- Добро планинско утро!
Събудих се рано сутринта. Слънцето едва се подаваше от завивките на пламенни розови облачета, бягащи по небосвода от лекия летен ветрец, който разнасяше аромат на свежи цветя и билки. Очертаваше се красив ден – все пак знаем, че денят си личи по сутринта.
Бързо се разсъних – нежните лъчи на лятното слънце озаряваха лицето ми и лесно ме заредиха с енергия. Излязох на балкона, погледнах неописуемо красивата гледка – приказка! Витоша в целия си блясък беше пред мен – синьо-зелени върхове, посипани като с пудра захар с останалия от зимата сняг, вековни дървета, пазещи спомените и тайните на многобройните планинари, решили като нас да се полюбуват на вдъхновяващата планина, нежни цветенца с причудливи пъстри цветове, примамващи неуморни пчелички и разноцветни пеперуди, малки птички, припяващи познати красиви песни… Вълшебство!
Старата кафе машина в кухнята на хижата изглеждаше почти неизползваема. Въпреки това, реших да опитам късмета си. След няколкоминутни опити успях да си направя чаша ароматно кафе. Кофеинът не само ми действа ободряващо, но и сякаш препрограмира съзнанието ми, зарежда ме с енергия. Обичам този аромат! Пристрастена съм към него. Пия кафето бавно и само с лъжичка мляко – без захар. Не защото е по-полезно или защото не обичам сладко – просто обичам да усещам кофеина в чистото му състояние.
Майка ми стана и приготви закуска – палачинки със сладко от горски плодове. Любимото ми! Хапнахме набързо и тя влезе обратно в хижата, за да разтреби. А аз – аз просто продължих да се вглеждам в красотата на природата и да се наслаждавам на чистия въздух. Беше вълшебна сутрин, която обещаваше да донесе ден, изпълнен с незабравими положителни емоции…
2.По пътеката
След около час взиране в напудрените върхове и след като и последната капка кафе беше поела по тайнствените пътища на моя организъм, реших да се разходя малко в планината. Краката ми сякаш сами ме носеха по пътеките из дивата гора. Слушах песента на птичките, вървях в ритъм с нежното почукване на кълвача по дърветата. Крачех без посока, бях се оставила на инстинктите ми да ме водят – чувствах природата като майка, която бди над мен.
Стигнах до красиво, ромолящо поточе. Спрях се да взема въздух и да пийна глътка студена планинска вода. Беше толкова вкусна – най-вкусната течност, която бях опитвала. В поточето се виждаха съвсем малки златни рибки. Ромоленето му беше хипнотизиращо и освежаващо. За минути сякаш се пренесох в друга вселена – без стрес, без напрежение и без крайни срокове и задачи. Истински рай на земята!
Може би прекарах около половин час до поточето, седнала на един от по-едрите камъни, когато един кълвач, почуквайки по-силно върху близко дърво, ме върна в реалността. И така, продължих пътя си. Видях стара, почти изтрита табелка към хижа. Не бях сигурна дали въпросният подслон съществува още, но все пак тръгнах по обозначената пътека. Вероятно бях вървяла километри нагоре из планината, но не усещах умора. Продължавах смело напред – краката ми сами вървяха. Въздухът ме презареждаше – така действа ароматът на свежест, който се носи навсякъде из тази чудна планина.
Най-после стигнах до една дървена постройка – явно вече бивша хижа – очукана от времето, но достатъчно запазена да си личи дърворезбата, направена от стар майстор преди повече от половин век и да се носи не миризма на мухъл, каквато сме свикнали да усещаме в комплексите в градовете известни като „Стар град“, а миризма на дърво и българска роза – от онези малки мускалчета, които днес си купуват основно туристите.
3.От другата страна на вратата
Вратата беше отворена. Не се поколебах и влязох. Вътре открих уютни стари диванчета и масички в народен стил, покрити с одеала и покривки с фолклорни мотиви – обожавам този стил. Подът леко скърцаше под краката ми, затова реших да седна – да не нарушавам кристалната тишина. Огледах се. Стаята беше семпла, но много красива. Целият таван беше в дърворезба – най-различни причудливи форми на цветя, които омагьосват. По стените висяха гоблени отново с народни мотиви. Камината беше прашна и сива – личеше си, че там някога е горял огън, но в момента беше твърде топло, за да е необходимо тя да сгрява стаята. Обстановката беше някак по своему романтична – напълно различна от тази, в която прекарвам ежедневието си в София.
Въпреки че не беше особено привлекателна отвън, хижата не беше никак занимарена вътре. Нямаше нито паяжини, нито дори прашинки по медните съдове, наредени прилежно на лавици по стените. Всяко нещо беше на мястото си – до най-малкия детайл. Дори котката беше подредена.
