ЕДНО ПЪТУВАНЕ НА ИЗТОК КЪМ СЛЪНЦЕТО И МОРЕТО
Ком – Емине – поход, дълго приключение или поклонение на хората, които обичат планината?! За повечето хора това е национален туристически поход – част от Европейския маршрут Е3, който започва от Атлантическия океан, минава през Карпатите, Стара планина и стига до Черно море. За хората, които са го минали, определението извира дълбоко от душата и е свързано с личните изживявания, емоции и размисли.
20 дни – 660 км. Изпълнен с различни хора, чувства, емоции – пътят се превръща в едно общо изживяване, където залъкът хляб или глътката ракия са по-сладки, когато са споделени. „Човек е човек, когато е на път“ – днес тази велика мисъл на Алеко Константинов звучи със сила и тежест и ще бъде актуална и за бъдещите поколения.
Преминаваме през различни метеорологични условия, през различни терени и височини – всички сме отправени към една основна цел – Черно море, сините вълни, нос Емине – най-източната точка на България. Дали самата цел да зърнем морето от Стара планина или самото преминаване по билото на най-величествената планина в България ни води и ни дава сили да крачим напред и нагоре?! Всяко едно камъче под краката ни дава усещането, че ние сме част от пътя и че пътят е част от нас. Всяка една докосната тревичка ни опиянява със свежия си аромат и сякаш ни вдъхва нов прилив на сили и енергия. А всяка една ягодка, малинка или боровинка ни дарява с глътка почивка и усещането, че сме щастливи от това, което правим.
Преливат различни цветове – зелено, кафяво, златисто, синьо, на места огнено червено, жълто. Цялата тази палитра от цветове е майсторски съчетана във великото творение на природата – Стара планина. И сякаш ние допълваме този шедьовър с присъствието си. Основният цвят – зеленият ни носи спокойствие и мир в душите. Смирени пред силата и необятността на планината, ние крачим по пътеки, камъни и храсти. Всяка стъпка ни води все по-близо до крайната точка, но и ни отвежда на едно невидимо пътешествие – пътешествието към себе си!
Мечта, реално изживяване, приключение или осъществена цел?! Споделяне или навлизане навътре в себе си? Обединени от една обща мечта, ние сме като отделни планети, които естествено се движат в общ ритъм и синхрон, но всяка планета представлява съвкупност от индивидуални размисли, преживявания, чувства, трудности, наслада, щастие, спокойствие, мир, хармония, баланс.
Това приключение създава една нова среща със собствените ни възможности, сили и воля. Пътят през необятната Стара планина е път, през който всеки човек преживява връзката между тялото, ума и душата. Всяка крачка е свързване с необятната природа, всяка глътка въздух е докосване до безбрежното небе, всяко запознанство е приятелство.
Някои хора казват: „Какво значение има крайната точка, когато умееш да се наслаждаваш на пътя“. За нас – „поклонниците на Стара планина“ това важи в пълна сила. Ние сме там, защото обичаме планината – обичаме всяка птичка, тревичка, пътечка, било, камък, поточе и рекичка. Необятната любов и нестихващото чувство за простор и свобода са двигателната и притегателна сила, която ни кара да се отправяме напред и нагоре. И сякаш с всяка измината стъпка ние не само изкачваме височини и върхове, но и навлизаме все по-дълбоко във вътрешното ни АЗ. Опознаваме се, преоткриваме се, свързваме се, съживяваме се и се пробуждаме с нов поглед и светлина в очите.
Походът започва от прохода Петрохан към хижа Ком /1544 м/. Преди да стигнем до хижата изкачваме вр. Ком /2016 м/, където началото на похода е официално обявено с по глътка ракия и фурми. Това е първият момент на всеобща близост и споделяне. Тридесет и трима участници от различни краища на България се запознават и обединяват. Споделеният залък и глътка остават в сърцето. Това е преживяване, което не се забравя и топлината на този огън може да те стопли и в най-големия градски студ. В планината контрастите се засилват, чувствата се изострят, сменят се пейзажи, редят се слънце, дъжд, мъгла и вятър. Само преклонението пред великата майка Природа остава неизменно… Планината ни дарява с усещането за стойността на нещата, за тяхната истинност и значимост. Затова споделеният залък хляб и глътка вода свързват хората по един необикновен начин.
