Издрапах първа по последните метри на пътеката. Кучето беше все още в много добра кондиция и дърпаше здраво напред. Намерих първата туфа трева, хвърлих раницата и освободих Карма. Разгеле, стигнахме я тая пуста премка пиринска. Сега щяхме да си починем поне десетина минути. Не бях толкова уморена, колкото по-скоро доволна от себе си. Извадих един шоколад – поредния, но в никакъв случай не последен и без да се колебая унищожих половината. Брей, жилава гад се оказах. Долу на казаните си мислех, че не мога да продължа и една милимунда повече, но на, можах. Хак да му е на Виктор – искаше трекинг, на му трекинг, да си го бие у главата гранитна. Групичката се събра. Весела и Зора си говореха жизнерадостно, Христо, водачът, отиде да им показва нещо, а Вики намери моята туфа тревица и се метна до мен. Пуфтеше като парен локомотив. Щастливо ми беше – той се умори, аз не, хихихи, на му трекинг, на, на! И изядох и другата половина от какаовия запас. Конкурентното ми настроение се стопи като шоколад в раница. Казах ти аз, че шоколада чудеса прави, споделих нежно на празната опаковка и я напъхах обратно откъдето беше излязла. Виктор все още мълчеше – какво блаженство. Идалго вече беше свободен и подгони Карма, която тъкмо си беше решила да подремне до мен. Все пак бяхме първи и животното имаше нужда да сложи глава на лапата, дето е думата. Дявол да го вземе обичах състезателния елемент, неосъзнатите опити на всеки от нас да е по-добър – това ни буташе напред. Но още повече обичах да стигнем някъде, да спрем, да се гушнем и да си признаем, че и двамата сме победители. А ние бяхме. Самият факт, че не се помещавахме в София, а се бяхме качили дотук на практика със собствени усилия ни правеше победители…
Скоро Вики се окопити и взе да озвучава планината колкото му държаха децибелите. Заразказва ми с нотка на съжаление как миналата година пак така са стигнали до премкатас Христо, но времето е било скапано и не са отишли до кончето. Аз не го слушах. Дъвчех стръкче трева и си мислех за Бъндерица, за прекрасния горски терен в началото, за това как Идалго си нарани лапата по пътя, за катеренето по камъняка и за това какво би казала родата ако ме видеше отнякъде. Блуждаех си. Облаците се скупчваха. Часът беше около един и нещо. Псетата търчаха като полудиви коне. Аз муах поредния шоколад. Абе, идилия, да й се не надява човек. И в центъра на тая идилия Вики си седи на туфата трева и киселее. Опитите ми да разбера защо се прави на цитрус завършиха без успех. Нещо пак го беше ударило по главата и така както беше ядосан на бог знае що май съвсем скоро щяхме да разберем какво е намислил. И да, излязох права. Както си седеше, той се обърна и извика Христо при себе си ама така щото го чуха чак оттатък Вихрен. Между тях се проведе кратък, цветущ и изключително конструктивен диалог на тема инат, скали и още трекинг. Слушах и не вярвах на носа си. Виктор говореше пълни глупости! И Христо му се връзваше на акъла!
– Не, вие не ме послушахте да спрем на казаните, сега тогава всички отиваме на Кончето…
– Добре, бе! – Каза вече ядосания Христо. – Тогава ставайте, хващайте си кучетата и да тръгваме, че няма време!
Огледах се наоколо в търсене на здрав разум. Чувствах се като фрасната с шейсет и пет литровата раница на Вики. Не можеше да иска това. Не, сериозно не можеше. Това момче има ли мозък, акъл, сиво – вещество в тая негова кофа, или само камънйе и дръвйе? Къде ще ходим – та то е след обяд… Пън… А и тия облаци… Бастун! Бял бастун… Не, крив бабешки бастун… Кога забрави потопа от Моратов връх? Градушката? Ама то и Христо е един… Почвах вече да се ядосвам. Уморени бяхме, останал ни беше около литър вода, облаците над нас се скупчваха. Не, ще се върви та ще се върви! Викторска работа. Кое време е? Кога ще стигнем, кога ще се върнем, да му се не знае? Още на казаните щеше да се отказва, сега не, ще се търчи до кончето, все едно това конче е на три минути оттук. Мамка му, обичам го, но в такива моменти ми иде да го пребия. С гранитно паве. Или с квото има. Конче ше ми катери… Кон! Не, катър! Направо магаре! И с тези радостни възгласи викнах псето, вързах го и тръгнах след Христо.
