Около мен трещят гръмотевици, излива се проливен дъжд и мирише на озон. Всичко това ми напомня на първото ми потапяне в несгодите на алпинизма, връщането ни от първия ни опит да се качим на Mont Blanc. И ако сега съм защитен от уюта на верандата, от която наблюдавам красивата лятна буря над яз. Беглика, то тогава нищо не ме пазеше от падащите гръмотевици, а около мен беше тъмно и страшно. Това преживяване бележи началото на едномесечния ни престой в Алпите, а краят ще запомня с друга страховита случка, но и двете ги свързвам с едно име – Пилие Руж, иглата, която не се даде лесно.
Първи опит.
След двудневно пътуване от България в смачкваща жега си дадохме един ден почивка, а на следващия, силно надъхани, стегнахме багажа и се отправихме по ледника Brouillard към Pilier Rouge. Планът бе да спим малко над хижа Monzino , (2580 м.н.в.) след което да се качим до заслона Eccles (3850 м.н.в.), където да прекараме деня и нощта, за да можем спокойно да се аклиматизираме и на сутринта да изкатерим Pilier Rouge (4100 м.н.в.), след което да стигнем до Mont Blanc (4810 м.н.в.). Нощта над хижата беше ясна и изпъстрена със звезди, легнахме за 4 часа, които за мен бяха безсънни от вълнение и по изгрев се отправихме към Eccles. След няколко часа достигнахме подножието на връхчето, върху което е разположен заслона и останахме неприятно изненадани – заради необичайно топлото време тази година границата на снега беше много по-високо и въпросното връхче в момента представляваше една купчина от лабилни камъни, за които нямаше лед, който да ги споява и качването и слизането ни от там изглеждаха твърде рискови. Всичко това ни накара да променим тактиката – решихме да катерим по стената до достигането на удобна площадка, където да прекараме нощта и рано сутринта да продължим към Mont Blanc.
Около 10 часа стигнахме до основата на стената, разделихме се на 2 свръзки и тръгнахме по първите въжета. Тук ни очакваше нова изненада – този път се оказа, че сме взели твърде много багаж, без да сме предвидили извлачване на денкове по стената и вторите в свръзките едвам отлепяха раниците от земята, камо ли да катерят с тях. След кратка полемика между нас решихме наново да променим тактиката – да оставим целия багаж долу, да катерим по стената докъдето стигнем, просто за да покатерим по скала, и следобеда да се връщаме на рапели за да поемем обратно към Вал Вени (1500 м.н.в.).
Няколко часа по-късно бяхме отново в основата на стената и поехме надолу през нацепения ледник. И ако на идване снегът беше все още стегнат и пукнатините се преминаваха лесно, то сега морето от гигантски ледени буци се беше размекнало като дъвка върху асфалт в августовски ден. Последва едно твърде неприятно слизане, по време на което омекналият сняг твърде често се срутваше под краката ни. Гришата падна, откатервайки една снежна стена, за щастие задържан от Виктор. Самия Виктор падна на същото място, но бидейки последен не беше осигурен и си удари силно главата в снега. Аз се свлякох по един стръмен склон завършващ с 20 метрова пропаст, но за щастие Мартин успя да ме задържи. Последваха още няколко падания по склона, завършили със самозадържания.
Тъй като за първи път стъпвах на ледник, нямах база за сравнение и съвсем наивно приех, че толкова нацепено море от гигантски снежни буци е нещо напълно нормално, а да се пада в разни цепки и да се самозадържам през половин час е съвсем в реда на нещата. Едва когато стигнахме до хижа Monzino по обратния път реших да попитам плахо по-опитните си приятели дали е нормално да ми е толкова гадно или просто аз се огъвам като кифла. За мое успокоение всичко единодушно ме убедиха, че ледникът е отвратителен и отделно от моята неопитност и непохватност в предвижването ми по него, всичките гадости които ни се случиха си имаха съвсем обективна причина. Блажени са незнаещите.
