На плажа съм, по шорти, с чаша лимонада. Декември е и е прекрасен ден за плуване. Любовта е до мен и чете книга. Живота както винаги е с нас и изглежда щастлив, въпреки че се държи леко ексцентрично, започвам да мисля, че е смахнат, абе хапи го кончето, нали знаеш.

Преди време осъзнах или Живота ми разкри тайната, не съм сигурен вече кое точно, как да бъдеш постоянно щастлив. Като цяло не е сложно, по-скоро комбинация от няколко прости неща. Ще разкривам по-малко от тях, както на мен ми бяха разкрити, стъпка по стъпка. Първите две са:  Не мисля много, придържам се към правилото “Never mind, let it go” и второ, мечтите ми винаги са сбъдваеми, тоест лесни, прости и осъществими. Като за начало започвам на обратно. Правя нещо и после разбирам, че това е било мечта. Мечти в минало време. Много по-лесно е когато мечтите са изпълнени (сбъднати според мен не е правилно прилагателно в случая, понеже загатва, че нещата не зависят много много от теб), а не в бъдеща форма, като нещо, към което да се стремиш през цялото време. Мечтата би трябвало да е в минал и настоящ период, за да изпълнява целта си – щастие. Ако се отнася за в бъдещ период, носи със себе си очакване и копнеж, което си е чиста форма на алчност и откъсване от реалността, две неща, противоположни на щастието. Давам следния пример. Винаги съм обичал да чета и поради това съм си мечтал да имам много време, тихо и красиво място и много книги. Както се забелязва думата „много“ преобладава и вече се вижда загатване за алчност. В момента, заедно с Живота сме на малко парченце от рая. Тихо и красиво. С много време и много книги, а аз реших вместо да чета, да пиша. Чета от както се помня и може би това е причината да пиша този път. Вместо да поглъщаш текста, да го създаваш. Ново чувство.

Трета стъпка – нови неща, колкото може по-често. Нови емоции, истории, храна, музика, места, нови неща за пиене, култура, нови миризми, гледки, допирания, звуци, ново небе, животни, нови навици, нов график. Споменах ли нови емоции? Нови задължения, нови хора, ново щастие.

Има нещо топло-студено в това да пишеш за планината на плаж. Историята сама по себе си не е драматична, нито героична, нито пък е кой знае колко приключенска, но оставя едни от онези емоции, нали знаеш, дето може да ги усетиш дълго време след това и за които благодариш на живота от сърце. След самата случка осъзнах, че съм имал мечта, свързана с дъга. Започвам.

Навън е минус десет градуса по Целзий, нямам идея колко е това по Фаренхайт, но е студено. Планинско студено. Щастливо студено. В заслона е около двадесет и пет градуса и сме боси. Всеки от нас носеше по едно-две дръвца в раницата си през целия път, освен Живота разбира се, той просто си цъкаше безгрижен, но няма как да му се сърди човек. Самото му присъствие компенсира детския му характер и айляк държанието му във всякакви ситуации. Благодарение на допълнителния товар тежахме стабилно и затъвахме до бедрата в снега. Бяхме първите, които минахме днес по пътеката, толкова първи, че в един момент я изпуснахме. Абе като цяло голямо газене, нали знаеш. Сега обаче сме щастливи. Печката бумти, ракийката и тя, хапнали и сухи, музичка на заден фон, а предният е предимно смях. Този момент го живеехме петнайсетина човека и разбира се Живота, който беше призован от нас и в същото време ни беше призовал тук, за да се запознаем изцяло. Както знаеш, малките неща в живота са най-важни, но за Живота малките неща всъщност са най-големите, понеже той други си няма. По този начин се получава така, че всички неща в живота са големи, всеки момент е истински, понеже е жив и всеки детайл е достатъчен, за да се запълни изцяло даден момент. Малките неща в случая са топлата храна, топлия заслон, топлата ракия, топлото ново запознанство и топлото чувство което носи, топлите усмивки и не топлото време отвън.

