Градът остава далече. Някъде назад се губят димящите му комини, автомобилните клаксони и човешката глъч. Дробовете ти бавно се прочистват от смога и вдъхват аромата на борови иглички и свобода. Долу си никой, малка гайчица от огромната бездушна машина. Но тук си господар. Не на това камъче, нито на онази тревичка. Нищо наоколо не ти принадлежи. Освободен от оковите на собствеността, тук си господар на себе си.
Пътят става все по-стръмен и каменист. Разделя се и изтънява. Широките и удобни шосета остават в равното. Нагоре продължава само една тясна и опасна пътечка. Но това не те плаши. Пътят към върха винаги е стръмен и труден. Той не е за всеки. Трябва ти дързост, за да поемеш по него. Воля, за да продължиш. И преклонение пред величието на Природата, за да постигнеш покой в душата си.
Изкачваш се бавно към планинския хребет. Захласваш се по нечия звънтяща песен и откриваш малко бистро поточе. От тук започва дългият му път към океана. Защото всяка капчица вода накрая стига до океана. Тръгва като малък кристално чист пътешественик. Безстрашно се устремява надолу по голите камъни. С радостен писък се хвърля във водопада. Безгрижно се къпе в слънчевите лъчи и се гмурка за миг в пъстрата дъга. За да завърши пътя си изтощена и мръсна, натоварена с проблемите и боклуците на хората. Някъде там долу уморено тече пълноводна река от милиарди посестрими, жадуващи да се приберат у дома.
Скоро оставаш съвсем сам. Чуваш единствено възмутените крясъци на птиците, чийто покой си смутил. Полека навлизаш в тяхното царство. Краката ти олекват и сякаш ти поникват криле. Трябват ти, защото се катериш по отвесна и непроходима каменна стена. Откъртено камъче изчезва в бездната, зейнала под краката ти. Тук не е място за хора, а само за птици. Тук ти тежи всеки грях и всяка неправда, които си извършил в живота си. Тук не е място за злоба или поквара, за жадност или омраза. Но ти ще минеш, защото си човек, понесъл в душата си птица.
Спираш за миг да се огледаш, а върхът вече не се вижда. Но как, защо? Нали все към него вървиш, къде се дяна? После разбираш. Влязъл си в облак, който крие невидимата и неосезаема граница между небето и земята. Прекрачил си предел, който не биваше да пресичаш. Издигнал си се там, където обитават самите богове. От тук земята изглежда малка, а хората не се виждат въобще. Слизай, връщай се, тук не е за теб! Тук няма живот и няма емоции, само студ и пустош.
Но ти пак продължаваш. Макар че вече си друг, променен и различен. Онзи, когото познаваше, когото обичаха приятелите и близките ти, остана далече назад. Той не можа да продължи. Твърде тежки бяха връзките му със света, твърде силно го дърпаха назад. Но ти ги отряза, отрече се от себе си и продължи. Очите ти се свиха в тънки процепи, които могат да гледат само напред. Настрани няма нищо, а пред теб е само върхът.
Не чувстваш тялото си. Може би е изтръпнало от студа, а може би си загубил и него? Може би това е последната жертва, която трябва да принесеш, за да стигнеш до края на пътя? А може би вече не ти трябва? Нали още се издигаш, нали все пак продължаваш напред.
Светът е в краката ти – мъничка уязвима синя топка, сгушена между топящите се полярни шапки. Но ти си се отучил да гледаш надолу. А вече и нагоре няма нищо. Защото си на върха. Няма накъде повече да вървиш. Над теб са само Космосът и звездите. Но ти не искаш да спреш, не можеш да спреш. Не си изминал целия път, той още не е свършил. Нищо, че вече не е напред, а само нагоре. Пак е път и пак те зове. Вика те с пълно гърло в разредения въздух. Защото това е пътят към дома. Път, който всеки трябва да извърви, за да се завърне.
Пътуваш отдавна, толкова отдавна, че вече не помниш началото. Пътят е безкраен и сам не ще го изминеш. Наследил си го от баща си и ще го завещаеш на сина си. Пътуването ти е вечно като Космоса, чрез теб той мечтае и твори.
Звезда е вдъхнала копнеж в душата ти, от звезден прах е направено тялото ти. Трябвало е да умре звезда, за да може ти да се родиш. Но тя не е умряла напразно, защото частица от нея живее в теб. И пламъче от огъня й гори в теб. И дори когато умреш, тази частица и този пламък ще продължат да живеят. И да даряват живот. Докато някой ден от тях не се роди нова звезда. И едва тогава пътят ти ще е свършил. Защото тогава най-накрая ще си бъдеш у дома.