След кратка почивка на хижата поехме по последната част от слизането ни, вече по тъмно – серия от виаферати с тераси между тях, които трябваше да ни отнемат около час и половина. По средата на първия отвес обаче започна да гърми, а не след дълго заваля проливен дъжд с градушка. Гръмотевиците вече бяха над нас, ние откатервахме по железата и се молихме да не удари мълния в близост. Пътищата на металните въжета се превърнаха във водопади, а пътеките в реки. Бурята донесе със себе си студ, а дъждът бе толкова силен, че водата се просмукваше до кости. На една серпентина от пътеката, докато се чудих как да премина през образувалата се през нея река чух грохот над мен, който в първия момент взех за поредния гръм, но секунди след това осъзнах, че вместо да отшумява той се засилва. Нещо бързо прещрака в главата ми, направих два лъвски скока в страни и се прилепих до една скала, а в същия момент две колички с камъни се изсипаха точно през мястото, на което стоях и се чудих как да премина. След като изчаках пулсът ми да се успокои, ослушвайки се за нов каменопад хукнах надолу без да ми пука колко надълбоко газя в калните потоци.
Един час по-късно, мокри до кости и почти хипотермясали пристигахме до колата, като не знаехме дали да се ядосваме или да се радваме, че оцеляхме. След разказа ми за каменопада Мартин прихна да се смее, сочейки с пръст печалната ми физиономия и казва: „Братле, ти скочи с еленов скок в дебрите на алпинизма, добро начало!“
Втори опит.
След този „фалстарт“ пребиваването ни в Алпите потръгна много добре. Направихме изкачвания по южната стена на Petites Jorasses, качихме се на Trident du Tacul, в дните с лошо време за високата планина катерихме спортни маршрути за да поддържаме форма, а Мартин и Виктор се качиха на Mont Blanc през Peuterey Integrale – тридневно приключение, което се радвам, че съм пропуснал след като чух разказите им.
Лошото в моя случай бе, че след като Гришата си замина за България останах без свръзка, а Peuterey Integrale е маршрут, който не позволява катерене от трима, защото там ключов фактор за успеха е бързината. Това наложи аз да остана в базовия ни лагер, където съвсем мързеливо прекарвах дните си в четене, ядене, разходки по 200 метровата главна улица на Курмайор и висене в интернет. Така, заедно с двата дни лошо време преди това ми се натрупаха общо шест, в които само мързелувах. Признавам, може би можех да тичам, или да се качвам на височина за да поддържам аклиматизацията си, но откровено ме мързеше, а и жегата в ниското беше толкова голяма, че стапяше до нула мотивацията ми за някаква активност извън дебелата сянка на боровата гора. Освен това не подозирах какво точно ме очаква.
Два дни почивка за Марто и Виктор от Peuterey Integrale, откри ни се двудневен прозорец от хубаво време и решихме да атакуваме Pilier Rouge. След известно умуване относно тактиката, което оставих изцяло на другите двама, Мартин ни съобщи победоносно, че е измислил как да стане – тръгваме в 12 през нощта от паркинга, призори сме под стената и веднага тръгваме по нея докато стигнем до Mont Blanc. Single push, light and fast. Никакви чували и шалтета, минимум храна. И двамата бяха в страхотна форма, аклиматизирани и натренирани и този план им звучеше напълно нормално.
Аз обаче ясно си давах сметка, че ще видя голям зор, защото се бях поотпуснал последните дни, но пък мислих, че съм все още добре с аклиматизацията. Бързо сметнах, че тази тактика изисква от нас да наберем височина от 3300 метра без да спираме, в рамките на около двадесет часа, което силно ме респектира, но вярвах, че ще мога да се справя.
