Ком Емине с колело

Увод

Возя се в трамвая. Това е рядкост за мен, обикновено няма какво да ме спре да отида на работа с колело. Само сняг до колене. Или ремонт на колелото. Е, сега беше второто. Ужасна бутаница, раницата ще ми откъсне ръката, беше поне 10 кила. С едната ръка я държа, с другата се държа за парапета. И си слушам музика. В един момент започват реклами и тая раница направо ми прерязва пръстите. Рекламите свършват. Почва приятен джаз и тотално забравям за раницата, все едно не е я имало. И в този момент осъзнавам как това, над което концентрираме вниманието си, ни владее. Раницата – болка. Музиката – забравяш всичко. Сетих се за Ком-Емине с колело това лято. Там бях в същата ситуация. Много тежка здравословна ситуация и невероятна природа и красота, която те кара да забравиш всичко.

Но как започна всичко – Ком-Емине ми беше мечта. Разбира се имах опит за преминаване на част от маршрута 2012, пеша с двама приятели и кучето. До Пирдоп стигнах. Нямах време да отделя 25 дни да си взема отпуска и с колело ми се струваше страхотно. Ади и Андро бяха ходили миналата година с колела на Ком-Емине с Войводата. За него само бях слушал. Лятото на Карадере се запознахме и разбрах, че ще имам късмета да отида на Ком-Емине с него. Той беше сготвил едни спагети. Помолих го да не ми сипва кайма, не ям месо, ако не се налага. Той ме погледна странно и ми каза, че без месо на Ком-Емине ще бедствам. Е, прав беше.

Ден 0

В понеделник сутрин станах и 7:15ч. бях на Мадрид. Никой не познавах от участниците, освен Войводата, който бях виждал веднъж. Бях се разбрал с Йоан да пътуваме заедно, той беше намерил един негов приятел да ни закара до Петрохан и да върне колата. Спряхме в Гинци да си купим кисело мляко. Тук почна сблъсъка с готините хора. Влизаме в двора на една къща със сергия отпред, че беше рано, бабите не бяха излезли. Две баби излизат, ние им се зарадвахме и те на нас, разлафихме, купихме си кисело мляко и те за финал извадиха един буркан и три лъжици и викат айде чадо да закусиш. Е, не може човек да откаже на такова предложение. Пихме кафе и 10 часа бяхме на Петроханската кръчма, където трябваше да се видим с другата част от групата. Имаше малко обстоятелства и поради това се събирахме до 3 следобеда. Общо бяхме 9 момчета и две момичета, някои се познаваха, но имаше такива като мен, заблудени, които никой не познават. Е, накрая оставихме раниците и айде към Ком. Тук е моментът да кажа че графикът на Войводата беше малко душмански. Примерно Х. Чавдар – Х. Ехо за един ден или Х. Ехо Заслон Ботев за един ден. В 3 следобед, планът беше 5. на Ком, 6 на Петрохан и 9 на Лакатник. Добро начало, времето беше прекрасно, слънчево, лек ветрец, като по приказките. Преди Ком имахме технически проблем с колелото на Войводата, но всичко се размина. Качихме се на върха, Войводата извади една ракия и разбрахме за традицията на всеки двухилядник да се пие по една капачка ракия. Снимки, радост, камъчета за из път, и на слизане се започна. Асен спука два пъти гума, а на мен ми се скъса ухото на обтегача. Шок. Бях си взел резервно ухо, но ми беше на Петрохан в кръчмата. Айде бутах до кръчмата, видя се, че Лакатник няма да го стигнем. Войводата каза, че благодарение на мен ще има люскане тая вечер. Всички ме обичаха (на кръчмата установихме, че болтът, който държи ухото на обтегача, е с изядена глава). Шок, втори път. Бях се настроил, че отивам до Емине и гледай, на първия ден непреодолим проблем. Виждах се в София да си оправям колелото и да пресрещам групата на Витиня. Е, Супер Сами ми помогна много и със сила, и с акъл (при него и двете са налице) и успяхме да оправим всичко. Пихме бири, хапнахме и налягахме до една постройка близко до кръчмата. Вечерта беше прекрасна, едни звезди, една луна. Войводата ни обясняваше от къде ще минем, как се казват върхове, местности и всякакви истории за маршрута.

