Той наближаваше Синаница. Всеки път, когато идваше тук, минаваше от различни места – правеше си маршрути около езерото за ден два – я до Спано поле, я до Вихрен. Сега идваше от Каменица – всичко в хижата и по пътеката нагоре му напомняше за миналото – слънчев бирен следобед, стая с две легла, кръглата маса пред хижата, събрала шепа приятели на раздумка… Това време му се струваше толкова отдавна, а минаха само 3 години от тогава. Вече беше стигнал приятните поточета и зелените полянки преди хижата. Въздухът беше свеж, а слънцето напичаше жарко. Всяка година на 30 юли се качваше на Синаница. За него беше като ритуал в чест на една планинска неземна Любов, родила се тук на зелената полянка пред хижата. Тук се бяха срещнали. Спомни си погледите от тогава, музиката, бурята преживяна в палатката. Спомни си за следващата година – безкрайния вълшебен следобед на брега на езерото, скришно пъхнатите по джобовете на раниците бележки. Бе писал за вдъхновение, за озарените от Луната склонове и контури на върховете, за погледи взряни напред и нагоре в едно, за това място като символ на тази Любов… Тя бе написала: „Обичам те!“ Това място наистина беше магнетично – със своята суровост и същевременно мекота, с бистрата дълбока синева във водата и високите величествени бели зъбери, със зелените полянки и кротко пасящите кончета. Тук имаше покой, уединение, тишина, смирение…
Приседна на брега на езерото – на онова специално място. За миг му се стори, че наблизо видя как пак се къпят голи онези техни приятели-лудетини – както преди. Погледна, но там нямаше никой. Изведнъж някой погали рамото му. Той се обърна и се стъписа – как беше възможно това? Тя седеше пред него и развълнувано му се усмихваше. Попиваше с навлажнени очи всяка частица от лицето му, втурнаха се един към друг и потънаха в безкрайна прегръдка. Започнаха да се целуват през сълзи и да опипват лицата си – сякаш да се уверят в истиността си. Трябваха им няколко часа – първо в мълчание и съзерцание и след това в дълги разговори. Тя разказваше, че всяка година идвала на това място, но на друга дата, която за нея била началото на тяхната връзка – та нали имаше толкова много начала и приключвания! Разминавали се, цели 3 години! Милваха се, обещаха си това да е последното начало, без край, безкрай… А Синаница гледаше кротко отгоре. Дари с най-прекрасния от алените си залези.
Опомни се. Пак беше на брега, сам. Слънцето напичаше. Сълзите му напояваха езерото. Нали си беше такъв, пак се впусна в мечти. Но пред тази вода и пред този суров връх можеше да си го позволи. Това място успокояваше и отмиваше болката. Тук забравяше за миг онова злощастно изкачване на върха, отронилата се скала и… полета й надолу… Неговата любима бе вече част от това място – смирено и спокойно.
Стана, избърса сълзите си, взе раницата и си тръгна. А едни очи горе от върха безмълвно го изпратиха с поглед.