без стойност, без претенции и по-важното – без смисъл.
Изискването било за кратък разказ в планината. Сега се сетих за един, Мишо… оп, светна една лампа. Предполагам, че комисията, която ще оценява това, очаква да ударя клишето и да споделя нещо мотивиращо, екстремно, за алпинизЪма, видиш ли, за оцеляването, за живота на ръба, за емоциите между приятелите по трудни, далечни и недостъпни върхове. За тези ценности четем откакто човешкото същество за първи път е развило потребност да отиде в планината за удоволствие, но интересното е, че тези ценности колкото и да се рециклират с годините, никога не омръзват на читателя. Явно те са изконни, вечни и житейски като класическите художествени романи, които също са изконни, вечни и житейски.
Освен да ходя чат-пат на скалички, да се занимавам с филателия, икебана и фигурно пързаляне, обичам и планинското тричане. Да бягам. Ама не по маратони, обичам си самичък като темерутите, да си слушам музика на айпода, да развивам бърза скорост, да влизам в Зоната, да ми е епично такова, да се чувствувам свободен. Вярно де, сам човек е само за клозета, но понякога, това изгражда характер. Имам предвид да си сам в планината, не в клозета. Когато си самичък, няма кой да ти помогне, няма и кого да обвиниш за шамарите, в които сам си се наврял. Трябва да се оправяш както знаеш, да намираш изход от всяка ситуация, научаваш се да притъпяваш паническите изблици, развиваш едно такова животинско първично чувство за самосъхранение; чувство, което хилядите години еволюция е шлифовало, но съвременният живот на офисния плъх го е заровило някъде дълбоко в (под)съзнанието, спи забравено, заровено и чака да се пробуди.
Когато пък не слушаш музика на айпода и няма с кого да си говориш, когато вече и собствената ти компания е станала досадна, започваш да слушаш планината и да я четеш. Един изперкал старец-алпинист веднъж ми каза: „Не спирай да четеш планината. Тя е като книга, чети между редовете”. Понякога я четем, понякога пишем за нея.
Историята, която още не съм ви разказал не е нищо специално, емоционално, мъдро и приключенско, всъщност е голяма простотия и кретения.
Всичко се случи не в пословична, драматична и трудна планина, случи се в нашия мил и роден Балкан. Бях си избрал един маршрут за бягане от хижа Паскал, после нагоре по билото и на запад, докъдето ми стигнат силичките. Никога не бях ходил в Западна Стара планина, а гледките не отстъпват по нищо на тези в Централен балкан. Говоря за района на Вежен, Свещи Пласт, връх Баба итн. (да ви кажа правичката, по имената на върховете не ме бива). Хубавото на тичането по било е възможността да наблюдаваш и от двете страни. Кеф ти на север, кеф ти на юг, пък нашите планинки може да не са като Алпите, но са си хубави, защото са си наши и си ги обичаме!
Тичах ли, тричах, стигнах по тъмно до връх Баба, върху него някаква военна постройка, а на юг от нея теоретично трябваше да е пътеката до хижа Чавдар. Маршрутът по билото е от Ком-Емине, но не навсякъде е добре маркиран, на места си е направо за джипиес. Извадих си челника и… греда – батериите на умирачка, на всичкото отгоре изгубих пътеката за Чавдар, врях се по разни драки и нищо не намерих.
На всички ни се е случвало да забравим по нещо от раницата и по трудния начин се научаваме никога повече да не го забравяме. Единственото решение, което ми оставаше е да се върна обратно по черния път на билото и да уцеля отбивката за хижа Мургана.
Егати и боклуците! Една маркировка не могат да направят като хората! И ти, Викторе, виж се колко си прост, батериите що не си ги провери? Чакай, защо сега наливаш на другите и на себе си? Какво са ти виновни? Мисли как да си спасиш кожата, с хранилка нищо няма да стане. Е каква ти храна бе, храната и водата свърши отдавна, езикът ми залепна за небцето, сега тялото се храни само с мускули и нерви. Нищо, давай, ей сега ще слезнеш до хижата, тя е посещаема, стигат с коли до нея, така хубаво ще се гръмнеш от ядене. А дано, ама дали ще я уцеля? Ето виж, челника предаде окончателно богу дух, поне по черния път се ориентирам, небето ми осветява. И колко е красиво. Звезди, звезди и още звезди! Нито едно съзвездие не знам, но обичам звездите. От звездите сме дошли и в звездите ще се върнем. Въглерод, азот, кислород итн. Я хвани ей този склон, ще засечеш пътя за хижата. Спасени сме. Амин!
