Тичам,
изкачвам се все по-нагоре.
Мускулите се свиват конвулсивно
и всяка крачка ме доближава до върха.
Искам да погледна от горе и да видя свободата.
Трябва да я питам за съвет как да постъпя с живота си.
Имам да й задам хиляди въпроси,
чиито отговори са скрити в мен.
Продължавам да се изкачвам.
Преминавам гората, където е съзерцателно спокойно и уютно.
Светлината се умилква около дърветата като малко, игриво котенце.
Песента на птичките напоява земята, за да израснат красиви цветя.
Представям си как ти ги подарявам, без да ги късам,
за да може и друг след мен да ги подари на своята любима.
Още нагоре.
Излизам от гората.
Тръпна, предвкусвайки свободата на необятните простори,
гледани само от небето и от гордите орли.
Вятърът се засилва – това са косите на свободата.
Разпознавам нейния спокоен, напевен шепот.
Душата ми ме изпреварва нагоре,
като дете, което се радва на срещата с майка си.
Почти тичам, а не мога да я настигна.
Вятърът става ураганен.
Трудно е да се върви.
Всичко наоколо е оживяло.
Превърнало се е в океан от снежни пръски.
Има вълни, изваяни от вятъра,
застинали в ужас, че слънцето ще ги разтопи.
В краката ми се вият малки поточета от снежинки
в лудешка игра на гоненица с вятъра,
а той, щастливо задъхан, ги блъска във всички посоки
и мете ледените полета на платото.
Без дъх попивам всичко, за да мога да ти го разкажа.
Снимам с пълното съзнание, че това не може да се улови от електроника.
Запомням всеки детайл от изваян лед.
Попивам картините, които свободата е нарисувала.
Тя знае моите чувства и ми помага да подготвя подарък за теб.
Нагоре намирам цял леден замък.
Прилича на замъка, в който спи стогодишния си сън принцесата.
По високите арки, създадени от магия на красиви приказки,
се вият ледени розови храсти, които нощем ухаят.
Ароматът им се промъква през сводестите прозорци там горе
и дарява спящата красавица със щастливи сънища.
Там, където кулите са вперили поглед в далечни морета.
Всичко това се мени всеки миг
и показва какъв велик творец е свободата.
Вятърът я слуша и извайва всяка нейна приказка в чудни форми.
Едното му око закачливо гледа палавите бягащи снежинки
и той се подсмихва под мустак, като малко игриво дете.
Продължавам нагоре.
Трудно се диша.
Мускулите искат кислород, а аз им давам само воля.
Те влизат в ритъм като гребци на галера,
а сърцето отмерва такта на техните движения,
забързвайки ги сякаш до безкрайност.
Виждам върха.
Там имам среща.
От горе всичко ще се види ясно.
Може би дори отговорите, които търся?
Не мисля за цената, която трябва да платя.
Всяко спускане е крачка към смъртта, но това е после.
Засега целта се вижда.
Появяват се гранитни скали, украсени с ледени орнаменти –
картинна галерия, която след няколко часа ще бъде погълната
от невнимателните погледи на пролетното слънце.
Запомням ги и ги каня да живеят у мен.
Обещавам им да ги запазя вечно, споделяйки ги с теб.
Продължавам.
Сам съм.
Пред мен е очакваната среща.
Зад мен е спокойствието на самотата,
останала далеч от сумрачната долина.
Вълните ме блъскат – лед, дълбок, пухкав сняг,
Лед, снежна коса, лед …
Прескачам, потъвам, катеря се.
Вързал съм погледа си към върха като лебедка.
Виждам душата ми да маха от горе,
щастлива, че вече е стигнала.
Последни глътки въздух преди върха.
Последни крачки, преди да освободя чувствата си.
Последни тръпки от предвкусваната среща.
Мечтая.
Как ще изглежда простора от другата страна?
Какви върхове още ме чакат?
Каква красота?
Затварям очи и си представям щастието.
Вие ми се свят, но вече съм горе.
Застивам в преклонение – една картина сякаш специално за мен.
Плача от признателност и благодарност.
Тялото ми се разпада и аз се разпилявам по вятъра.
Душата полита да прегърне всичко и ние ставаме едно.
От мен изпадат частички ръжда от бледи спомени и напразни вълнения.
Всичко ненужно е отмито.
Заставам чист и ослепително бял пред откровението.
Сега вече мога да срещна свободата и да я попитам,
но въпросите са изгубени по пътя с другите ненужни вещи.
Потокът на свободата ги е отнесъл и аз съм ги забравил.
Прекарвам сякаш цял един живот, заслушан в разказа на върха.
После бавно потеглям надолу.
Тръгвам с нежелание.
После се усмихвам и ускорявам своя ход.
Сега съм лек и да се върви е лесно.
Мога и да литна, ако желая.
Като се прибера, ще нося скътани само крехките подаръци за теб.
Красотата, която не съществува вече никъде освен в моите спомени.
Откраднат от времето миг безвремие.
Ще се промъкна, докато спиш и ще оставя на масата букет от ледени цветя,
които никога не увяхват, събрани само за теб с нежност и любов.
После ще поема към друг връх, към нова среща със свободата.
Напълнил тежка раница с въпроси,
които да разпилея някъде горе по пътя.