Имаше една особеност. Всяка сутрин ставане в 5 и тръгване в 6. Лежах си, гледах звездите и си мислех, че това ще е тегаво. Изобщо не ми пукаше, ако трябва нямаше и да спя. Бях щастлив.

 

Ден 1

Ставане в 5. ОК. Тръгване в 6. ОК. Само едно не разбирам. Как така всяка сутрин ставам, оправям се супер бързо, закусвам и вече минава 6. Почва едно въртене, лекичко, нагоре до местността Тодорини кукли. Гледам в далечината Кофия и си мисля – бачкайте роби. Правя снимки да пращам на колегите в работата. Да им е гадно. Интернетът беше на тяхна страна. Нямаше го. Лека-полека стигнахме до една каменна надгробна плоча. На 24 май 1992 пада два метра сняг и няколко човека са останали там завинаги. Войводата ни разказа, че тогава е бил на Планински извори. Излизали са от втория етаж. Това ми промени отношението към излизането в планината доста. На 24-ти май едва ли щях да съм по-подготвен от тези хора, ако бях на същото място и време там. Асен пак спука гума и от дефилето се прибра до София да си оправи колелото, имаше проблем и затова пукаше гуми така често. Стигнахме към 11ч. до х. Пробойница и от там до село Лакатник спускането беше страхотно. Асфалт и ветрец. Без коли. Бях като цар на пътя. На дефилето беше такава жега. Нямам думи.

Седнахме в кръчмата в село Губислав. 6 баби люскаха ракия и бяха отрупали масата с домашни гозби, баница, домашна руска салата. Едната имаше рожден ден. Бабите си лафиха за турски сериали а двамата дядовци на съседната маса пиеха бири и цъкаха с език, слушайки. Гаранция си мислеха бабите колко са изпушили. Гаранция и бабите са си мислили за тях същото Седнахме при дядковците, пихме по бира, купихме си това-онова, намерихме до гарата един майстор за едни гайки, за Сашо, че имаше някаква драма с колелото. Който отвори железария на Ком-Емине, няма да сгреши. Минахме през втория магазин. Йоан ме светна на далаверата с овесените ядки. Това беше закуската ми до края. Всяка сутрин. И от тук почна ада. Изкачване до х. Тръстеная в страшна жега. Свалих поне кило до горе. Не ми се повярва. Въздухът беше забравил какво е да се движи и беше излязъл в обедна почивка. Е, добре че стигнахме до село Гара Лакатник. Сладолед и бири. Лаф с продавачката, готина жена, към 50-те. Разказа ни това селце, дето сега няма и 100 човека, как преди век е било 1000 човека. Е, взехме си довиждане и продължихме напред. Малко преди х. Тръстеная все още седеше въпросът дали да продължим към х. Лескова, но решихме, че след тоя пек ще ни е в повече. В 5 бяхме на хижата. Каквото и хубаво да кажа за тази хижа, ще е малко. Първо, за час пуснаха 2 перални и ни изпраха всичко. Изкъпах се. В 7 беше изсъхнало всичко. Уау, на няква си хижа, дори не си бях мечтал. Абе то в нас не става толкова бързо прането. Имаше студена бира. Нямаше радлер за Лина, обаче хижарката извади от нейната бира, че и тя обичала радлер и черпеше Лина. Не ми се повярва. Нахраниха ни с вкусни работи. Изведнъж някакви домашни сирена с малини и смокини почнаха да се появяват. И за финал се оказа, че хората там си правят малиново вино. Е, изпихме няколко бутилки и минахме на малинова ракия. Пак от местната. По едно време един англичанин на кон с водача му дойдоха. Англичанинът слезнал да пикае на шосето на Петрохан и го ударила кола. Бая се чудихме как точно е станало, преобладаващата хипотеза беше свързана с обратното движение. Бая куцаше. Седна и извади някакво уиски и разсипа на всички. Водачът беше ходил един път до връх Ботев пеша. Жално да ти стане, като ги гледаш. Изпих една чашка и реших, че ако остана на масата, на другия ден ще се мре. Уискито беше много добро. Припаднах блажено под звездите.

 

Ден 2

Айде пак. Ставане в 5, тръгване в 6. И айде, таман тръгнахме и Цецо вика гумата ми е спукана. Почивка. Пак не разбрах как стана тоя номер, че един час просто излетя. Времето в планината тече с различна бързина. Сутрин и вечер бързичко, по обед едвам-едвам се влачи. Сякаш и на него му е горещо и го мързи.