Вървяхме си с едно прекрасно темпо и аз, прикоткана от спокойствието на Пирин, На бързо забравих за щуротиите на Вики и се отдадох на мига. Планината се беше превърнала в чисто усещане под краката ми, около мен, навсякъде. Буквално можеше да се вдиша, да се пипне и изяде. Който смята, че като не виждаш няма смисъл да катериш планини е свободен да върви я на майната си, я към София. Докато не го усети сам може само да гадае за какво говоря. Куче, човек, природа – всичко се превръща в едно перфектно цяло.
Скоро взехме да се изкачваме над Премката и аз включих на режим автопилот. Вики се лепна зад нас и взе да бърбори. Недоумявах как може да катери баир и да говори толкова много. На това се вика самороден талант. Поне и пари да изкарваше ама нъцки… Не след дълго стигнахме до равен участък – бях сигурна, че ако кучето можеше да говори, щеше да каже „ура“. Или поне „майната ти“. Вероятно щеше да ме напсува и вероятно щеше да има за какво. Аз си подсвирнах весело. През ум не ми минаваше какво ни чака. Дружно решихме, че връх Купело няма да го катерим, понеже е късно вече. Ще вървим по подсичащата пътека. Белким видим еделвайс, че Весела и Зора само за това говореха. Двете жени не бяха спрели да снимат всичко интересно и безинтересно по пътя си с детски ентусиазъм от всяко камъче. Тръгнахме. И едва ли изминахме и двеста метра, когато аз казах че тая няма да стане. Пускам кучето и си хващам човек. Избирам си ремък на раницата му и след него. Друго решение нямаше – пътеката беше наклонена наляво, отдясно връх, отляво не знам си колко стотин метрова урва… Горкото куче за себе си ли да гледа, за мен ли? А и зер ако взема че се търкулна у тоя сокак, тоя трийсет килограмов лабрадор шчо ке да ме чини? Нищо. Абе яааа, сейвти фърст…
Хванах си Христо, Вики си хвана Весела и продължихме напред. Вики през цялото време ми обясняваше как ще стигнем до стоманените въжета, ще се осигурим със седалките и всичко ще е наред. Въжетата та въжетата. Ох, а докато стигнем дотам? Планината си е сериозно нещо. Тя може да даде живот, но може и да го вземе за секунди. Не беше първия ни преход. От онзи мой първи връх в предбалкана бяхме изминали много километри. Не бяхме опитни, но вече не подценявахме силата на планината. Нещо, което много хора правят и често им струва скъпо. Теорията си е теория, чистия опит си е друго нещо. Потопи. Градушки. Падания по невнимание. Гадни камъни, лош терен, отвесни урви. Забравена екипировка. Недостатъчно вода. Малко храна. Всякакви изненади. И добри, и лоши. Глухото търкаляне на човек по скалите беше най-страшния звук, който някога съм чувала. Молех се да не го чуя никога повече. Особено в онзи момент, докато се движехме по подсичащата пътека. От ляво има почти отвесна урва, от ляво има огромна страшна ужасна урва… Калино, спри да го мислиш и върви… Всяко камъче, което се изтъркалваше изпод краката на някой отекваше като предупреждение в главата ми. Всеки път, когато Вики залитнеше, сърцето ми се свиваше до размера на лешник. Как именно можех да видя дали е добре? Трябваше да оставя на интуицията си. Това трябваше да направя. И да спра да мисля за тоя андък. След изкачването на връх Ботев месец по-рано определено не бях същата. исках си увереността обратно. Вървяхме. И вървяхме. Двайсет минути. Кучето профуча покрай мен щастливо, че е свободно. Изяде една бърза благословия по повод на това, че ни се вреше в краката и отлетя напред. Трийсет минути. Няма край тая подсичаща пътека. А камъните все така се търкалят изпод твърдия вибрам, отлитат надолу и се чуват още дълго съпровождани от гравитацията… Държах се за раницата на Христо и вървях – не, вече не мислех. Няма мисъл, има движение. Къде са тия въжета, Викторе, магаре такова?
