Oтвори очи. Отново бе ден. Светлината вече осми месец не си бе отивала. Нощта бе тази, която най-много й липсваше.
Стана от леглото, облече се по-енергично от обикновено и направи сутрешния си тоалет. Малко след това вече бе около каната за гореща вода, с чиято помощ приготви поредната порция лиофилизирана храна. Дните, в които можеше съвсем спокойно да си сготви мусака или боб яхния бяха безвъзвратно отминали. Към днешна дата изборът й се свеждаше единствено до храната, която получаваше на всеки шест месеца. Именно толкова траеше полета от Земята до първата човешка мисия на повърхността на Марс.
Мария Георгиева преди, а сега Мария Стоук, бе родена през далечната 2062 г. В навечерието на 21-хилядолетие нещата се бяха променили. Родена в малко българско градче наречено Пловдив, Мария бе отрасла в прегръдката на планината. Всеки петък, на всяка седмица, без значение от сезона, нейния баща опаковаше старателно раницата й и в събота рано сутринта потегляха на поредното си приключение в планината. А планината бе мястото, където двамата успяваха да вземат полагащото им се време заедно, което липсваше, заради забързания и натоварен график на баща й през работната седмица. Голям Кадемлия, Бански Суходол, връх Свобода, заслон Тевно езеро, хижа Мазалат…това бяха само част от местата, които те посещаваха ежегодно. Точно 20 години бяха минали от последния път, когато бе видяла залязващото слънце над любимата Стара планина. Оттогава бе станала водещ геолог в световен мащаб, а любовта й към откриването на нови неща я бе докарало до това да стане един от първите хора, трайно заселили се на Марс.
Базата „Марагидик“ ( позволиха й да избере име ) бе разположена в западната част на червената планета. Тук ветровете по повърхността на новия й дом бяха най-тихи. За разлика от всички други мисии, нейната бе по-особена. Освен геологическите изследвания и проби, които трябваше да взима ежедневно, трябваше да прекара и първите туристически маршрути на планините около „Марагидик“. А планините в околовръст бяха безпощадни. Остри зъбери, готови да прогонят всеки дръзнал да се доближи до тях се извисяваха навсякъде. Тя помисли и си спомни първия път, когато се озова на хижа Вихрен и погледна нагоре по пътеката към върха. Изглеждаше страшно и толкова далече. Естествено това бе в представите на едно 5 годишно момиче ( чак впоследствие разбра, че и много възрастни виждат върха по същия начин). Трудно щеше да забрави, дори и след толкова години, вкусът на пържените филии, които закусиха тогава. Изпиха по две чаши билков чай, приготвен от хижарката и тръгнаха нагоре към върха. Слънцето вече бе започнало да стопля околните хълмове, а горе високо в синьото небе му правеха компания няколко неподвижни облака. Това бе може би първия път, в който се замисли какво има над слънцето и над облаците…но тези мисли много бързо изчезнаха, след като баща й бе започнал да ходи с едно темпо, което трудно можеше да се поддържа от малките й пет годишни крачета. Поради тази причина тя подтичкваше след него, но усмивката й не слизаше от лицето й. Както и въпросите, които бяха еднотипни за един възрастен, но толкова различни за едно дете…“а този камък какъв е“; „а това животно какво е“; „това растение става ли за ядене“ и т.н и т.н една плеяда детски въпроси обстрелваха безпощадно бащиното съзнание. А то бе така гордо…Баща й отговаряше на всеки неин въпрос спокойно, без излишни приказки, но достатъчно изчерпателно, за да задоволят жаждата й за знания…но той все още не знаеше, че тази жажда за знания и любопитството й ще се увеличат подобно на лавина, тръгнала по стръмен склон…щяха да съберат всичко по пътя си – приятели, роднини, личен живот…всичко в името на това любопитството й да бъде задоволено и усмирено.
След този ден и гледката, която се ширна пред ококорените й детски очи от връх Вихрен, нищо нямаше да е същото. Тя разбра, че планината е най-достъпното място, в което може да се сблъсква с нови и нови неща постоянно…да се изумява, изненадва, разстройва, да бъде щастлива и да се смирява едновременно.