Всяка сутрин си имах ритуал – преди лягане в една малка бутилка си накисвах овесени ядки. Носех си газово котлонче и си топлих вода в една метална чаша. Събуждах се, изпивах стоплената вода, в чашата изливах овесените ядки и с малко бадеми и стафиди закусвах. И после си оправях багажа.

Най-забавното тази сутрин беше Мира. Беше намерила едни щайги с малини и кротко си пасеше малини, докато течеше суматохата по тръгването. От хижата ни бяха направили пакети с храна за закуска и обяд. Две яйца, чушка, домат, сирене, кашкавал. Господ здраве да им дава на тез хижари. Бяха оставили бележка, че се извиняват, че не може да ни изпратят сутринта. Оставихме им благодарствено писмо. Тръгнахме най-накрая. Прекрасен маршрут с гора, равен път, сянка, тук-таме паднали дървета, но за колело беше супер. Войводата беше като добре програмирана машина, това, ни показва в далечината, е Цигански гроб, после х. Лескова, после местностите Бял Камък и Зла поляна. Това малко страшничко звучеше. Някви гробове, някви зли поляни. Към 8 седнахме да закусим над манастира Седемте престола. Към 12 бяхме около х. Лескова. Оттам започна едно бавно изкачване към Мургаш. Беше жега и на откритото беше тежко. Преди върха Сами събра с една пръчка 11 спици в една и пое към Сифилизацията. Аз пък спуках гума. Около 5 ч. бяхме на Белия камък. Някога, като кръщавали местността, бил бял, сега вече е зелен. Движехме се сравнително компактно, изчаквахме се през кратки периоди от време, не беше бързане, но беше жегичка. Цял ден питах, тая поляна защо е зла. Е, тръгнахме от Белия камък и като почна едно изкачване. Луда работа. И накрая след един час катерене бяхме на поляната. И седя си там, гледам кучета, крави и си мисля, че или кучетата или кравите са много зли там. Войводата вика –не ти ли стигаше това изкачване. Разбрах какво и е злото. Очаквах просто нещо по-така, свръх естествено. И оттам като се почна едно приятно спускане към ловното стопанство на Витиня. Страхотно, слънце, облаци, гледки. Невероятно, и пътят един широк, гладък. Вело-мечта. Спряхме на Джуровата чешма и продължихме. На ловното стопанство ни чакаше Асен с оправено колело, пазар и една диня (тръгнахме да опъваме пред портала на стопанството, ама там смърдеше на мърша). И пазачите не знаеха от къде идва миризмата. Е, това е, има справедливост на тоя свят. Да им смърди на умряло и да не знаят откъде е. Не обичам лова. Някак си много тъпо ми се вижда да стреляш по животни. И преместихме се там, където не смърдеше на мърша, дадоха ни един маркуч от горското да си измием колелата, та успях даже и да се изкъпя. Един местен си миеше колата на чешмата и ни се чудеше J

 

