Лятото достигаше края си, а земята се пречупваше все повече към есента. В продължение на дни досадните лъчи на жаркото слънце изсушаваха локвите. Те вместо да радват окото със свежест и пролетна зеленина – пожълтяваха. И дърветата отронваха първите си листа, изсъхнали от жаркото слънце. Скоро се появиха в небето и августовските облаци. Всеки следващ ден ставаше все по-кратък. Отстъпваше на нощта, а тя искаше да царува в следващото полугодие. Вятърът вече не носеше със себе си лятната топлина. Ухаеше на есен.

Дойде и дълго чакания ден. Тръгнахме към хижата Морско око. Намираше се в близост до Закопане. Това е зимен курорт в южна Полша. Предстоеше ни ден, в който да изминем около 15 км и да достигнем до заветното място. Хижата е разположена в планината Татри. Най-високият връх е Риси – 2503 м. Пътят към върха беше обсипан с нападали есенни листа. Любувахме се на есенната картина, която се рисуваше пред погледите ни. Преливащите се цветове галеха очите. С всяка измината крачка бяхме все по-близо до върха и езерцето.

След около 6 часа в приказки, разкази и смях пред нас се разкри най-неочакваната и прекрасна гледка – върхът над езерото Морско око. Наричат го „перлата“ на полските Татри. А някога са го наричали Рибното езеро – единствено в него са се срещали тези създания. С това се отличава от останалите езера, разположени в Татрите. Това чудо, оказало се пред очите ми, не може да се срещне и в най-богатото литературно описание и в най-прекрасния пейзаж. Ако е възможно да се опише с един израз, той е „невероятно красиво“. Планината с величествения връх се отразяваше в кристално чистите води на Морското око. До преди този момент го бях виждала само на снимка. Слънцето залязваше, като осветяваше наоколо в топъл блясък и рисуваше в пъстри палитри почервенелите морави. Забравихме за късния час, вгледани в красивия пейзаж и така останахме вглъбени за няколко минути. Бяхме разгорещени от дългия преход и със закъснение почувствахме хладкия полъх на вечерта. А слънчевата дъга все по-бързо се снижаваше и не ни позволяваше по-дълъг престой на необикновеното място.

На връщане по пътечката попаднахме на сърничка. Това беше началото на срещите ни с различни животни. Те царуваха по тези места. Само едно мигване и сърната стоеше няколко метра по-далеч. Срещнахме и много видове птици. Те от своя страна озвучаваха настъпилата тишина. Трябваше да изминем пътя, преди да се стъмни. В такъв момент се започва разговорът. Очите ни са изпълнени с прекрасни гледки. Човек се докосва до естествената и чиста природа, няма място за тъга и меланхолия. Точно тогава се поставя началото на нещо голямо… Нещо, което писателят не може да облече в думи, а  музикантът – в мелодия. Човек, докоснал се до природата и вдишал чистия въздух на планината, непременно ще го повтори. Тъкмо такива преживявания засилват любовта ни към непознатото и приключенията.

Благодарение на разходките в планината всеки може да открие невероятни истини за себе си. Да изкачиш връх – това е невероятно изживяване. Разширява кръгозори, убива предразсъдъци и дарява със знание. Планината като цяло учи на свобода. Джак Керуак пише в една от своите  книги следното: „Защото накрая няма да си спомняш времето, в което си работил в офиса или си косял ливадата си. Изкачи планината!”. Затова покорявайте върхове и освободете себе си!