6.09.2015 г.

Най-високото нещо, на което се бях качвала пеша, бяха стълбите до четвъртия етаж, където живея. Изведнъж се озовах на 2914 м. надморска височина.
– Често ли идвате тук? – попитах възрастната двойка, която се излежаваше на върха.
– Тук сме за пръв път, но се катерим редовно – отговори жената.
– На мен ми е за пръв път изобщо, първият връх, на който се качвам.
– Така ли? Приятелите ви са ви довели на втория по височина връх в България и третия на Балканите, на един от най-трудните върхове, без да имате опит? – усмихна се жената.
Усмихнах се и аз.
* * *
Може би ако знаех какво ме чака, щях да се разплача още в хижата. Или първо да пробвам да кача Черни връх. Или просто да седя в кръчмата на Бъндеришка поляна, да ям пържени картофи и да пия бира.
Достигайки върха Вихрен, достигнах безсмъртието – спокойствието на безвремието и монолитния стоицизъм, биването във вечността, страшните стръмнини и невероятната височина… светът беше мой.
Далеч от делника, офиса, тревогите и притесненията. Заедно бяхме недостижими. Той ми позволи да се кача догоре и да повярвам, че няма нищо невъзможно за мен, моята воля и моето тяло. Бях на мястото, където някога се е издигал мраморният трон на бог Перун.
Да тръгнеш напосоки, без подготовка, и да постигнеш крайната цел, да покориш себе си, да се изкачиш най-горе – това е най-страхотното усещане. Да пребориш собствените си дребнави страхове и дребнобитовото усещане за нищожност, за недъгаво безсилие, малоценност и страх, да се докажеш сам пред себе си. Да се издигнеш сам в собствените си очи, точно когато имаш най-голяма нужда от това.
Всичко започна, когато приятелят ми завърза връзките на обувките ми и ми даде шапката си на Реал Мадрид, която аз мразя, но винаги нося, когато е в него. В началото на този малък, смел и безумен поход все още ми се спеше и се катерех, въобразявайки си, че изглежда по-трудно, отколкото е в действителност. На моменти сърцето ми биеше толкова силно и болезнено, че усещах как разпаря гърдите ми и се пръсва извън тялото ми. Казвах си:
„Има само една посока. И тя е нагоре“.
Не се борех със себе си, не се самонавивах, не се окуражавах – просто вървях. Беше ми тежко, плачеше ми се, но ми беше интересно и вълнуващо. Бях любопитна да видя какво има на върха.
А там имаше всичко.
Там видях целия свят отгоре, докоснах небето, погледах орлите и изпих половин бира. Седях върху камъните, направих си снимка, наслаждавах се на вятъра, поговорих си с хора и си свалих дрехите, за да изсъхнат. Чувствах се като в сън.
Гледката беше прерасна. Слънцето грееше и аз виждах безбрежието под себе си и очите ми се пълнеха с най-голямата сурова красота, която бяха виждали някога.
Слизането също беше много трудно. Разбирате ли, не може просто ей така да се тръгне на планина. Но аз имах чудесна компания, която се погрижи за мен. С чиято подкрепа успях да направя едно от най-големите постижения в живота си. „Хайде, още малко. Хайде. Ето, виж, почти стигнахме.“ Приятелите са безценни.
В подножието на пирамидата се обърнах и останах без дъх. Доплака ми се като видях къде съм била и какво съм направила. Бях щастлива.
Долу, почти накрая, когато хижата се виждаше, сгушена под ронещите се камъни, вече издъхвах – чувствах се изгубена и ужасно изморена. Приятелят ми, обиколил не знам колко планини, изкачвал много върхове, слизаше заедно с мен: „Хайде. Още малко. Ела да те прегърна. Не се отказвай сега.“ Разбира се, че нямаше да се откажа.
За седем часа изпитах всички емоции – от дъното на отчаянието, объркването и обезсърчението, до пълното удовлетворение и безмерната гордост, чиста хлапашка радост пред това необятно величие, изумление от невъзможната красота и благодарност, че съществува, че съм горе, че Вихрен бе достижим за мен и че стъпките ми останаха в неговата мраморна вечност.
Всъщност никога не съм искала да се качвам там. И не мисля, че някой от познатите ми е вярвал, че мога и желая да го направя, защото “ти не си такава”. Оказа се, че съм. И ми хареса.
Елементарно, без планове, претенции и подготовки. Природата ни е прекрасна. Стръмнините не успяха да ме уплашат. Разбрах, че съм способна да се изкача до върха на света и да се спусна от него.
Сега Вихрен е едно от любимите ми места на света. Този връх си е само мой и никой не може да ми го отнеме. Пък и си струва да се изкатериш до горе, дори само за да се поцелуваш там. Усещането е вълшебно. Един невероятен сън…
Някой ден ще се върна пак. Но първо ще се кача на Черни връх. И ще се науча да си връзвам връзките на обувките сама.
* * *
15.11.2015 г.
Качих се на Черни връх. Сама завързах връзките на обувките си.
Не се развързаха нито веднъж.