Пред хижата паркирани 50 мотора, в столовата течеше грозен рокерски гуляй, а музиката варираше между рок, метъл и Черно фередже. Мине се, не мине, компанията изригваше с бойния вик „Е*аньееее!”, характерен за балканските ширини. Две лелки ме изгледаха, все едно виждат призрак, но бързо потънаха в дивия купон. Изнемощял и едва държейки се на крака се придвижих до кухнята, вътре двама чичовци обсъждаха екзистенциалните въпроси за Сътворението и теорията за Мултивселената, с две думи говориха си: „ти мене уважаваш ли ме?”.
– Моля… дайте ми една чорбичка… моля…- пресипнало и тихичко се обърнах към тях.
– Какви чорбички? Храната свърши! Легла няма! Това е частно парти! – махна с неохота единият чичко и ме забрави.
Умората ми се трансформира в гняв, друго чудовище се събуди:
– Слушай какво! Умрял съм! Прегладнял съм! Тук съм, заради шибаните ви маркировки! Давай ми каквото и да е за ядене. Толкова много ли искам? Пари имам! Какво ме гледаш така? Храна ми дай бе!
На рамото си усетих здрава ръка, която ме завлачи през столовата, успях да мерна само едър и лют моторджия. Край, сега ще трябва и да се маризя. Само това ми липсваше:
– Моля ти се бе, чичо! Не ме държат краката, всеки момент ще припадна. Точно днес не искам да се бия с никого. Моля те бе!
– Бе никой няма да те бие. Я сядай тука. Ей ти салата, ей ти пиене, ей ти мръвки. Как се казваш? Приятно ми е, Викторе! Аз съм Владо. Моля за внимание на всички! Това е Виктор! Идва от—абе откъде идваш? Сериозно ли!? Е ти си ненормален. Едно време и аз като тебе, но сега съм стар. Мотори, мотори и само мотори! Браво, младеж, ай наздрае!
Беше ми неудобно. По това време не ядях месо, бях спрял и алкохола. Не исках да налазвам нито пържолата, нито да сърбам ракията. Не смеех да кажа това на изтрещелите моторджии, защото сигурно щяха да изхвърлят трезвения вегетарианец като мокро коте. Вегетарианството и сухия режим са като чалгата. На младини може да си минал през тях, но ако задълбаеш повече години в тях, не е здравословно.
– Слушай, младеж! Като се наядеш, ще спиш в моята стая за без пари. Не се притеснявай, пари не искам! Не, не, слушай! Аз ще остана цяла нощ да пия с тези пръчове тука, ти си почини хубаво. Абе не те ли е страх да ходиш сам в планината? И по тъмно! Железен си, наздраве! Е ти нищо не пиеш, само ближеш чашата. И защо не ядеш месцето? Стига си нагъвал кашкавали и хляб! Ела сега да ти покажа стаята.
Отключи ми, вътре едно чистичко, подредено и чаршафосано като в хотел две звезди. Първоначално си помислих дали не е обратен и дали няма да ми налети, че с боя се разминах, оставаше и от другото да се спасявам. За щастие беше си хетеро, нямаше опасност. Преди да си тръгне, ми рече:
– Младеж, ако не се видим, запиши си телефона на едно листче да пием по бира някой път, че аз утре НИЩО няма да помня. До скоро и със здраве!
Заспах и умрях. По едно време се съживих, събудих се от комотозната умора, нещо ставаше. Владо бясно си събираше багажа, каската, протекторите, зад него друг моторджия го разубеждаваше:
– Копеле, недей си тръгва бе, пиян си!
– Не ме интересува, как така ще ме удря тоя ***** бе! Аз на всички правя добро, тоя ще ми скача! Да го духат всички! Чао!
Ясно, долу е имало въргал, въргал и ще има.
– Владо, аре да го набием, искаш ли?
– Не можеш.
– Аз ли не мога?! Хайде на бас!
– Хайде.
Двамата моторджии се ометоха от стаята. Аз се правех на заспал. Сега не можех да заспя от смях. Долу в столовата се чу трошене на маси, столове и посуда. Някой се провикна: „еее ЕЕЕ стига де!”. Класика.
На сутринта се вдигнах в 6 часа, столовата приличаше на следвоенен плацдарм, но нямаше и помен от войниците, от Владо, кой е победил, кой е капитулирал. Откъснах си малко хлебец и кашкавал от една оцеляла маса и скоропостижно си слязох в Златица.
Сутрин планината е най-красива, защото е тиха. Абе… тиха, тиха, колко да е тиха. В главата ми още отекваха песните на моторджиите, неприличните викове и Черно фередже.
Епилог.
Запомнете от мен. Моторджиите са най-готините, най-добродушните и най-лудите глави. По душа са по-добри и от най-редовните и активни планинари, но са по-опасни и от най-лютите чалга батки и фитнес маниаци. Май ще си купя мотор. Не ми стигаше бягането, катеренето и другите простотии, ами сега и мотор…
Със черно фередже, оле.