Ден 3

Айде пак. Ставане в 5, тръгване в 6. Малко пускане по шосето и право в гората покрай оградата на горското стопанство. Храсталаци на воля, малини, коприва, шипки, трънки и всичко друго, дето боде. Без рози. Ходиш в едно малко тунелче зеленина и внимаваш да не си загубиш я тениска, я нещо друго. След час успяхме да се измъкнем. Оттам се пуснахме до Арабаконак. Там бяхме в 8. Снимки, събудихме Сами да му изпратим списък с провизии, които да ни донесе, разбрахме се на Кашана да се чакаме. От там почна едно въртене нагоре и стигнахме до едно бунгалце с култовия надпис „Е320 метра наляво през копривите“. И на вратата на заслона от вътрешната страна плакат на Христина от Плейбой 2004. Безценно. Както казва Войводата, за такива снимки си струва човек да прави Ком Емине. Копривите, Христина и Балкана. Тръгнахме бавно нагоре към х. Чавдар. И от тук почна за мен нещо, което направи КЕ незабравим спомен изпълнен с невероятни трудности. Излезна ми някаква пъпка на лявото полукълбо на задните части. Абе отначало малко дискомфорт. На Чавдар стигнахме и реших да я отстраня таз трудност. Грешка. За това по-късно. Седнахме и починахме, хапнахме, залепихме спуканите гуми. Стана към 2 и тръгнахме нагоре. Минахме през един паметник на разни загинали руски войници, дето не били загинали там, а еди си къде. Болката почваше да се усилва, трудно сядах на седалката на колелото. Добре че беше нанагорнище и основно бутах. Изкачихме се до връх Говедарника, откъдето се виждаше грознотията на минния комплекс над Етрополе. Почна едно спускане към х. Кашана. Вече си ме болеше бая, и карах прав. Абсурд беше да седна на седалката. Войводата ни разказваше за Начо, водача на групите на Ком-Емине. Питали го какво мисли за Ком-Емине с колело. Човекът кротко казал – може и с колело, може и с хладилник. Е, разбрах какво е да си носиш хладилник. Носиш нещо, дето няма значение дали е едно от двете. Ползата е еднаква. Даже по-добре хладилник, че може да си извадиш студена бира. В 4 бяхме на х. Кашана  и в 5 тръгнахме. Сами дойде, разделихме си багажа, натоварихме се, пихме по бира и айде нагоре. Мира ми разказа за нейния опит да направи Ком-Емине, но на два пъти не беше успявала, поради събития от разнороден характер. Молех се болката отзад да изчезне да не влезна и аз в тази графа.  По пътя се наслаждавахме на някакъв нечовешки залез, беше вълшебно. Почуствах се късметлия (идеята беше да стигнем до Паскал, но стигнахме до Свищиплаз). 9 часа и половина бяхме там. Почваше да ме втриса, пих един аспирин, измерих си температурата (Мира имаше термометър!!!), но нямах такава. Въпреки това горях целият, беше ме надухало. Нямах сили да вечерям и си намерих място отвън. Войводата за мой късмет мина и каза, че там, където бяхме се настанили да спим, имало ушигери. Някакви буболечки, които влизали в ушите, докато спиш. После ти изяждали мозъка. Да бе, чак мозъка, не ми се вярваше. Те, само като те видят, че си тръгнал на Ком-Емине с колело, са ти обърнали гръб в търсене на нещо с мозък. Така ми се спеше, че мръднах 10 метра встрани и си легнах. Някакви местни бяха надули някаква чалгия от 90-те. И в 10 дизеловият генератор на хижата почна да работи. Страшен техно чалга микс. След 14 часа преход дори това нямаше силата да ме остави буден.

 