Реших да седна на дивана, за да се насладя на тази романтична стая, която за мен изглеждаше като страница от историята, а това я правеше още по-интересна и мистична. Котката усети присъствието ми и дойде при мен. Беше черна с бяла якичка и бяла муцунка. Грациозна, самоуверена – очевидно господарка на дома. Дойде и се качи до мен. Огледа се, ослуша се и реши, че съм надеждна, затова постави предните си лапички на краката ми. Погалих я по главата. Тя се успокои и започна да ме масажира и да мърка. Мъркаше така силно, че мъркането й имаше ехо и се разнесе из цялата стая. А аз – аз се унесох в обедна дрямка за първи път от както бях в първа група на детската градина…
4.Стопанката
Изведнъж се разбудих от леки стъпки, идващи сякаш от покрива на хижата. По кръгло стълбище в другия край на стаята бавно към мен се приближи възрастна жена. Беше облечена с дълга черна пола, бяла риза с шевици, червена престилка и носеше пъстра забрадка. Лицето й беше леко набръчкано – всяка бръчка носеше спомен от миналото. Сякаш тази жена бе събрала цялата история на България. Някои бръчки напомняха усмивка, други – тъга, толкова емоции бяха минали през тази жена. Очите й бяха синьо-сиви, каквито се смята, че е имал Апостолът Левски. Тук-там от забрадката стърчаха сребристи коси отново напомнящи за изминалото време. В треперещата си от старост ръка носеше малка стомна, приготвена да полее красивите ароматни цвета, сложени в чудни пъстри саксии по перваза на прозорците. Очаквах да се уплаши, щом ме види в дома си, разположила се удобно на дивана й и с домашния й любимец в скута. Напротив. Ярка, жизнерадостна усмивка озари лицето й, щом ме зърна.
– Добра среща, девойче! – поздрави ме благо. Гласът й бе толкова топъл и нежен, някак майчински. Сякаш тя бе олицетворение на майката-природа.
– Добра среща, госпожо! – леко притеснено й отвърнах. Някак не можех да повярвам колко блага бе тя към мен. В днешно време рядко се срещат толкова отворени и гостоприемни хора. Боже, какво говоря?! В София не можеш да видиш възрастен човек с усмивка на уста, да не говорим за благ тон и добро отношение…
– Що правиш тук? Да не се загуби?
– Не. Вървях по пътеката и се озовах тук случайно, съвсем случайно. – гласът ми трепереше.
– Тази земя отдавна е забравена. Тук идват само гладни сърнички и катерички – хора рядко минават насам. И да минат – щом зърнат хижата побягват – страх ги е да не е обитавана от духове. – през смях ми обясни възрастната госпожа. – Но аз не съм дух все още. Жива съм. И аз, и котето, и мъжа ми сме живи и здрави. Дай Боже така да си и останем!
- Тихият протест на жената от хижата
– Но тук е прекрасно! Това място… – само това успях да изрека и после сякаш гърлото ми пресъхна. Беше ми едновременно неловко, но се чувствах щастлива – никога преди не бях чувала възрастен човек да се шегува така с изключение на хапливите смешки на баба ми по мой адрес – но те обикновено ме засягат, така че не се броят.
– Да, да. Но красотата оценяват само Хората. Тези, които не са се забравили в търсене на успех, пари и слава. Тези, които не мислят само за политика и мода. Красотата тук няма да я оцени някой от Парламента или някой работещ в офис. Красотата тук е невидима за богатите. Всъщност не, невидима е за алчните. За тези, които карат скъпи коли, изхвърлящи тонове черни газове. Невидима е и за гражданите, които си хвърлят фасовете в гората, а после плюят държавата, че въздухът е замърсен и дърветата са малко. Красотата тук не достига до търсещите слава – не е за поп фолк певиците и техните спонсори, които превърнаха къщи като моята в петзвездни хотели, без да мислят колко птички и катерички останаха без дом, защото гората, в която живееха се превърна я в басейн, я в голф игрище. Боли ме, чедо! Боли ме, че няма кой да оцени тази красота! Или и да има – тези хора като теб са изключние, останалите изобщо не ги е грижа… – прекъсна мислите ми жената, докато сипваше сладко от боровинки в красива глинена чинийка.
Опитах от сладкото. Беше най-вкусното нещо, което бях вкусвала в живота си, честно! Не можеше да се сравни нито с Nutella, нито с Finetti– натуралното българско сладко е уникално! Особено в такава обстановка. Усещах всяко плодче как се топи в устата ми и оставя ароматна следа. Вкусих най-прекрасното нещо, което съм слагала в устата си. Деликатес, слагащ в малкия си джоб и синъото сирене, и червения хайвер, и оранжевите скариди, които така активно всички възхвваляват…
- Стопанинът
След малко стълбите отново заскърцаха. Чуваха се тежки стъпки. В стаята слезе възрастен мъж – белобрад, със сребриста коса и топли кафяви очи. И той беше леко набръчкан. Имаше и няколко белега по лицето – следи от стари рани и слънчеви изгаряния. Беше облечен с бяла риза и сив, леко протрит панталон. Той не поздрави. Просто седна до мен и ме прегърна. На рамото си усетих сълзите му – като кристали се плъзваха по бялата ми нежна кожа, леко почервеняла от слънцето.
