„Изкачихме Килиманджаро, Марк си навехна глезена, но на кого му пука/всички  му се смяхме“ – това гласеше заглавието на един чуждестранен блог на пътешественик. През последните месеци прочетох хиляди подобни заглавия, които, макар и да намекваха за някакво произшествие, го включваха с цел самоирония или доказателство, че крайният успех си е заслужавал. Независимо дали ставаше въпрос за „кардио разходка“ до Мачу Пикчу или ядене на полуготови хлебарки в Тайланд.

Е, ако нашият планинарски отбор имаше задачка от въображаемия шеф да напише блог статия за последното ни преживяване, то би започнало с провал. Да, точно така, дяволската дума „провал“, от чието споменаване само настръхват стотици бизнесмени, пътешественици и стари моми по света. И ние бяхме от настръхващите в самото начало.

Изкачването на Вихрен се оказа неописуемо красиво – мъгла, езеро, зеленина, очакваш някой Фродо от „Властелинът на пръстените“ да изскочи от някъде и да те заведе в родното си Графство, където да пиете до насита с босоноги, космати хобити. Ала не би. Вече имахме добър изглед към Кончето, когато Таня се изгуби. Просто се изпари сред меката мъгла. Е, може би приказките с Фродо и невидимия пръстен щяха да се окажат верни.

  • Сигурно е слязла при езерото за едно селфи – някак си успя да избоботи Любо, човекът с проблемното „р“. Не ме питайте как прозвуча това „при езерото“ – неслучайно Любо обича само думи като „селфи“.
  • Да бе – отвърна Ники, – Таня си прави селфита само с чаши вино, които след това старателно омита.
  • Може да е скрила някоя дамаджанка – предложи Петя.

Сигурно се чудите защо моя милост не се включваше в този разговор. Ами, просто бях омагьосана от езерото. Да, да, знам, седемте рилски езера са прекрасно творение. Мой приятел холандец има за цел да ги посети поне седем пъти, макар че ще си стоят все същите хиляди години. Да, но това езеро беше различно. Вятърът не набръчкваше повърхността му, а сякаш я галеше предпазливо да не я счупи. Напомняше на огледало, под чиято повърхност се крие това, което всички от Аристотел до специалистите по неврология по платформите на TED търсят. Може би сърцето на планината – може би Пирин беше жив и под езерото пулсираше неговото прозрачно сърце, чиито артерии облагородяваха склоновете му. Може би Вихрен се перчеше като заблуда за самовлюбени планинари-аматьори като нас, които с гордост ще разказват как са крачили в мъглата до върха. Може би истинските призраци на самодиви въртяхя кръшни хора около езерото, а тракийски воини-овчари се спотайваха надолу по пътеката, по която бяхме дошли. А нагоре просто се мержелееше поредната марка за „100-те Национални туристически обекта“.

  • Ето я и самодивата – Ники ме стресна, сякаш отново четеше мислите ми или поне онези, които се отнасяха за красиви, полуголи жени.

Недалече от езерото се виждаше тъмният силует на Таня. Маратонките ѝ се хлъзгаха в леко влажната почва и тя се захващаше с цяла сила за държеливите буреняци по пътя. Когато се приближи, лицето ѝ беше по-бледо и отпреди, но дишаше тежко и превъзбудено.

  • Слезте долу да пиете от езерото – каза тя. – По-вкусна вода не съм пила!
  • Ще загубим много време – отвърна Любо.
  • И какво? На състезание ли сме? – включих се и аз и май с това станах ½ причина за „провала“.

Слязохме бавно към езерото, омагьосани от непоколебимата му повърхност. От време на време изнемощял слънчев лъч прозираше през мъглата и напръскваше езерото с хиляди малки блестящи точици. Отдалече имахме чувството, че водата е започнала да кипи беззвучно и че ни приканва към себе си. С илюзията, че ние ще пием от нейната девственост, докато всъщност тя щеше да ни погълне в дълбините си.