Ден 4

Войводата беше ларж, спахме до 7. Нямах ушигери в ушите, бях се опаковал в мумия в чувала стабилно. Отворих си очите и проверих как е ситуацията със задните части. Лошо, болеше ме и без да сядам, имаше влошение. Нещо като малко топче, твърдо нещо се беше образувало много дълбоко. Болеше, ама не да се мре. Казах си, че щом се търпи, ще ходя. Мислех си какво ме чака. Няколко дни само ходене. Без пряк допир със седалката се търпеше. Много се надявах, че докато бяхме с хладилниците, да ми мине, за тези няколко дни. За целия ден тая мисъл ми мина около поне 100 пъти през главата. Слънце, прекрасно време, тръгнахме нагоре и почнахме да вървим по една пътека под билото. Войводата ни разказа, че ще подсечем връх Михаля и още няколко върха. Разбрахме какво значи да гониш Михаля – безмислени усилия, БГ версия на Сизиф и камъка. Всъщност така си бяхме спестили доста. Почна едно бутане на хладилниците по билото, качване на Паскал, преди това на един връх, дето всички го бъркали с Паскал, Косица мисля че се казваше. И към 12 видяхме х. Бенковски в далечината. Гледам, някакви облачета почнаха да се събират. Питам Мира дали според нея ще вали. Тя ми каза, че щом вятърът духа към облаците, ще ги издуха и няма да ни вали. Много съм прост, си мислех, как не се сетих, то колко просто било. След 15 минути почна як дъжд. Събличаш всичко, оставаш по най-бързосъхнещото и мяташ дъждобран. Моят беше тип пончо, покриваше ми и раницата. Супер си беше, от Тетевенска Баба като ни почна, поне два часа си валя здраво. Не можем да спрем, защото ще умрем от студ, само ходенето ни спасяваше. Пончото добре задържаше топлината на тялото, но ръцете и лицето ми умряха от студ. Даже не ми беше до гъзобол. Беше красиво. Невероятно. Валеше си, имаше доста добра видимост, без вятър, и се виждаше всичко. Почна да спира и спряхме към 3ч. да обядваме. Имаше един пъдар със стадо крави и коне. Мира все викаше, че никой не искал да я вземе и решихме да я даваме на овчаря. Мира към овчаря – абе искаш ли да ме вземеш за две овци. Войводата, не бе, тя се е объркала, само за една (Мира му разправя, че не яде чушки само и не може да мете, и овче сирене, че не обича). И той, това като го чу и каза, че не я взима. Ама овчарят се изчерви де. Към 5ч. бяхме на Старопланинското конче, което подсякохме от северната страна. Точно преди него обаче пак почна да вали. Този път по-поносим, Ставаше. И така половин час. Таман допреди Вежен. Последните два дни имаше безобразно много боровинки. Само спирах и после бързах. Гъзоболът се усилваше. Вече болеше доста, докато си ходя. Стараех се да не мисля за това. Някак си тази неземна балканска красота ме караше да забравя всякаква болка. Същото странно усещане като в трамвая. Основно бутах, като имаше каране, стоях прав и се пусках. Абсурд да въртя. И така в 7ч. на Вежен. Войводата продължи с капачките ракия, Господ здраве да му дава. От Вежен ни каза до Ехо са 4 часа и нещо. Викам си, край. Ще се мре. Пуснахме се много яко от Вежен и бяхме на Ехо в 9ч. и половина. Там хапнах почти на крак, абсурд беше да седя. Молех се на другия ден да съм по-добре. Реших, че ако ситуацията е зле, се прибирам. Лафих си с един дядка за Ком-Емине, той на 65 взел на обратно да го прави, сам, до Котел стигнал. Адмирации!!! Евала на такива хора, от тях пример трябва да се вземе. Разказваше ни и за първото Ком-Емине с колело. Балкан направили колело с 6 скорости и го връчили на някой си. Човекът го било страх да го кара, за да не го счупи. Смях голям. Ама целта била да се покаже здравината на Балканчето. Е сладки приказки, ама си легнах в 11ч.

 