– Тук не е стъпвал никой, от както нашите деца избягаха. „Не искаме вече планината“ рекоха те и заминаха. Изоставиха ни. Преди време получихме това. – подаде ми жълтеникав плик. Вътре имаше кратко писмо и снимка на двама щастливи млади – момче и момиче с няколко деца около тях. Виждаше се TowerBridge– центъра на Лондон. Явно и те бяха прогонени от родината по финансови причини, но как да обясниш това на двама привързани към природата старци…
– Кажи, че и ти няма да си тръгнеш, моля те! – със сълзи на очи прошепна старецът.
Сърце не ми даваше да го излъжа, затова се измъкнах леко:
– Ще си тръгна, но ще идвам тук от време на време! Обещавам!
Той изглеждаше удовлетворен от думите ми, но едва ли ми повярва, че ще го посетя отново. Моите очи се насълзиха. Усещах болката на тези двама прекрасни възрастни.
Старецът стана, отиде до един скрин, отвори скърцащата вратичка и извади от него красива бъклица. Взе три малки глинени чаши и наля вино с цвят на кръв и аромат на зряло грозде. Прикани ме да опитам. Това не беше вино, а еликсир. Беше прекрасно! В устата си усещах всеки грозд, всяка частичка от гроздето, което се беше превърнало в неописуемо вкусна напитка. Винаги съм смятала, че няма по-добро вино от френската класика – „Траминер“. Може би защото съм градско дете, което не е имало досег до автентичното домашно вино, или просто не съм опитвала достатъчно вина, но наистина вкуса на виното в глинената чаша беше неописуем.
- Раздялата
Изпих си виното и казах, че трябва да тръгвам – старият часовник с кукувичка отмерваше седем часа, скоро щеше да залезе слънцето, а бях твърде далеч от нашата хижа. Сетих се, че не сме се запознали с домакините. Старата жена се казваше Богдана – прекрасно българско име, а мъжът – Георги – най-българските възможни имена. Бай Георги и леля Богдана, както те пожелаха да ги наричам, ме изпратиха по пътеката до табелката, за която ви разказах. Дадоха ми погача, гърненце сладко и бъклица вино – както казаха „за из път“. Отново им обещах, че ще им дойда на гости – сърцето ми ме накара да го направя.
Поех пътя обратно. Този път ми се стори безкрайно дълъг – липсваха ми милите и благи лица на тези двама забравени от времето старци. Те бяха истински българи – гостоприемни, чувствителни, обичащи природата… Определено знаех, че ще се върна. По пътя мислех за тях. За тежката им съдба – да са на хиляди километри от децата си, забравени, нейде горе в планината. Мислех си за монолога на леля Богдана – колко истини каза с толкова малко думи. Болезни истини, които вероятно всички българи осъзнаваме, но малко от нас казват така открито. Мислех си затова колко мили и добросърдечни хора са двамата старци – колко са смирени, топли и гостоприемни – все качества, които в никакъв случай не можем да открием у градските мрънкащи за всичко пенсионери. Леля Богдана и бай Георги дори не се оплакаха от нищо – нито от размера на пенсиите, нито от високите цени на всичко в магазините, нито от политическата обстановка в страната, бежанците, ромите и мафиотите. Е, леля Богдана ги спомена в монолога си, но в никакъв случай не се сравни с тях и не ги обвини, че са ограбили лично нея, както правят повечето хора на найната възраст.
Птичките припяваха около мен. Лек вятър пронизваше клоните на вековните дървета около пътечката. Мислите ми сякаш се рееха някъде над върховете на дърветата и гонеха белите облачета по небето. Може би вървях поне два часа до хижата, в която спяхме с родителите ми. Спирах, оглеждах се, мечтаех и пак продължавах напред. Понякога забавях ход, друг път забързвах. Слънцето бавно се скриваше и докато стигна до хижата, вече беше придобило причудливи червено-огнени цветове. Красиво, магично, обаятелно, но и някак плашещо.
- Обратно в реалността
Когато бутнах скърцащата врата на хижата, майка ми вече беше сервирала вечерята. Баща ми нервно превключваше каналите на телевизора, отказвайки да приеме, че в планината трябва да се радваме, че някак има три телевизионни канала, чиято картина ни позволява да развихрим въображението си в опити да разгадаем какво всъщност се случва на малкия екран.
