Приказка за пътя към рая
Децата се събраха нетърпеливи около задрямалия до огнището старец и го разбудиха с невинната си глъчка. – Дядо, дядо, разкажи ни приказка, искаме приказка! Старецът се прокашля, хвана машата, извади едно въгленче от огъня и запали дългия си чибук. Децата замлъкнаха, следяха с ококорени очи всяко вълшебно движение на белобрадия. Старецът се подсмихна, сключи важно, важно рунтавите си вежди и пафна тържествено няколко пъти от лулата. Сребърни кръгчета изкокнаха от нея, преплетоха се и се издигнаха към тавана, където останаха да кръжат. Нетърпението на децата беше достигнало крайния си предел. Тъкмо някое от тях отново да помоли за приказка, плътният глас на старика отекна в тишината на стаята. – Имало едно време една вълшебна планина. Тя се намирала в една далечна, далечна страна и простирала своята снага към небесата. Цялата била покрита със сняг и лед я сковавал по всяко време на годината. Върхът ѝ бил забулен във вечни облаци. Толкова страшна, мразовита, безпощадна и сурова била тя, че нито един звяр или човек, птица или животно не смеел да се доближи до нея. Царувал самотен студът и нямало живинка по нейната повърхност. Ето защо я нарекли Огледалната планина. Но богато е въображението на хората и Огледалната планина станала дом на безброй поверия и митове. На върха ѝ имало дворец, в който живеела прекрасна хубавица, царствена и благородна. Не била принцеса, а дявол, който крадял хорските души. Нямало замък, а там живеел снежен гигант, който изпращал своите бури над земята. Гигантът бил измислица – слънцето живеело там… Колкото песъчинки по брега на морето, толкова и истории имало, като всеки разказвач държал на своята и спорил с останалите. Никой не знаел истината, защото никой не се бил изкачвал над облаците, не знаел какво има горе. С годините се налагала легендата, че от върха на планината може да се достигне раят и самият Господ Бог. Подлъгани от желанието да се окъпят в лазура, много смелчаци се опитвали да се качат горе, но никой не успявал. Някои се отказвали още щом видели планината, а други изчезвали сред облаците и никога не се връщали…
Един ден се появил нов мечтател. Млад, силен и красив бил той и копнеел да изкачи върха. Хората от близкото до планината селище посрещнали и този странник, както били посрещали и много други смелчаци преди него, които никога повече не виждали. Опитали се да разубедят младежа, да не жертва живота си, но той не ги слушал. Взел провизии, нарамил тежък самар и поел към Огледалната планина. Още щом започнал да се изкачва по заледената повърхност, усетил странен студ, който сякаш извирал от планината. Но смел бил той и продължил да се изкачва. Студът изсмуквал силите му, но волята била по-твърда от тялото и той се движел уморено нагоре. След няколко дни достигнал облаците. Само за тези няколко дни младежът станал слаб, дрипав, побелял и едвам се движел, сякаш магия стопила младостта му. Все по-бавно и мъчително се изкачвал, но очите му светили с вътрешна сила и той методично лазел нагоре. Навлязъл сред облаците. Лява ръка пред дясна, ляв крак пред десен. Още една стъпка… и още една… Ноктите му дращели гладкия лед, коленете му се разранявали,
но той не спирал. Нищо не виждал сред бялата пелена, но продължавал да се изкачва. Кръвта замръзвала по раните му, замръзвала в тялото му. Месата му посинявали. Дъхът му кристализирал в дробовете. Всяко движение изисквало все повече и повече усилия. Дори блясъкът в очите му загасвал. И тогава той минал над облаците. Слънцето го огряло. Млечното пересто море се простирало под него във всички посоки. Лазурното небе го окъпало. Осъзнал, че е изкачил върха. Усмивка изгряла на лицето му. Усетил божествено блаженство. Тялото му се отпуснало, погледът му се зареял в синевата… Последното дихание го напуснало. От върха на планината действително се достигал раят.
Много, много години след тази случка друг младеж успял да изкачи върха. Тялото му се отпуснало, погледът му се зареял в синевата… Но усетил копнеж за живот. Съвзел го смехът на невръстната му рожба, разнесъл се изведнъж в кристалния въздух. Сила му дал мекият поглед на любимата, която сега толкова ясно виждал пред себе си. Усетил топлината на хората, чакащи го да се върне. Изправил се. И се върнал. Селяните, които от поколения изпращали младежи изчезващи сред облаците, го гледали като привидение. И той действително изглеждал така – с бяла брада, сякаш е прекарал стотици години горе, грохнал, с мраморна кожа и блуждаещ поглед. Те го гледали и не можели да повярват. „Ти си първият, който изкачва върха!” възкликнал някой. „Не, аз съм първият, който се връща” промълвил той. „Какво има горе?” Той погледнал така, сякаш не разбира въпроса. Празният му поглед се избистрил и прошепнал: „Раят.” Никой не знае, какво станало с оцелелия, защото скоро изчезнал от селото и повече не го видели… Някои от децата плачеха. Други се обръщаха към дядото с въпроси за съдбата на младежа. Но той не ги чуваше – беше вперил поглед в огъня и бавно и замислено пуфтеше от чибука си. Една сълза се отрони от окото му, спусна се бавно по набръчканата му скула и изчезна в бялата му брада. Той гледаше огъня, но виждаше само кристалната синева, златното слънце и вкочанените тела на десетки усмихнати мечтатели.