Ден 5

Войводата беше много ларж. Станахме в 8ч. и имаше пържени филии и една тава картофи от вечерта. Закусихме добре. Ситуацията с гъзобола беше трагична, влошението беше доста. Големината беше на пинг-понг топче, намираше се някъде дълбоко и ме болеше яко. Проверих влаковете и реших, че ще се спусна до Кърнаре, тегля някой лев от банкомата и към Софето. Речено-сторено. Предишните дни бях пробвал някакви кремове, ама нищо не помагаше. Пак едно слънчево време, беше чудно. Почнахме с хладилниците отново. Пътеката до Козя стена беше тясна и на моменти доста тегава. Към 12ч. виждахме хижата и като почна да се сипе един брутален дъжд. Бегом нахлухме на сухо. Беше Света Дева Мария 15 Август. Мира имаше имен ден и ни черпи ябълков пай, направен от хижарите. Ехееее, защо ми беше да си ходя, си мислех. Чудех се какво толкова лошо съм направил, за да ми се случи това. И видях аптечката за Ком-Еминейци. Лина извади оттам един крем с Арника и ми предложи да го пробвам. Намазах се леко скептичен, но след 15 минути усетих облекчение. Чудо. Преди това порядъчно разпитах всеки един човек на хижата дали не е доктор. Седях си и чух да си говорят някакви работи Йоан и Асен, нещо беше, дето не би ми станало смешно, но изведнъж като почнах да се смея от сърце. Почувствах някакво огромно облекчение. Последните два дни бях под едно напрежение и не можеше да се отпусна от тази болка и сякаш всичко за момент изчезна. Вълшебен крем. Пак ме болеше при допир с каквото и да е, но като ходех, нямаше такава болка. Надявах се с крема да се оправи работата и да стигна до края. Взех крема и продължихме към Беклемето. Беше събота и реших, че и без това с хладилниците имаме поне два дни бутане още и да се прибера събота в София, би било доста тъпо. И лекари нямаше да намеря. Реших да се пробвам още един ден. Тук Мира ми помогна адски много. Напомни ми, че няма смисъл човек да си прави планове, особено пък на Ком-Емине. Ден за ден. Всеки един може да ти е последен. Някак си бях забравил това просто нещо. Да се потопиш в момента, да му се наслаждаваш и да не живееш в бъдещето. Тук и сега се случва всичко. Е тва е да има момичета. Едното ти помага за физическото лечение, другото за психическото. Абе ако жените управляваха света, щяхме да сме по-добре. Само напрегнати преговори един път в месеца. Преди Беклемто срещнахме на Войводата един приятел. Извади човекът едни ракии и като настана една дружба насред нищото. Обожавам такива моменти. Все бях последен, добре че отново бяха момичетата, да ме чакат само мен. По едно време доста последен изостанах. Вървях си през Балевската планина, времето беше приказно, снимах си с телефона и си мислех животът какво чудо е. Вместо да си тръгна имах още един ден в този рай. Разплаках се от щастие, от радост че съм на това място, от радост че съм такъв късметлия, от благодарност за това, че съм сравнително добре и мога да се радвам на тези невероятни Балкански красоти. Не ми се беше случвало такова нещо. Газ до Беклемето, пак прав, разбира се и оттам на Орлово гнездо. Там се сдобихме с още двама колоездачи – Ицо и Свилен. Е, и тях не познавах. Свилен беше взел диня. Страхотно. Този ще да е много печен си помислих. Починахме, имаше пак правене на гуми. И оттам към Дерменка и Добрила. Пак едно страхотно време, едни облаци на високо, слънцето струеше през тях, то не бяха едни гледки, едни чудеса. Колкото повече се приближавахме към Добрила, толкова по-влажно ставаше и локвите се увеличаваха. Стъпка по стъпка и 9 бяхме там. Беше ужасно влажно и студено. Налазихме една веранда на една от постройките, къпахме се и седнахме да вечеряме. Айде пак обиколка по масите да питам за доктор. Един доктор, мой приятел, по телефона ме посъветва да се намажа с ихтиол. Е, минавам по масите и питам, абе доктор има ли. Всички вечерят и отговорът е един и същ – не, ама кажи какво ти има. Казвам нищо сериозно, няма проблем. Тъпичко ми се стори докато вечерят да ги занимавам с моя гъзобол. След малко питам там едни туристи, габровци, за ихтиол и един чичка с един такъв габровски акцент вика – ам чи тоз има цирка на гъза. Паднах от смях. Е, нямаше доктор, само на една маса не бях минал. И хоп, там, ти да видиш – доктор. Един чичка на 65, беше падал някъде, имаше някакви ожулвания по лицето. Препоръча ми малко сода за хляб и вода, слагаш за няколко минути, то ще го изтегли, после отгоре слагаш превръзка и болкоуспокоително. Ок. Намерих всичко нужно – Нурофен, дамска превръзка и сода за хляб. И таман да почна с манипулацията и докторът вика, абе я ела да те видя. Отидохме в тоалетната, свалям гащи и ми стана лошо от погледа на доктора. Нищо не ми каза, вика седни и изчакай 5 минути на масата. Е не седнах, ама изчаках. Извадиха аптечката на хижата – един голям соц куфар, черен. След малко отидохме отново в тоалетната и докторът ми наби 4 ампули антибиотик мускулно. Иглата ми стоеше забита в ръката, той само сваляше спринцовката и презареждаше. Каза ми, че имам киста – отравяне на кръвта вследствие на инфекция. Каза ми, че няма да мога да спя известно време. Предписа ми антибиотик, бирена мая и витамини. Каза, че ако не почна скоро да ги пия, ще играе скалпела. Войводата ми помогна супер много и на следващата вечер на Тъжа всичко предписано щеще да е там. Е, разлафихме с доктора, много стабилен тип, евалата на тоз човек!!! Без него кой знае къде ли щях да попадна. Легнах си и към 12 и половина успях да заспя. Много странно беше как цялата влага изчезна и стана топло вечерта. Беше прекрасна вечер

 