По стара семейна традиция родителите ми не бяха докоснали вечерята си, а търпеливо ме очакваха. Естествено, нямаше как да не попитат къде съм била и какво съм правила цял ден в планината. Разказах им за хижата, за двамата старци, за тяхното ежедневие и за децата им. Докато разказвах, извадих бъклицата с вино и налях по чаша. Монологът ми за двамата възрастни прерастна в разговор за съвременните ценности, за забързания живот, от който те сякаш са успели да се откъснат, за мечтите за спокойствие, които рано или късно завладяват ума на всеки работещ в голям град.
Историята на леля Богдана и бай Георги определено успя да трогне майка ми. Баща ми беше по-впечатлен от невероятния вкус на виното, от което отпиваше последни глъдки. Това накара родителите ми на следващия ден да тръгнат с мен по същата пътечка, за да отидем при старите в откъснатата от реалността хижа. Вече нямах търпение да е утре и отново да видя тези благи хора.
- Среща с носталгия
Станахме рано и закусихме набързо. Тръгнахме към хижата на бай Георги и леля Богдана. Аз по-скоро летях от щастие, че ще ги видя толкова скоро отново. Баща ми беше взел таблета си с идеята щом отидем, да се опитаме да свържем старците с техните деца. По пътя през цялото време следеше дали интернетът е на мястото си и дали скоростта му позволява провеждане на видео разговори. За всеобщо учудване, мобилният оператор-доставчик на услугата беше достигнал до тези точки на страната и определено можехме да се радваме на стабилна връзка. Толкова стабилна, че да позволи на майка ми постоянно да качва снимки на камъчета, животинки и цветенца с цитати от стари, но безсмъртни поетични творби.
Най-после стигнахме в хижата. Вратата беше отворена, затова влязохме необезпокоявани. Леля Богдана забърсваше праха на гоблените, а бай Георги се вихреше в кухнята. Носеше се аромат на топла супа.
Домакините бяха щастливи, но и изненадани да ме видят отново толкова скоро. Това, че водех и родителите си, ги трогна искрено – те бяха долу-горе на възрастта на децата им. Седнахме уж за малко. Леля Богдана ни наля по чаша ароматен чай от горски плодове, беше направила и курабийки. Баща ми извади таблета и всички заедно се заровихме в социалната мрежа Фейсбук да търсим децата на домакините. Успяхме да ги намерим за по-малко от пет минути. Оказа се, че дори имам общи приятели с тях – журналисти, кореспонденти за България в Лондон. Колко е малък светът!
Синът на бай Георги и леля Богдана прие поканата ми за приятелство светкавично бързо. Писах му, да го информирам коя съм и защо го търся. Той веднага поиска да се чуем и видим. Набрах го, запознахме се набързо и след това го оставих да се види с родителите си. Аз и родителите ми станахме свидетели на най-трогателния разговор, който някога сме можели да си представим. Бях едновременно щастлива, че съм им помогнала да се свържат след толкова години, но и тъжна – че сега старите разчитат на една холограма, на един образ, който могат да гледат, колкото си поискат, но не и да пипнат. Те не могат да целунат децата си по бузите, не могат да гушнат внуците си, които дори не са виждали на живо, не могат да стиснат ръката на сина си, за да го поздравят за професионалните му успехи, не могат и да избършат сълзите на дъщеря си, когато се разтройва, че децата са болни или работата й идва в повече.
За да подарим още такива моменти на двамата старци, решихме да оставим таблета у тях – разбрахме се децата им да плащат сметката за интернета, а устройството е подарък от баща ми. Оставаше само да ги научим да работят с него и щяхме поне до някъде да допринесем както за тяхното щастие, така и за това на техните син и дъщеря.
- Обещанието
Както при всяка раздяла, редно беше да си обещаем нещо. Моето обещание към бай Георги и леля Богдана беше да идвам от време на време да ги виждам, но и от време на време да говорим чрез социалните мрежи. „Това чудо“, както кръстиха таблета, щеше да вдъхне живот на едно ново и необичайно приятелство – това между двама старци над 60 години и едно младо момиче на 20, каквото съм аз всъщност. Обещахме си да се сещаме едни за други. Те обещаха да разкрият тайните на „чудото“, за да могат да го използват пълноценно. Аз пък обещах да се науча да правя също толкова хубаво сладко и следващия път да ги зарадвам с домашни курабийки със същото сладко, но направено лично от мен.
Освен за обещания, беше време и за сълзи – аз съм емоционална, старците – очевидно също. Но това бяха сълзи от радост – радост, че сме създали една нова особено силна връзка, която дружно си пожелахме да продължи завинаги.
След раздялата аз и родителите ми поехме пътя обратно към хижата. Отново се любувахме на приказната пътека през гората, на птичите песни и свежия планински въздух. Две неща бяха сигурни – че ще се върнем отново и че Витоша е рай под небето, истински земен рай!