И кой каза… Въже! Йайайайааааааййййй урааааа! Спряхме. Христо започна да ни кандардисва да не се осигуряваме, но Вики не го послуша. Времето беше кът, но сигурността беше по-важна. След този преход разбрах, че и без осигуровката сме можели да се справим и то не по-зле, но боже, тоя кеф да висиш като на люлка! Заслужаваше си… Отне ни десетина минути да си сложим седалките, да закачим въжетата си за стоманените и да потеглим. Прибрах щеките – вече не бяха нужни. Изведнъж всичко се промени. Нямаше страх. И напрежение нямаше. Пусках се назад, назад почти над пропастта и висях на въжетата свободна, смела, бърза. Цък цък… Прехвърлих единия карабинер, после и втория и продължих нагоре по скалите. Брей, че хубаво. Аз съм тролей, аз съм скален тролей, аз съм коза, планинска коза и си търча весело нагоре, вдигам прах на Вики, нека му е гадно, пък аз ще си хвърча… Цък цък… Да са живи и здрави всички приятели, дето ни дадоха тия седалки. Цък цък. Да живеят радиолюбителите! Ей, дали оттук се действа някой ретранслатор? Цък цък. Боже, страхотно е. Не зависех от никой. Нито от човек, нито от куче, нито дори от щека. Целия път си заслужаваше за да стигнем дотук. А дори още не сме на кончето. И не ми дреме, че после ще трябва да се овъргалям цялата в магнезиево олио заради пилешката си мускулатура. Цък цък. Вики ме догонва. Засилвам се. Пазете се!
Стоманеното въже свърши тъкмо когато си мислех, че ръцете ми вече няма да издържат на напрежението. Последните стотина метра ги бях минала буквално на ръце. Точно до основното обаче тръгна друго въже – прекачих карабинерите, изкатерих се на скалата пред мен и замрях на местото си. Огромната скална грамада от дясната ми страна вече я нямаше. Беше все едно съм кацнала на една самотна скала насред нищото. Кончето, рекох си. Покрай мен профуча едно от кучетата, застана на ръба на пропастта и започна да маха ниско с опашка. Удивление, вълнение, щастие, всичко се беше сляло в едно – аз съм тук, аз съм тук. И докато в тая държава, в този свят хората със сензорни дефицити смятат, че нищо не могат, а хората без увреждания мислят същото, ние сме тук. Сега… И успяхме, защото имаше хора, които повярваха в нас. Имаше кучета, които не спряха там, където други биха спрели. Не спряхме, защото си обещахме и го дължахме на любовта. Да я качим горе тая наша обич, да я полюлеем на въжетата, да й дадем от планинската свобода. Не спирах да си повтарям „аз съм тук, тук съм, успях, горе съм, на кончето…“ Карма дойде до мен. Сви се на кравайче и радостно ме облиза където успя да достигне. Кой да предположи, че те ще станат първите кучета водачи покорили подобно място работейки? Още път ни чакаше. Най-интересната част от пътя. Страх ли? Отдавна бях забравила какво е това. Метнахме раниците до един изоставен кол с надеждата да не паднат в дерето… Цък цък… И продължихме. А Карма застана на десетина сантиметра от отвесния склон, погледна надолу и завъртя радостно опашка, след което продължи по нейните си кучешки работи. Ние с Вики вече не се гонехме, защото просто и двамата летяхме. Помагахме си, давахме си информация и се смеехме като изтървани. А когато стигнахме последния кол на въжетата и спряхме там, положително знаехме че няма нищо невъзможно.