От както се запознахме с Живота, започнах да намирам все повече общи познати и се оказва, че с тях за много кратко време може да се почустваш все едно си у дома, нали знаеш, у дома е там, където е сърцето, а сърцето може да бъде на всякъде.

Този ден живота ме запозна с поредните си приятели – М.,С.,Я.,Д. отново М. и разбира се с един от онези хипари, нали знаеш, дето веднага се намерихме, както се казва, допаднахме си. Повечето време от нощта го прекарахме отвън – на студа. Бъбрехме и пушихме. Говорихме за пътешествия, приключения, предизвикателства, абе за самия път, нали знаеш, от тия планинските разговори, които те изпълват с позитивизъм, радост и тръпката, която те кара да се движиш без да спираш.

Разбира се, бяхме под върха. Няколко върха всъщност. Нали знаеш, когато си в планината винаги си под някой връх. По-често са моментите, в които си под върха, отколкото на самия връх, както във всичко останало. Върхът, който изкачихме тогава беше около 2600 метра надморска височина. При положение, че заслонът се намираше на 2500, изкачване е силно казано, имайки в предвид сериозната денивилация. Самото покоряване се случи около един през нощта, след спонтанно предложение между разказваните истории и също толкова спонтанно взето решение. Планината, белотата и тишината са елементите на силния момент в това изкачване. Както винаги, Животът пръв се нави, а може би и от него дойде самото предложение, но той беше най-отпред, прокарвайки пъртината в дълбокия сняг, което ни позволи да крачим бързо и лесно. Рязко спиране и силен бумтеж в главата. Вятърът беше толкова силен, че престанахме да се чуваме един друг, както и мислите си. Само по усмивките в лицата на всички, разбираш че няма проблем, както и че живеехме силен момент. Връх и вятър. Комбинацията ни подтикна да разперим ръце на самия ръб до момента, в който в полезрението не влиза нищо от близката заобикаляща среда, а само ширналата се долина на километри под нас. Тук там светлини на селца и паланки. Накланяш се силно напред, толкова че да не паднеш, с разперени ръце и  се оставяш на вятъра да те поддържа. Летяхме бе, нали знаеш.

Стояхме така, докато ушите не почервеняха, устите заболяха от усмивките и душите не се напълниха от емоция. Слязохме обратно, но не влязохме на топло. Още по една цигара, предложи Живота. Споделения момент стопляше сърцата, взаимната симпатия стопляше душата, а ракийката, разбира се, стопляше тялото. Една топла вечер на минус десет градуса.

Не помня до колко стояхме и си говорихме, не помня и какво точно. Историята се случи преди година. Помня обаче емоцията. Всички я помним. Емоция, породена от взаимното разбиране, позитивната енергия и усмивките. От истинските усмивки имам в предвид, тия дето са в очите. Мисля, че това което свързва, наистина свързва хората, е емоцията. Не самите хора, а емоцията която те пораждат в теб, е нещото което липсва при раздяла с някой. Тази емоция в тази история ми е от любимите. Емоцията на новото запознанство с близък човек, нали знаеш. Да, може да се запознаеш с някой и веднага да разбереш, че той е близък и ще бъде близък от този момент насетне. Такива запознанства се случват в планината. Високо в планината. Под върха…

Както споменах историята не е приключенска, но тя маркира началото на едно велико приключение, което ще трае до края на нас. Не и на живота, той няма край. Това мисля му е най-добрата черта. Онази вечер ни запозна Животът и от онзи момент ще се познаваме. Няма връщане назад. Затова му благодаря от сърце. За емоцията.

Докато говорихме пред заслона на 2500 м. надморска, на -10 градуса и се надпреварвахме кой да взема думата с грейнали очи и усмивки до уши и двамата млъкнахме. Живота ни беше посочил луната, ние бяхме погледнали и съответно замръзнали. Луната беше повече от странна. И двамата бяхме прекарали време на открито, съзерцавали много луни, но нямаше спор, такава луна не беше реална. Беше пълна, много пълна, от ония равноденствените, нали знаеш, и светла. По-скоро светеща, толкова светеща, че имаше дъга. Дъга бе, нали знаеш, дъга на луната.