Ден 6

Класиката. Ставаме в 5. Първото, което направих, беше да проверя как е гъзобола. Нямаше локална температура, болка имаше, но само при допир, т.е. имаше подобрение. ОК, мислех си, вечерта ще имам антибиотици и с повече късмет и това ще мине. Оправяме се, времето е прекрасно и в 6 сме на път. Почваме с лекичко изкачване на Амбарица. 8 сме на върха. Някаква мода тръгва от сутринта да се слага колелото на врата и така да се носи. Нещо това много не ми допадаше и си бутах хладилника. Ама то и момичета почнаха така. Мисля, да не се излагам сега да го бутам. С мързел към прогрес, няма да го нося. На Амбарица всички пият ракия. Аз съм пас. Е това ми идва вече в повече, всички пият ракия, аз също, ама антибиотици. Ако ми донесат 😀 Преживявам го стоически този момент. От върха като се ширна една гледка към Купените, ей може всичко да му има на човек, ама като го погледне този Балкан и забравя всичко. Айде надолу, подсякохме Купените от южната страна, минахме през местността Самотният бор, той тоя бор вярно много самичък беше. Сякаш някакви туристи са карали там коледа и просто са го оставили. Продължихме напред към пътеката между х. Васил Левски и х. Плевен. И като почна една пътека нагоре обрасла с хвойни (които всички им викахме клекове, а Мира ни поправяше всеки път, като се чуеше думата клек). Два часа я катерихме, беше пек и гледаме една скала, която прилича на глава на костенурка. Имам чувството, че се качвахме по ескалатор, който върви надолу. Виждаш го края, ей след малко си там ама не. Накрая обаче стигнахме. Метнахме раници, колела и се наизвадиха разни работи за хапване, всички бяхме в шок от това изкачване. Лина каза, че си затваря очите и вижда костенурката. Ще я сънуваме тази костенурка. Тръгваме от там към връх Жълтец, Красците и Млечният чал. Малко преди Млечният Чал се смрачи и започна една буря, като от приказките. Облаците покриваха само антената на метеорологичната станция на връх Ботев. Антената събираше светкавиците, все едно беше съгрешила и Зевс я засипваше. Гърмеше и святкаше, и дъждът беше стабиуен. Войводата набързо ни инструктира да си съберем колелата на купчина и на 50-ина метра от стълбовете клекнахме да чакаме да отмине. Е такава красота не бях виждал. То се сипе, около теб гърми, а Балкана в тази обстановка си стои такъв един прекрасен. Нито се сещах за гъзобол, нито за каквото и да е друго. Просто се наслаждавах на този момент. Ей това е щастие. Около теб да святка и гърми, а на човек да не му пука. Малко по малко отмина, бяхме поизмръзнали. По едно време се видя заслон Ботев. Стигнахме до заслона и там пихме чай, някои пиха ракия (направиха ни един специалитет, омлет с наденица някаква, беше страшно вкусно). Едно момиче си беше навехнало глезена, та и дадох арниката да се намаже, едно добро дело да направи този крем не само на мен. Починахме час, то като бате Райко грейна, изсъхнахме за нула време, стоплихме се, почна да се появява живеца в очите на групата. Нагоре към върха Войводата ни показа една яма. Там бил с група Ком-Емине и ударил гръм на 50м. от групата. После не чували половин час нищо. Разказа ни как в гръмотевична буря трябва да се ходи под колците, те обирали всичко, даже му се случвало да ги вижда червени. Ей това искам да го видя, ако може да го снимам. Пътеката, по която тръгнахме, била прокарана от някакъв кон. Нали те избирали най лесния път. Войводата каза, че тоя кон доста луд ще да е бил. На върха започна една фотосесия, пихме чай при метеоролога. По капачка ракия за всеки, аз реших да пробвам малко само от дъното на капачката. Е, като ме стегна отвътре, много гадно. Повече антибиотик и ракия – НЕ. От там надолу към х. Тъжа. Пускане много и едни страшни облаци. Очаквахме да ни завали отново, обаче Балкана реши, че стига толкова за днес. В 7 бяхме на х. Тъжа. Войводата се познаваше с хижаря, който беше много готин. Беше напалил печката, беше сготвил, имаше баня с топла вода. Ехееее, живот ли бе да го опишеш. Всички пиха вина, ракии и бири. Аз жално гледах. Хората дето трябваше да донесат едни спирачки и антибиотиците ги нямаше, щяло да дойдат на обяд на другия ден. Викам си, лошо, дано да ги донесат иначе към дома. Прогнозата за следващите дни беше времето да се влошава и да започват дъждове.