Пристигаме благополучно в хижата, където се провежда рокер събор и вечерта предстои концерт. И така първата вечер на разчупване на леда и премахване на градските предразсъдъци преминава с весели разговори и разкази на фона на всички рокери и мотористи. Всеки един от поклонниците си ляга самотен – далеч от дома, далеч от семейство и близки хора, далеч от ежедневието, с което е свикнал. Само хаотичните и неподредени мисли се опитват да се промъкнат в леглото и да нарушат уж привидното спокойствие. „Какво ли предстои?“, „Ще се справя ли?“, „В какво ли приключение се впускам?“, „Времето и природата дано да са с нас по пътя!“, „Дано краката ми да ме издържат.“, „Хората – какви ли ще са?“, „Дали ще е благосклонна планината към нас?“ и хиляди, хиляди други въпроси, чийто отговори ще дойдат естествено по пътя. Лягам си заедно с тях и се моля единствено да имам сили, търпение и воля, за да мина успешно похода, и любов, за да споделя и съпреживея всеки един миг и стъпка с останалите поклонници.
На следващия ден ставаме, преизпълнени със сили и енергия, за да се отправим към х. Пробойница. Връщаме се до прохода Петрохан и от там поемаме през „наш`те планини зелени“. Изкачваме била, минаваме през поляни, пресичаме потоци. Цветовете преливат в различни нюанси на зелено и кафяво и тук-там се разнообразяват от ярки лилави горски цветя. Гъстите хвойни изглеждат като мек килим, застлан в планината. Минаваме покрай вр. Тодорини кукли /1785 м/, който ни впечатлява със зелената си премяна, а скалите сякаш са везана украса. Спускаме се към поречието на река Пробойница, на която е кръстена и хижата. Времето е чудесно за палатки и нежният ромон на реката ни унася бързо бързо.
Събуждаме се от медения звук на мъничко звънче, вързано на красив кон. Събираме палатките, закусваме с вкусни мекици и чай и се отправяме към с. Губислав, където ще се предвижим с бусове през гара Лакатник до едноименното село. Любуваме се на безкрайната красота на Искърския пролом, който преминава през гара Лакатник като застинал влак и само движението на пълноводния Искър носи усещането за живот и динамика.
Днешното приключение ни отвежда през Атмосферик фестивал, който се провежда близо до местността Чемерика. Преминаваме през музикалното събитие и ставаме за секунди част от него. Хората ни се радват и ни изпращат на добър път към морето. Някои дори се смеят и не вярват, че сме тръгнали натам. Да, който е дръзнал на това пътешествие знае, че първите стъпки са най-трудни, а последните най-сладки. Преминаваме през местност „Разделената вода“, където през 1871 г. Васил Левски е основал таен революционен комитет от местни поборници срещу турското робство. Усеща се тайнствената и магична атмосфера на дъбовата горичка, през която минаваме. Именно тук природата е запазила историческите тайни и ги съхранява за вечни времена. Нещо у мен трепва, без да знам защо и за какво. Дърветата сякаш искат да говорят, да разкажат истории за чест, достойнство, подвизи и патриотизъм, а земята кротко и смирено е погребала всичко в недрата си. Дали ще разкрие някога истината на света?!
Пристигаме в х. Лескова /1340 м/, където дружелюбните хижари ни гощават с топла супа и чай. Лягаме си изморени, но удовлетворени от дългия ден, за да съберем сили за следващия.
Поемаме от хижата към прохода Витиня. Виждаме как сутрешната мъгла се вдига нагоре като завеса и пред нас се разкрива гледка – необятна, красива и спираща дъха. Подсичаме вр. Мургаш /1687 м/ и излизаме на Зла поляна, където се изсипва градушка. Недружелюбното посрещане ни дава отговор на въпроса защо е наречена така тази поляна. Пристигаме на прохода, където си правим бивак.
Сутринта е топла и приятна. Маршрутът ни продължава от прохода Витиня през вр. Баба до х. Кашана. Преминаваме през Арабаконак – най-ниският проход в Западна стара планина /970 м/. Мястото е важен исторически военен и търговски път още от Античността и Римско време. По този път са преминавали войските на Филип и Александър Македонски, а през 1867 г. преминава четата на Панайот Хитов и Филип Тотю на път за Сърбия, за да се включи във Втората българска легия. Знаменосец е Васил Левски. По късно през деня ни застига продължителен дъжд. И сякаш всеки остава насаме със себе си и дъжда. Планината е обхваната от гъста мъгла. Зелените върхове и поляни са скрити като с воал от нашите очи. Погледът ни е концентриран в пътя, защото всички желаем с всяка крачка да стигнем все по-бързо до хижата на топло и на сушина. Дъждът спира и на моменти мъглата ни открива гледка на юг към гр. Пирдоп. Пристигаме в х. Кашана, където ни очакват малки бунгала със запалени печки. Топлината е нашата награда за деня. Няма нищо по-хубаво да почувстваш топлината от дърво след почти цял ден ходене в дъжд и мъгла. И до днес усещам тази топлина в сърцето си…
Планината е единство на противоположности – след високото идва ниско, след топлото – студено, след слънчевото – облачно. Това се потвърди в този шести ден от нашия поход. Маршрутът ни продължава от х. Кашана през вр. Паскал до х. Георги Бенковски /1540 м/. Този ден е изпитание за групата като цяло и за всеки един участник по отделно. Сутринта е обгърната от гъста мъгла; движим се близо един до друг; студено и влажно е. Изкачваме билото, където освен мъглата и ситния дъждец, силен вятър се опитва да отклони стъпките ни – сякаш ни възспира. Устремени и решени, ние крачим като верни поклонници на планината и дори вятърът не може да спре нашия порив. Тук главната цел е изместена от вяра, надежда и молитва да стигнем живи и здрави до хижата. Измокрени до кости и премръзнали, емоциите ни са извън контрол и като че ли чувството за самосъхранение дава превес. Добър урок ни дава планината и ни показва, че няма по-висше от природата и природните сили. И въпреки че сме всички заедно, всеки е сам. Сам със себе си и планината. Сам с дъжда, за да отмие и пречисти негативните чувства и емоции. Сам с мъглата, за да проясни собственото си съзнание. Сам с вятъра, за да прогони собствените си страхове. Последните крачки преди х. Бенковски са изпълнени със смирение и страхопочитание, но и безгранична любов към планината.