Двата дни преди да тръгнем прекарахме в безобразно тъпчене на стомасите за да презаредим запасите в телата си. В 9 часа вечерта изядохме последната препълнена тенджера с ориз, легнахме си за два часа, станахме в полунощ да дооправим багажа и 45 минути по-късно потеглихме нагоре.
Пътя беше вече познат, раниците много по-леки от преди две седмици, но когато четири часа по-късно стигнахме до ледника установихме, че се е променил неузнаваемо. Ако до скоро, макар и силно нацепен, минаването му не беше твърде проблемно, то сега, след две седмици жега, броденето около гигантските цепки в търсене на път отнемаше много повече време. Няколко дни по-късно, при същите температури, може би ледникът щеше да бъде непреминаваем.
След дълго лутане в лабиринта от лед, рапели, катерене и откатерване, все пак стигнахме до основата на стената. От този момент ни предстояха 400 метра катерене по монолитен червен гранит със страхотни форми – цепки, винкели и прецизни плочи, а допира до скала ни върна мотивацията, въпреки че вече изоставахме от графика във времето. Въобще, вертикалната част от цялото приключение се оказа най-лесна и приятна. Там всички се чувствахме напълно в свои води, макар катеренето да беше изцяло традиционно и с максимална трудност от 7а+.
По време на катеренето физически се чувствах добре, все още не усещах рязкото качване във височина да ме е натиснало, но в последната третина от стената започнах да усещам умора, по-рано от колкото би трябвало. Затова, когато отново дойде моят ред да водя отстъпих това на другите двама, защото нямахме време да повтаряме въжета, ако случайно някъде падна, а много държахме да минем маршрута чисто. Когато стигнахме върха на иглата, вече се чувствах прилично уморен, но все пак, не се съмнявах, че силите ще ми стигнат, защото оставаха само 700 метра до върха по технически лесен терен. Тук сбърках много.
Тръгнахме нагоре, обвързани в тройна френска свръзка по серия от кули, които представляваха купчини от трошащ се камънак, зле споен заради липсата на сняг. Катеренето със зимно обувки по пасажи от 4-5та категория действително не беше технически трудно, но психически беше изтощаващо. Всеки камък, за който се хващах биваше проверяван с почукване. Всяка хватка по-скоро се натискаше, отколкото дърпаше. Мисълта, че нямам право на грешка, защото всяка грешка може да е фатална и за трима ни се бе превърнала в гигантска червена лампа в главата ми.
Петдесет метра по-нагоре височината ме смаза. Рязко и необратимо.
Все едно някой отведнъж спря кранчето с въздух и ми сложи 30 килограмова раница на гърба. Започнах да спирам на всеки 5 вертикални метра за поне 20 секунди, понякога и до минута за да дишам учестено и да се опитвам да успокоявам сърцето си, което бумтеше в ушите ми. А когато спирах аз, спирахме всички, започнахме да се бавим, а време нямаше – трябваше на всяка цена да излезем на ръба преди тъмно защото в тази джунгла от клатещи се камъни лесно можехме да объркаме пътя.
С всеки метър по-нагоре симптомите на липса на аклиматизация се усилваха. Много уморен. Започва да ми се гади. Нямам въздух. Вие ми се свят. Краката ми са меки. Спи ми се зверски. Едвам говоря. Започнах да си мисля как съм на 4200, а ми остават още 600 метра нагоре, по време на които нещата само ще се влошават. А пътят беше само нагоре. Отдавна бяхме минали the point of no return, което означаваше, че нямахме избор освен да продължим.
Ставахме все по-бавни, вече се стъмваше, а след поредната кула се оказваше, че има още една и още една… На мен ми ставаше все по-зле, единствено ме крепеше мисълта, че нямам избор. Не можехме да направим бивак, не можехме да се върнем, а и хеликоптер не можехме да извикаме, дори ако грохнех окончателно – мъглата ни обви, стана тъмно, а акции в такива условя не се правят. Като капак към нас приближаваха купести облаци, от които трещяха гръмотевици.