Магията ни държа към половин час, не повече. Но това беше достатъчно изгубено време, че да преценим, отново застинали пред далеченото Конче, че нямаше начин да се върнем надолу по светло, ако продължим.

  • Казах ви, че трябваше да купим онази норвежка палатка – прошепна Петя и след като видя недоверчивите ни погледи, продължи. – Какво? Пишеше, че става за -20 градуса.
  • Не мисля, че ще намерим място къде да я опънем тази твоя палатка – снизходителна усмивка от Ники. – Все пак това е връх.

За момент замълччахме, унесени между магията от езерото и постепенно вкопчващото се безсилие от провала.

  • Поне сладурът ще е още долу във вилата – Таня се опита да подобри общото настроение. Спомнихме си за бялото малко кутре редом до майка си, сякаш две кучешки фигури, образувани от снежинки.
  • Не е като да имаме друг избор – примирено изрече Любо. Това беше. Достатъчно бе един да спомене за някакво „не“, „нямаме“, „не можем“ и надеждите на дружината окапваха. Грешното „р“ на неговия „друг избор“ отекна протяжно като меланхолична нота в подсъзнанието ми.

Пак щяхме да тормозим кутрето тази вечер. По светло. Но по пътеката надолу всички бяхме обхванати от други мисли и тегоби. Сякаш не живеехме в България и нямахме възможност да се върнем, когато пожелаем. Това само доказваше отровната сила на „провала“. Всмуква се във вените ти като вампирска кръв, която накрая те разболява и всички клетки на серотонина ти увяхват.

Ако питате мен, просто страдахме от болестта на „грозденцето е кисело“. Можехме да изкачим върха, макар да беше непознат път, обвит в мъгла. Можехме да се върнем по заздрачаване (с войнишка крачка). Но просто се задоволяхме с мисълта, че поне ще се радваме по-дълго на кученцето и че това по някакъв начин щеше да заглади недоволството и спомена за неизкачения връх.

Няколко дена след това обикаляхме около Смолянските езера. Вместо да се радваме на гледката, макар и поизсъхнала на места, тя ни носеше тягостно напомняне за езерото под Вихрен. Този връх се превръщаше в нашата голяма, обща, несподелена любов.

Без да го бяхме планирали, неусетно стигнахме до лифта за Снежанка. Или остатъците. Приличаше на забравена научнофантастична крепост, която някога е служела на друга цивилизация.

  • Не ми се седи около езерата – промърмори Петя, – ужасна жега е.
  • Мда – съгласихме се почти в хор. Пак онзи тягостен спомен за езерото.

Когато Таня и аз тръгнахме по склона, покрай стълбовете на неработещия лифт, другите неусетно ни последваха, без да сме се разбирали. Като по чудо имаше нещо като утъпкана пътека покрай малки камъчета и високи треви. Забавихме се неколкократно да обираме малки диви ягодки, срамежливо забулени в ниските храсти. От двете страни ни обграждаше смърчова и борова гора, от която долитаха звуци на самотни кълвачи и кукумявки или от падналата плячка на някоя катерица.

Дотук добре. Стигнахме и до пътя за автомобили (само джипове, според Таня, но не и според упоритите коли с регистрация „СА“). Снежанка. Телевизионната кула. Мирис на шкембе. Дървени реклами на Милка. Пощурели деца. Двойно по-пощурели родители. Не бяхме впечатлени от гъстотата на населението тук. Считахме ги за натрапници, макар ние самите често да се натрапвахме на планините, но кой ги питаше тях за мнение, а?

Решихме да се връщаме, но по различен път. Свихме вляво от пътя към оредялата гора и скоро се натъкнахме на първопричината за оредяването ѝ. Дървари. Цялото дружество. С моторни дърворезачки като от всички американски хоръри, събрани заедно. И с мускули, на които столичните батки можеха само да завиждат. Дърварите ни изгледаха тип „дребни италиански мафиозота“ и ние ускорихме крачка надолу по склона.

