Уикендът дойде. Това беше един януарски уикенд. Така започва всеки нов разказ от живота на много хора като мен. Цяла седмица в задушния офис, преминаваща в краткотрайни мечти за уикенда. Неизбежно изпускаш една лека усмивка пред монитора, който, макар и бликащ от цветове, за теб остава сив. Не можеш да я обясниш на колегите. Само ти можеш да усетиш мечтата. И така, в събота се будиш необичайно рано, много преди слънцето да е изгряло, но, макар и почти не спал, ставаш в повече от приповдигнато настроение. На уреченото място се срещаш с хората, които те зареждат с позитивни емоции и вече цялата седмица придобива съвсем друг смисъл. Общата цел е хижа Иван Вазов през Рилските езера.

Времето се е намръщило, но ние му отговаряме с усмивки. Няма какво да ни огорчи. Нали сме в планината. Нали сме отново, макар и само за един уикенд, свободни. На х. Рилски езера се срещаме с Венци, хижаря на Иван Вазов. Вече е станало обяд, мъглата се е сгъстила, а по билото ни чака вятърът. Вятърът, който с вледеняващия си полъх само ни загатваше какво препятствие ще се окаже за нас. Пристягаме снегоходките, слагаме маските, ръкавиците, щеките, нарамваме раниците и сме готови да потеглим. Преди изкачването покрай връх Харамията е моментът, в който всеки трябваше да прецени възможностите си. Готовите да изживеят приключението до край остават по-малко. Остават само лудите, безумните. Или тези, които са готови да посрещнат предизвикателството на планината, на живота, на невъзможното. Или просто от любов към живота. Да изживееш живота си, така че да не съжаляваш, че си живял, да не съжаляваш за изпуснатите моменти, изпуснатите тревоги, изпуснатите любови, изпуснатите усмивки, изпуснатото вълшебство. Тези, които избират трудния път, защото лесният може да бъде изминат от всеки. И макар да се опитвахме да не концентрираме вниманието си върху неблагоприятните условия, то всеки знаеше, че ни очакват ураганни ветрове със сила достигаща до 100 км/ч. А тази мисъл бавно, както мъглата, се скупчваше, забулваше ни, притискаше ни, докато не ни захлупи съвсем. И приключението по билото започна. Вятърът ни събаряше един по един, като неловък играч на билярд. Мокрият сняг полепваше по дрехите ни, а вятърът го смразяваше в градските ни премръзнали душички. Дебел слой лед е полепнал по очилата ти. Колкото и да търкаш с ръкавиците, опитът да видиш нещо през тях се оказва химера. Сваляш ги, за да разбереш къде са другите, къде си ти. Но пак не виждаш. Вървиш в мъглата като в сън, съзнавайки смътно, че отдясно и от ляво зее пропаст и очакваш поредния порив на вятъра, готов да те захвърли в бездната, да прекрати страданието и болката, а с него и всичките ти красиви мечти. За един кратък миг мъглата се разбулва и пред теб се откриват 20 тела покрити с дебел слой лед, под който дори и дрехите вече не прозират. Колко красота има понякога в страданието. Не си сам. Знаеш, че си заобиколен от мечтатели, готови да ти подадат ръка и в най-трудния момент. Мечтатели, сега свели глава пред силата на вятъра, на природата. Взел си ските на някого, услужил с челник друго му, прошепнал си „Още малко и ще стигнем…“ Заедно сме в това, както сме не по-малко заедно от колкото във всеки красив миг от живота ни. Защото съзнаваме, че колелото се върти. Сега всички искаме заедно да го завъртим към един по-светъл миг. Заедно…

Усещаш, че някой крещи без глас. Вятърът отнася незнайно на къде думите, но успяваш да прочете по устните: „Къде е хижата?“ А мракът от отдавна е паднал и се промъква незабелязано в надеждите ни. Знаем, че хижата е близо, но точно тогава, когато си на края на силите си, премръзнал, гладен, жаден и изтощен психически се питаш „къде, по дяволите е хижата?“ В съзнанието ти блуждае топлата печка, уютният пламък на свещите и глътката заслужен отдих. Но хижата я няма, затрупана от снега, от мъглата, от мрака продължава да бъде блян за търсещия дома. Домът сред белите преспи, сред високите върхове, домът на края на Вселената. Знаеш, че е тук някъде, на около 100-200 метра, но къде е… Ах, какво препятствие са за теб тези последни метри когато не знаеш посоката. И тогава чуваш викът на един от търсачите на дома: „Хижата е ей, там. След мен!“ И в следващия миг вече вкусваш най-прекрасната супа, отпиваш най-горещия чай, а пламъкът на свещите огрява сияещите от усмивки и благоговение лица на другарите ти. Будистките символи, гравирани в дървесината шепнат хилядолетна мъдрост.

Жив си. По-жив от всякога.

Утрото е дошло. Топлият лъч на слънцето се прокрадва през прозореца, направо в съня ти и те кара да отвориш очи. Сън ли е било? Навън слънцето грее, не откриваш дори облаче на небето, а от вятъра няма и помен. Отишъл си е. Изведнъж Адът се е превърнал в Рай. Контрастът е толкова силен, че питаш гласно другите „Вчера успяхме ли да стигнем хижата или сме в Рая?“ Знаете, че сте я стигнали, но също така знаете, че сте и в кътче от Едема. Точно на Раздела, една мисъл пробягва през главата ти. В този кратък миг от вечността вярваш, че можеш да контролираш времето, можеш да го спреш, ако желаеш, не бързаш за никъде. Няма го трамвая, няма го метрото, няма го хаоса на големия град с неговата глъчка, прах, изстрадали физиономии, агресивни погледи. И тази мисъл намира гласно изражение: „На някого пие ли му се кафе?“ Вадиш котлончето и миг по-късно ароматът на горещото кафе гъделичка обонянието ти. Вкусът му рисува във въображението ти далечни земи, а дръпката завит тютюн те пренася във времената когато шаманите из различни региони на Латинска Америка са го употребявали в своите церемонии, много преди тютюнът да се превърне в поредната консуматорска стока. Там горе е друго. Всичко е друго. Природата те награждава за изпитаните трудности. Усещаш топлата и милувка, сгушваш се в прегръдката и. Там от покрива на света, някъде горе, пред погледа ти се откриват необятни простори, върхове, долини, градчета. Гледка, на която не можеш да се наситиш. И за това си спрял часовника, времето от отдавна вече не тече. Или поне не така, както ти е казано, че трябва да тече. Гледка изпълваща душата ти с мир и хармония, изпълваща с живот. Мечтите тук са на свобода. Извън решетките на града, на затвора на четирите стени в които се блъскат ежедневно, извън кубчетата, в които сме се натикали, в които преживяваме, но не живеем. Те се реят свободни, прескачайки през билото, през върховете, завихрят се като вятъра и силата им те издига над всичко тленно и преходно. Вече не просто гледаш, а виждаш. Виждаш смисъла.

Жив си. По-жив от всякога.