Гледах притеснените физиономии на другите двама, които постоянно ме окуражаваха и се стараех да фокусирам изцяло малкото ми останало трезво съзнание върху катеренето и това да не направя някоя грешка. Не си говорихме, а нямаше какво да си кажем. Всички съзнавахме на какъв хал сме и беше ясно, че просто трябва да продължим. От време на време ме връхлиташе нещо като състояние на делириум, все едно сънувах с отворени очи и се пренасях на други места с други хора, даже и докато катерих. Цялата ми воля се концентрира върху едно – да се фокусирам върху следващото движение, върху следващото стъпване.
Сложихме котки. Теренът стана по-стабилен, но все така безкраен. Помня как постоянно вдигах поглед нагоре с надеждата челникът ми да освети края на поредната кула, там където започва ходенето по хоризонталния ръб. Помня колко много пъти, когато Мартин или Виктор излизаха на някое връхче, този отдолу викаше „Стигнахме ли ръба?“. А този отгоре, след кратка пауза на разочарование отговаряше „Не бе, да го *ба… Има още една, но мисля че е последната.“, но все не беше последната. В началото се ядосвах, после спрях и да се ядосвам. Бях превключил на някакъв роботски режим, в който не ме интересуваше колко още има. Важното беше, че се движим. И слава Богу, гръмотевичните облаци ни заобиколиха.
Все повече ми се повръщаше, едвам си местих краката. Акълът ми беше изпит, а остатъците от него неизменно се бяха концентрирали върху мантрата „тази кула е последната“. Единственото нещо от тялото ми, което не ме предаде и в което бях абсолютно сигурен бяха ръцете ми. Толкова съм свикнал да разчитам на тях да ме държат върху скалата, че нито за миг не усетих умора или съмнение в тези две сигурни опори. Дори когато на два пъти се дръпнах за грешното чекмедже, те успяха да реагират веднага и да го върнат на мястото му преди да е прекантарило и да тръгнем двамата надолу. Ръцете ми бяха моята последна крепост, точката, върху която фокусирах цялата си останала енергия – следващото хващане – непоколебимо, следващото хващане – пръстите никога не отпуснаха.
„Стигнахме!“. Чух Виктор искрено да се радва, че е на върха на последната кула и оттук следва само ходене на ръба. Помня, че не се зарадвах особено. Някак не вярвах, че има „още съвсем малко“, както ме уверяваше Мартин, а и ми беше все тая. Давах си сметка, че ако се отпусна с мисълта, че сме почти стигнали може и да загубя концентрацията си, а не исках да се удавя на края на Дунава.
Тръгнахме по ръба, като по пътя му все пак имаше няколко 20-30 метрови скалички за изкатерване. Помня как крачех в стъпките на Мартин, поглеждах надолу от двете си страни, челникът ми не можеше да освети нищо и се радвах, че е тъмно, защото под мен бяха хиляди метри от почти вертикални склонове, а такава въздушна гледка нямаше да ми подейства добре в това ми състояние. На всеки 10-20 крачки имах нужда от почивка. Усещах, как другите са вече по-спокойни, защото насетне пътят е ясен и ако не друго, вече нямаше нужда да бързаме. Краката ми се гънеха, залитах от време на време и усещах, как в такива моменти въжето отзад леко ме опъва, а по него се предаваше напрежението на Виктор, който се чудеше дали няма да залитна твърде много и на къде точно, за да знае и той в коя посока да се метне. А пък аз се бях фокусирал само върху краката си, стъпка по стъпка, повтаряйки новата си мантрата „Не се спъвай в котките си“.
В един момент ръбът се разля, а скоро след това Мартин радостно ни съобщи, че сме на Mont Blanc ди Курмайор. А от тук – съвсем малко, наистина, даже челникът ми успяваше да освети разлятото било на Mont Blanc. В този момент се сринах почти напълно. Не можех да направя и пет крачки по лекото изкачване без да спирам за по една минута.