Постепенно флората преминаваше от дребни храсталаци, треви, цветя и обрани (!) ягодки към мъхов под, под който дебнеха лъжливи камъчета. Държахме се за стволовете на дръветата, измайсторихме си планински тояги. Напредвахме все по-бавно, докато не стигнахме до коритото на планински ручей. Водата лъкатушеше с бясна скорост между огромни речни камъни, прогнили дървеса, покрити с мъх, и 1-литрова пластмасова бутилка от минерална вода. Значи и други бяха минавали оттук. Мисълта ни зарадва, но не извънредно – минавалите бяха поредните замърсители и натрапници. Таня натъпка бутилката в раничката ми, за да я изхвърлим долу в кошчетата при езерата.

  • Защо просто не ходим по пътя на реката? – поредната гениална идея на Ники. Оказа се гениална до момента, в който издълбаното корито на реката правеше скок от 1.5 до 2 метра върху хлъзгави речни камъни. Куражът ни се изпари дружно като изпаренията над самата рекичка.

Трябваше да продължим по все по-хлъзгавия склон. Анатомичните ми обувки се справяха впечатляващо, но грайферите им – определено не. За август месец и обиколка около езерата и другите не бяха предвидили добрите си планинарски обувки.

  • Уау! – извика Любо след кратко пързаляне. Откривахме ски сеозна предварително.
  • Какво, какво? – огледа се Петя.
  • Добре ли си? – попитах Любо.
  • Перфектно – засмя се той с неизбежното „р“. – Вижте!
  • Това са Орфеевите скали – Ники, начетен както винаги.

Отляво се издигаха гордите зъбери на белите скали. Изваяни от длето, което позволяваше на художническата четка на слънцето да гали нежността им. Орфеевите скали. Гледахме ги от горе, от грешната страна на туристическата пътека. Величественост, като митовете за Орфей. Не искам да ви занимавам с личните ми религиозни схващания, но ако религията ми има жрец, то това определено би бил Орфей (макар че и Диносий е привлекателен избор).

  • Лошото е, че под нас май са Падащите скали – тревожно се загледа Таня. Усещах, че скоро ще настъпи моментът с киселото грозденце. Отново. Някой от компанията щеше пръв да се предаде. Но не възнамерявах този път да съм аз.

Наистина, малко по-надолу след склона скалите бяха оголили гърди – зъбери и камъни без намек за мъхове или тревички. Но досега бяхме намерили измислени пътечки, може би и надолу имаше такава, отстрани, скрита от погледа? Определено не ни се връщаше при мафиозо-дърварите.

Щях да компенсирам за страха и „провала“ на дружинката при Вихрен. Тръгнах напред, здраво стиснала импровизираната тояга в дясната ми ръка. Слизах странично, както баща ми беше учил, но не помагаше особено. Продължавах да се хлъзгам. Снишавах се все по-близо до земята (проклинайки наум всичките ми 1.75 см. поотделно), докато стигнах до момента „слизане по задни части“ 1/3 от времето. Преди да се засмеете, искам да потвърдя, че работи почти безотказно.

„После защо обичам изкачването повече от слизането…“ – помислих си, докато изведнъж сякаш изгубих почва под краката си. Тоягата избяга в страни, раницата ми издаде странен хлъзгащ звук, краката ми не ме слушаха, а се подчиняваха на новия си господар гравитацията.

Докато падах, си спомних за Йордания. Нощта в пустинята Вади Рум. Комерсиализираният лагер на бедуините. Немите скали, които безуспешно се бяхме опитали да изкачим. Отблясъците от пустинния огън върху червената охра на скалите. Танцуващите змии около оф-роуд джиповете, в които препускахме през пясъците. Как голотата и гладкостта на скалите убиваха всякакво желание да изкачим върховете без въже и трениран 45-годишен катерач за помощ. При Вихрен имахме сладко кученце, тук пък имаше камили. Така че оставихме скалите на мира. Поредното кисело грозде в кошницата ни.

Захванах се за тънкия ствол на растящ бял бор. Самодивска снага. Планината за пореден път ме бе измамила и спасила.