Осъзнали естествените закони на природата и уроците на живота, с песен на уста се отправяме към х. Ехо. Пътят преминава през резервата „Царичина“ – Омайният резерват. Пътеката минава през вековна гора от смърчове и ели, а над тях се извисяват белите мури. Резерватът се нарича омаен не само заради опияняващото въздействие на природата, а и заради огненочервеното омайниче, което се среща там. Сред зелените тучни полянки се откроява синята тинтява, която привлича туристите със своята красота и аромат. Правим почивка на х. Вежен и продължаваме пътя покрай едноименния връх /2198 м./. Пътеката ни разкрива необятна гледка към с. Рибарица и връх Васильов на север, а по-късно на юг се открива гледка към Същинска средна гора. Виждаме сгушените селца Кърнаре, Розино, Столетово, Христо Даново и се любуваме на красивата Средна гора от далече. Изкачваме вр. Юмрука /1819 м/, който ни пленява със своята сила и красота, вплетени в едно. Като здрав юмрук, издигащ се към небето, върхът се врязва в облаците. Оставяме своите послания и пожелания в книга, която прилежно прибираме в найлон и в желязна кутия, за да се запазят думите ни през години и векове. Предстои ни стръмно спускане до х. Ехо по скалистата част на върха, където има стоманени въжета в помощ на туристите. Внезапно се обръщам на изток, където виждам собственото си отражение в по-ниските облаци, обгърнато от цветен ореол – така наречения Брокенски призрак, явлението Глория или Светлината на Буда. Чувството да видиш себе си в нежното небе е невероятно и въпреки че на мен ми се случи за секунди, ще остане вечно в спомените ми. Отговорите на въпросите от първия ден започнаха съвсем естествено да изникват с времето си. Съзнанието все повече притихва, душата се рее, а краката се движат в естествен ритъм с диханието на земята.
Минаваме покрай параклис св. Троица /1700 м/, където се прекръстваме и благодарим на Бога, че е сътворил такива красоти и че сме живи и здрави да се докоснем до тях. Пристигаме в х. Ехо /1675 м/, уютно сгушена между три планини – Златишко Тетевенска, Васильовска и Троянска планина.
На следващата сутрин потегляме към х. Козя стена /1600 м/ и преминаваме през едноименния резерват. Тук стръмните отвесни скали пораждат различни чувства у всеки от нас. У едни това е екстремно предизвикателство, у други – изправяне пред собствените си страхове, у трети – поредната пътека, която трябва да се мине с повишена концентрация. Пътеката е тясна и скалиста, а дерето е страховито и дълбоко. Подсичаме билната пътека и минаваме ту от северната, ту от южната страна на Козята стена. По-опитните туристи казват, че тук могат да се срещнат еделвайси по скалистите части. Пийваме по чайче на хижата, поглеждаме назад, за да видим изминатите планини и върхове, поглеждаме напред към най-вълнуващата част от похода и продължаваме към Беклемето. Пътят ни минава през заслон Орлово гнездо и стигаме до х. Дерменка /1503 м/. Вечерта повишава вибрациите на всички присъстващи с веселие, забава, песни и танци. Времето, когато не сме на път, е изпълнено със спокойствие и почивка, но същевременно и с планински песни, танци и приятелства.