Седнах на камъка да се снимаме. До себе си намерих една табелка: „Опасен участък“. Опасен ли? Подсвирнах си весело и с цялото доверие, на което бях способна се пуснах по камъните към пропастта колкото ми позволяваха въжетата. Четиристотин метра отвес. И седемстотин метров андък от другата страна. Цифрички. Математика. Статистика. Тука горе реалността е над всички тези неща. Аз просто си висях там. И беше като да си откраднал магия… Величествено… Бях просто едно дете, което се люлееше весело. Дете на природата. Времето беше спряло. Вероятно искаше да ни се порадва. Не знам дали бяхме първите незрящи на кончето, но отдавна това конче не беше виждало добитък като нас. Скали, въжета, въздух, планета, всичко беше една симбиоза. Късното августовско слънце грееше нежно, но сякаш не беше много над нас и само да се протегна… Ей така… И ще си го хвана. Нямаше значение какво съм била, нямаше значение какво ще бъда. Нямаше значение, че медиите щяха да ни надушат съвсем скоро. Нямаше значение виждам ли, не виждам ли, дали съм материя или светлина. Тук и сега беше всичко от което имах нужда.
Но докато аз потъвах във фотонни размисли времето се събуди и си тръгна нанякъде. Часът гонеше четири. Направо си го беше догонило. Тръгнахме по обратния път. Облаците се скупчиха. Ще вали, няма да вали, ще вали, няма да вали, абе то си знае ще вали ли ама дай ние поне до премката да стигнем, понееее дотам… Христо ни изюри здраво. Аз продължавах да се правя на въжен тролей и го удрях на нещо средно между бягане и подскачане. Ще вали, няма да вали, ще вали, няма да вали… Сега е кул. Като свършат въжетата дупе да ми е яко. Тоя моя инстинкт за викисъхранение е по-силен от мен, мамка му, и само да чуя че се е хлъзнал и край препарирам се.
Подсичаща пътека, Премка, казани, варели или там каквото имаше – всичко ми се е сляло в едно. Надолу, надолу и още надолу и камъняк, камъняк до безобразие. Сега ще си се прибера, ще изпия една бира, ще се пъхна под душа и ще заспя веднага, мислех си. Помня със сигурност, че от бързане не си свалихме седалките чак до премката, и че видяхме няколко планински кози след казаните. Постоянно говорехме на облаците да устискат и да не си изсипят водното съдържание върху нас поне още малко, поне още час два. Реших че ако родата звънне ще кажа, че сме ей тука, на 20 минути от хижата, кефим се и се моткаме. Вече беше шест и ако кажа че ни чака поне още час път… Ще се наложи по бързата процедура да си търся шалте и палатка, понеже ще ме изритат от нас. Слизах си и си мълчах. Христо ни говореше за витамини, планина, обувки, хранене, раници и какво ли още не. Аз се правех на сюнгер – всичко попивах. Някъде отдалече се чуваха гръмотевици. Моратов връх в действие, рекох си. Ха дано ни се размине тоя път.
Дано, дано ама надали. Бяхме вече в гората, на последния половин час от пътя, когато кап, кап, капкапкап и докато преброихме до десет вече плющеше здраво. Пускайте кучетата! Хващайте се за раниците на хората пред вас! Гас! И хукнахме. Ей, леле, казвам ти какъв кеф е да търчиш като подивяло чифтокопитно и край тебе да лети кал, не е истина просто. Който няма акъл има… Екипировка? Надали. По-скоро крака. Ей, дали да не се включа във Витоша 100 догодина? Ще взема да питам Вики после.
Девет часа. Пристигнахме на Бъндерица. Бяхме мокри. Уморени и щастливи. Бяхме пълни с енергия и в същото време можехме да заспим на секундата. Бяхме гладни, гладни за още приключения. И за някоя пържола. Стига да има. Има, нали? Не исках този ден да свършва. Не искам да свършва и храната. Не, мамка му, не исках да свършва нашето лято. Нашето пълно с вятър, камъни, вода, свобода и любов лято. Сгушена във Вики знаех, че аз съм част от това вълшебство. И това щеше да си остане все така, независимо колко време минава. Щеше да остане така за винаги, докато любовта я има… И точно в това е магията, нали?