  • Ани! – усетих тревогата в гласовете им. Страха.

После разбрах защо се сетих за Йордания. В Йордания природата има суровото лице на старогръцка Мойра, която отрязва нишката на живота. Там си сам, независимо колко бедуини, камили и екипировка има около теб. Никаква милост не трепва в йорданската природа да ти помогне. Не бих я нарекла преднамерено злобна и отмъстителна – такива са само учителките по математика в детските кошмари. По-скоро неутрална, отдалечена, непоколебима и нечовешка в своята вечност и грандиозност.

  • Добре ли си, Ани? – чух как обувките им схрускваха малките съчки и търкаляха камъчета надолу към мен, докато се опитваха да слязат.

А българската природа, нейният венец – Родопите, това е друга история. Планината е величествено страшна, разбира се, но такива са и майките, когато учат децата си как да оцеляват. Планината може да те измами с хубостта и слънцето си, но може и да те убие след като веднъж те е примамила. Ала винаги ти оставя някакъв изход, стига да успееш да го намериш. Планината е нежна в своята суровост и сурова в своята нежност.

  • Ани… – Таня бе стигнала първа и се опитваше да ме изправи на крака.

В Йордания киселото грозде може да те убие, ако опиташ да го откъснеш. В България винаги можеш да си направиш прекрасно мерло от него.

  • Отиде секси клина – тя се опита да се усмихне.

Беше се скъсал на поне четири места, като едното беше опасно близо до бельото ми. „Аз съм нудист, не ми пука“ – казах си наум. Тъп опит за самоирония. Чак сега усетих раздраните си лакти, които болезнено напомняха за съществуването си. Раницата ми почти се беше измъкнала от хватката на раменете ми. Кръв почти нямаше, но това не помогна на акведуктите зад очите ми да не излеят съдържанието си. Плачех – от страх, от щастие, от отчаяние, от неудовлетворение, от успокоение. Стига с това кисело грозденце, помислих си, имам нужда от едно хубаво вино и повече слънце.

Безмълвно продължихме вдясно от горичката, докато не открихме склона под лифта. Спускането натоварваше наранените ми глезени, но болката се изпаряваше под милувките на слънцето. След сенчестите горички и ски пистата на Орфеевите скали, този склон беше като детска пързалка. Но все пак пързалка.

Вечерта в малката хижа, в която бяхме отседнали, виното определено не струваше. Но компанията пък беше страхотна. Смяхме се на падането ми, като аз се смях най от сърце. Сякаше бяхме забравили за цялото кисело грозде на света.

И така нека се върнем към първоначалния ни провал. Не изкачихме Вихрен, не слязохме от Снежанка буквално (по-скоро се претърколихме надолу, особено аз), но разбрахме какво му е толкова страшното на думата „провал“. Освен р-то, което Любо така и не се научи да произнася правилно.

Страхуваме се от провал, защото сме прекалено вторачени в една-едничка цел – да бъдем повишени, да си хванем точно онова момиче със сладка усмивка за гадже/жена, да спечелим онази мечтана почивка от томболата, да отгледаме добре възпитани деца, да изкачим онзи връх, от който сякаш зависи живота ни. Но истинските малки цели са по пътя, който катерим, ако се предполага, че все пак се трудим по този път. Който е прекалявал с RPG-тата като малък, ще ме разбере. Малките цели са онези side quests, които в една добре измислена история, често правят играта много по-забавна и мистериозна или, в една още по-добре измислена история, неусетно те водят към истинската цел вместо да те отклоняват. Една модерна, пикселирана, скрита deux ex machina.

В Пирин и Родопите, нашите side quests на езика на икономиката вкупом ни донесоха повече полза, отколкото ако бяхме продължили безпрепятствено към нашата първоначална цел. А, и си извадихме утилитарна поука от цялата работа:

Ако грозденцето ти е кисело, не го оставяй да го брули вятъра – откъсни си и си направи сладко вино за зимнина. Няма нищо по-хубаво от студен планински спомен и греяно вино за събота вечер.