Някой, мисля, че Мартин, забеляза, че явно съвсем изкуфял, съм забравил да се облека и може би изстивам бързо. Ходих само по термобельо, мембрана и софтшел панталон с разкопчани ципове. Температурата беше около -5 градуса с умерен студен вятър. Движенията ми бяха толкова забавени, че опитите ми да се облека щяха да отнемат десетки минути, затова Виктор и Мартин започнаха да ме обличат като кукла.
До този момент някак успявах да сдържам чувствата си, но не съм сигурен дали това се дължеше на някакво мое умение за контрол или мозъкът ми беше до толкова изсмукан от височината, че центърът на емоциите в него е бил блокиран. Със сигурност не изпитах страх или поне не съм позволил да ме завладее, макар ситуацията да беше наистина критична. Спомням си, че както сега, така и тогава напълно реално оценявах колко много сме загазили и колко малко трябваше за да се случи нещо, което да превърне изкачването в трагедия. Знаех, че е невъзможно да се върнем, знаех, че мога да грохна напълно във всеки един момент, независимо от волята си, виждах огромното притеснение в очите на другите, чувах приближаващите гръмотевици и разбирах как едно погрешно движение из километрите ронлив камънак може да завърши необратимо. Бях готов, че от тук нагоре ще ми става все по-зле, че няма никакво време за почивка или възможност за бивак, усещах, че студът нахлува, а ние имаме само дрехи, с които да се движим, но не и да стоим на едно място. И някак спрях кранчето на емоциите. Знаех, че нагоре има още много и нямам излишна енергия да се страхувам и притеснявам. Измежду многото възможни сценарии избрах да вярвам в този, който завършваше успешно и безаварийно. Повтарях си, че ще ми е много трудно, но ще стане; че нямам избор освен да се запася с търпение; че от мен зависят други хора, които нямам право да предавам. Когато обаче спряхме за да се облека дълго сдържаните емоции преляха в мен, но се бяха трансформирали от страх и ужас в безгранична любов и благодарност към хората, които в момента ме обличаха, които носиха целия ми багаж и постоянно ме окуражаваха, които не се отчаяха в нито един момент, макар в продължение на 5 часа да влачиха една голяма котва със себе си, която можеше да ги повлече към дъното. Трудно ми е да опиша чувствата си, но и сега, като се сетя за този момент силно се вълнувам.
След като ме опаковаха поехме по оставащите стотина линейни метра по добре отъпканата от туристи пътека, като и двамата ме подкрепяха от страни, все едно пренасяха ранен войник на фронта. Така, вместо на всеки пет крачки започнах да спирам на всеки трийсет. Даже се напънах да ги направя четирийсет. И през цялото време, докато се влачех нагоре, почти носен от двамата ми приятели си мислих как една седмица по-рано, планирайки как да разпределим оставащото ни време в Алпите, Виктор пророчески каза: „Рус, каквото и да правим, по един или друг начин, трябва да те качим на Mont Blanc.“
Часът беше малко след 2, явно озовали се на върха, чух някой да казва „Честит Монблан, Рус! Това беше!“. Огледах се наоколо, челникът ми осветяваше снега по облия връх, но в този момент не трепна никаква искра на радост в мен. Мисля, даже че казах нещо като „Голям праз, хайде да си ходим.“. Обърнахме и веднага поехме към заслона Вало. Не ни беше до снимки, не помня даже дали се поздравихме. Всички бяхме изтощени до крайност – аз физически, а те психически и искахме само да се доберем по-скоро до заслона за да си починем. Все така бавно, но поне вече без да спирам, защото се движехме надолу, само с една спирка за повръщане (след която ми олекна много), час и половина по-късно се озовахме в голямата консервена кутия наречена Вало. Там легла няма, затова разчистихме в ъгъла боклуците оставени от туристите, завихме се в термо-фолиата и сгушени един в друг като кутрета заспахме мигновено.