Излезе от базата „Марагидик“ и се насочи към планината „Тракия“. Бе решила, че щом ще е първият човек обходил близките планини и върхове, следва и тя да даде имената им. „Тракия“ се открояваше с острите си и стръмни форми в ниското и със сравнително полегатото си и достъпно било, което водеше към всичките й върхове. „Тук всичко е наопаки“ – помисли си не особено щастлива Мария. От миналата седмица си бе набелязала линия за ходене, която възнамеряваше да следва, тъй като й се струваше единствения възможен вариант да се добере до билото. Освен трудно достъпния терен, допълнителен товар се явяваше и 18 килограмовия костюм, с който бе облечена. След известни затруднения успя да завърши „осмицата“ около седалката си и започна лека-полека да се изкатерва нагоре. Основната й цел за деня ( условно казано ден, понеже тук светлото трае няколко месеца) бе…да се върне в базата невредима. Не бе катерила от няколко години, а този спорт е неблагодарен…всичко, което си научил в него ти отнемаше месеци упорити тренировки, но губеше форма само за няколко седмици, в които изпускаш да тренираш. А сега беше пропуснала няколко години. Тръгна нагоре леко неуверено, но след като прецени, че скалата ( все още не знаеше какъв точно вид скала е това) е здрава и може да издържи тежестта й, започна буквално да излазва нагоре по възможно най-грозния и ефективен начин за катерене. Докато преодоляваше поредното остро, леко димящо и адски непознато парче скала, съзнанието й изведнъж се пренесе в един зимен ден, когато заедно с баща си и своя приятелка бяха отишли до връх Мальовица. Слънцето огряваше щастливата й и нахилена физиономия. За първи път, в приключенията й с баща й, имаше и друг човек. Но Силвия, така се казваше приятелката й от гимназията, я умоляваше от няколко седмици да дойде и тя, защото нямало с кого да отиде на планина. И така, няколко седмици по-късно, тримата бодро крачеха заедно с всички останали хора по класическата пътека нагоре. Малко преди да достигнат върха, точно около Еленино езеро, Мария реши, че не й се качва по-нормалния маршрут, а иска да пробва нещо ново. Баща й, който не беше много по-различен от нея в това отношение, се съгласи почти моментално. Силвия също нямаше избор и така тримата вместо наляво – свиха леко надясно и се насочиха към един от склоновете под върха. Снегът леко прискърцаваше под стъпките им, а слънцето грубо и безпощадно унищожаваше всички връзки между отделните молекули вода в снега. Започнаха да излазват в един лавинен улей посока билото на Мальовица, като същевременно и тримата бяха само с туристическата си екипировка. Нямаха дори котки. А колко полезни щяха да им бъдат точно сега, си мислеше Мария докато капчици пот се стичаха в миниатюрните каналчета в кожата на лицето й. Тримата по-скоро лазиха нагоре. В средата на улея Мария застина. Не можеше да продължи повече нагоре, защото с всяка направена крачка към заветното било се свличаше с две надолу. През главата й мина мисълта да се върне надолу заедно с другите, но след като погледна зад себе си осъзна, че това не е най-удачния избор. Под нея се виждаха доста оголени скали, а наклонът бе такъв, че щеше да се въргаля по обратния път, а не да слиза. С капчиците пот по лицето й се прокраднаха и няколко сълзи…сълзи от яд, че не може да продължи и сълзи от яд, че заради нея тримата рискуваха да изпаднат в голяма беда. Събра всичките си сили, влажните й очи проблеснаха срещу слънцето и някак съумя да направи тази толкова важна крачка без да се свлече надолу. Именно в този момент в нея се оформи тази й уникална черта на характера да не се отказва, въпреки сълзите, потта и чувството за безнадежност. От тук насетне щеше да знае, че винаги ще има силите да направи решаващата крачка…крачката, която щеше да я отведе до момента, за който мечтаеха мнозина, но малцина съумяваха да достигнат – възможността да бъде първа, там където отсъстваха втори.