Предстои ни преминаване през Централен Балкан от х. Дерменка през х. Добрила и х. Левски до заслон Ботев. Преходът е дълъг, труден и изморителен, а очакването да зърнем едни от най-високите и красиви върхове на Стара планина расте с всяка крачка. До х. Левски вали дъжд, а едни от първенците на Стара планина – Амбарица и Купените са скрити от гъстата мъгла. Сякаш планината покри своите чеда с пелерина от мъгла и дъжд, за да ги предпази и защити. Ето защо планината е съвкупност от противоположности, контрасти и промени. Няма нищо константно – освен величието й. Когато пристъпяш в планината, трябва да го правиш с отворено сърце и чисти мисли. И може би е трябвало този пороен дъжд да изчисти всички наши мисли, за да пристъпим към първенеца Ботев пречистени, смирени и свързани. Свързаност и единство – тръгнахме 33-ма съвсем непознати и различни, преминахме през процеса на опознаване, изучаване, сприятеляване и свързване. И независимо от своеобразието ние все пак се свързахме в единство – свързахме се помежду си, свързахме се с планината.
Мокри до кости продължаваме напред и нагоре към заслон Ботев. Тежки са стъпките нагоре, дъждовните капки се стичат по челата ни, а студеният вятър от време на време пронизва съзнанието сякаш да го проясни. Планината ни учи – чрез нея израстваме, чрез нея опознаваме себе си и неподозираните ни способности. Всяка крачка е присъствие тук и сега.
Десетият ден от похода започва с изкачване на първенеца на Стара планина връх Ботев /2376 м/. От ветровитото било слизаме към х. Тъжа и преминаваме Гърмящата гора. Пред нас се открива масива Триглав и Пеещите скали. Подсичаме връх Вълча глава и стигаме до х. Мазалат за заслужена почивка. Краката ни сякаш се движат сами до х. Узана, където ще нощуваме. Самотните стъпки на всеки от нас ще оставят следи по свещената земя, а споменът за това приключение ще остане завинаги в сърцата ни.
Събираме се всички в хижата, където хижарката Милена е подготвила ръчно омесени питки, за да ни посрещне в народна носия с хляб и сол и допли думи. Отхапваме през сълзи от вкусния хляб и се замисляме върху заветните й думи. Какво му трябва на човек? Залък хляб и добри другари, с които да го сподели. Очите са изморени, но весели и замислени върху житейските ценности и сякаш светят, разпалени от щастието.
От х. Узана грабваме нашия трибагреник и се отправяме през вр. Шипка към х. Бузлуджа. Този ден сякаш минаваме през историята. Всеки чувства у себе си трепета от бойните възгласи, всеки усеща кръвта на дедите ни под краката си, всеки усеща силата и всеотдайноста на борците за свобода. Тези чувства и емоции ни карат да крачим напред и нагоре, изпълнени с гордост, че сме българи.
Навлизаме в Източна Стара планина, където преминаваме през Тревненската планина, Елено – Твърдишка планина, Котленска планина. В този дял планината вече е по-ниска и полегата, а и времето вече е слънчево и топло. Преходите са продължителни, но терените са полегати и лесни. Всички сме не само участници в похода, но сме и вече приятели. Приятелството в планината е силно и здраво като юмрук. Приятелството, създадено в планината, може да устои на най-големите бури и катаклизми, защото е истинско и чисто като планински извор.
Последните дни преминаваме през Върбишка планина и стигаме Камчийска планина. Последната отправна точка преди нос Емине е с. Козичино, откъдето тръгваме сутринта. Утрото е приказно и магично. Виждаме изгрева през тънка като коприна мъгла. Минаваме през ожънатите ниви и виждаме проблясващите паяжини в житата. Мравките събират останалите житни зрънца и бързат да ги приберат за зимата, а ние бързаме с бодра стъпка, за да осъществим една мечта – да зърнем Черно море от Стара планина. И ето че дългоочакваният момент идва – виждаме морето. Но за да стигнем до него ни остават още 20 км. И толкова близо, и толкова далеч. Последните крачки са най-сладки – няма болка, няма умора, има само един стимул и това е синьото море.
Пристигаме в с. Емона, където с бурна наздравица и песен се поздравяваме всички и после задружно се отправяме към нос Емине. Настава едно всеобщо щастие, преливащо от различни емоции, радост, смях и сълзи дори.
И така потни и мръсни, изминали 984 000 крачки, но пречистени душевно си тръгваме от нос Емине, знаейки че някой ден ще се срещнем отново на същото място. Изхвърлили ненужния товар и стрес от градското ни ежедневие, ние сме леки и безгрижни и единственото, което носим в душите си, е безкрайно щастие и благодарност, че заедно се обединихме, за да осъщствим общата си мечта.
Хвърлям от нос Емине малко камъче, донесено от вр. Ком, което ще разкаже на морето за цялото приключение на това незабравимо пътешествие…