Няколко часа по-късно слънцето вече грееше и Марто започна да ни буди. Оказа се, че не беше спал изобщо, но пък аз спах непробудно, макар и вкочанен от студ, защото се бях развил. Като се размърдах установих, че не се чувствам много по-добре от преди няколко часа, освен че си бях поотпочинал. След кратко надъхване, бързайки да минем по ледника, докато слънцето не го е размекнало, поехме надолу. С всеки свален метър денивелация състоянието ми се подобряваше. Единствено остана чувството за гадене, което даже се засилваше с всеки опит да поема някаква храна. Докато ходихме надолу и анализирахме цялото преживяване стигнахме до извода, че наред с цялото натоварване ни беше сполетяло и някакво леко хранително натравяне – всеки в някакъв момент от изкачването беше изпитал чревен дискомфорт в различна форма – Мартин по време на прекосяването на ледника, Виктор по време на катеренето на стената, а аз по време на финалната част. Така, с „монбланско темпо“, 12 часа по-късно, след безкрайно трамбоване по лунен пейзаж от натрошен камънак и борба с пришките, стигнахме до колата. Колата ни закара до града, в града намерихме пицария, а в пицарията ни сервираха гигантски пици и ледени бири и за първи път от 48 часа изпитахме истинско удоволствие. Това било, казват, кефа от алпинизма – не „по време“, а „след“.
Докато слизахме надолу през камънаците на Miage имах много време да превъртя няколко десетки пъти през главата си цялата случка и да се опитам адекватно да я осмисля. Няколко пъти бях изкушен от мисълта „Никога повече“, но ми беше напълно ясно, че няма смисъл да се заричам, защото ситуацията много напомняше тежък махмурлук, който те кара да се закълнеш, че никога повече няма да близнеш алкохол. Докато не ти мине. После винаги се отмяташ от това „никога“, но ако си умен успяваш да си изведеш поука от цялата случка. А тя е да разбереш колко можеш да носиш, какво да пиеш, как да пиеш и с какво да мезиш, така че да не се оливаш.
Като си дам сметка за всичко, което ми се случи през тези 48 часа мога да кажа, че съм много доволен, че минахме през тази критична за нас ситуация. Казвам „за нас“, защото ако аз бях загазил, то бяха загазили и другите. Ако това не ни се беше случило престоя ни в Алпите щеше да е твърде безоблачен, а именно в критичните ситуации човек разбира много неща за себе си и за хората, с които е тръгнал. Спомняйки си как приятелите ми ме подкрепяха на всяка крачка, как не ми дадоха повод да се усъмня както в тях, така и в себе си, как ме обличаха и почти носиха в последните метри, разбрах, че основната цел, за която дойдохме тук – да сформираме екип, е изпълнена и че това са точните хора, с които бих отишъл и на край света.
Сещам се как, докато си оправяхме багажа, споделих с Виктор, че 3300 метра наведнъж, без спирка, леко ме плашат. Неговият коментар беше „Така ще разбереш какво можеш.“, при което аз се замислих и отговорих „Братле, шубе ме е да не разбера какво не мога…“. Така и стана – разбрах какво мога и какво не мога. Разбрах, че не мога да направя такава денивелация наведнъж, без да съм адекватно аклиматизиран и че съм се надценил. Разбрах, че не мога да се подготвя за такова натоварване с шест поредни дни лежане и ядене. Разбрах, че историите за лоша аклиматизация не са запазена марка за хималайските височини, но са напълно актуални и на „някакви“ си 4000 метра. Но и разбрах, че мога да стискам зъби. Мога да се концентрирам, да не се отпускам и да дам всичко от себе си за да не загубя фокус. Мога да не мрънкам и да не спирам да вярвам, че ръбът е след следващата кула.