 

Ден 7

Войводата отново е ларж и ставаме в 6, тръгваме в 7. Проверявам гъзобола, влошение няма. Подобрение също няма. Продължавам 3 пъти дневно да се мажа с арниката. Имаше чудна закуска – пържени филийки с какво ли не. Тъжа скоростно се изкачва в топ 3 на хижите по маршрута. Тръгваме леко полегато, почва едно изкачване към местността пеещите скали. Там се бяха събрали страшно много гарги и кръжаха ниско, беше като птиците на Хичкок, малко страшничко. Явно времето щеще да се разваля. Беше почнало да се заоблачава. Лека-полека и към 10-11ч. бяхме в х. Мазалат. Починахме малко и продължихме към х. Партизанска песен – спускането до там беше много яко – през едни тесни пътечки и спускания. Там видях асфалт, т.е. хижатата ще да има какво да предложи на бедстващият турист. Е, то това си  беше истински ресторант. Останахме там 2 часа, докато спре да вали. Спахме по пейките, кафета, десерти, страшна работа. От там продължихме към Узана, географския център на България. Заклевам се, това само габровци може да го измислят. Продължихме към Шипка, където доставката с накладките и антибиотиците беше пристигнала. На Войводата едни съмишленици от Ловеч бяха дошли, да са живи и здрави тез добри хора. Разделихме се с Лина (тя имаше проблеми с коленете и последните няколко дни двамата все бяхме накрая). Беше ми тъжно (взех си едно биволско кисело мляко да удавя мъката от раздялата, че и без това ракия не може да се пие), пробвах антибиотика как е и напред към Бузлуджа. По пътя едвам карах, беше много сложно с наместване на седалката, добре че беше асфалт и не друсаше. Намествах се някак си, удрях една молитва и айде. Боли, не боли – толкова. Някак си ще се боря, мъча, ама до тук съм стигнал, имам антибиотици, не върви да си тръгна. На Бузлуджа си направихме една фотосесия и влезнахме вътре. Много интересно място, жалко, че е оставено и не се поддържа. Би било страхотен музей. Вътре изкуството е интересно, на мен лично ми харесва като реализация, не като послание. Навсякъде само хора, с автомати, със сърпове, с китки, веят революционни знамена и прочие. Никаква природа, само един гълъб. Толкова. Заповядайте в света на хората, тук място за природа няма. Само един гълъб, ей така за мир, да не се избиваме. Излезнахме, скъсах си клина на излизане в една стърчаща арматура и какво да видиш. На Сами му беше паднал болта, който държи задното окачване към рамката, т.е. той без болт не можеше да кара. 5 човека претърсихме всичко, слизахме, гледахме снимките дали се вижда на тях, но уви. Звъняха се телефони до София, да се прати с куриер, страшни филми. Накрая по тъмно стигнахме до х. Бузлуджа. Сами успя да вземе болт от една стара руска моторна шейна и да се оправи. Да живее руската машина. Седнахме в хижата, хижарят един възрастен, скромен, добродушен човек, бивш военен. Гледа ни и каза, че няма нищо готвено, да си вадим от чантите, каквото имаме, бира само имал. Евалата на човека, седнахме, след малко се появява отново с една торба, бая голяма, домашни домати, домашни краставици, ръчен хляб. Люти чушлета. Вика, тука бях на един приятел на гости днес, та ги брах от градината. Не ми се повярва. Направихме си едни салати, тези домати бяха страшни, толкова хубав аромат имаха. Почнаха да се сипват едни ракии, бири, почна една музика, щур купон. Тази вечер беше специална за всички. Бяхме минали успешно трансформацията Колело, Хладилник, Колело. Повече никакво носене. Сами беше минал и през състояние на моторна шейна. А навън се сипеше страховит дъжд.

 

Ден 8

Класиката. Ставане в 5, тръгване в 6. Почнахме да въртим през един ветропарк към х. Българка. Целта за вечерта ни беше х. Чумерна. Времето беше слънчево, локви доста имаше. От някъде един пес изскочи и ни следва поне десет километра и още даже. След ветропарка срещнахме едни немкини, на палатка бяха останали момичетата. Бая ги беше валяло през нощта. Продължихме, лекичко спускайки се и стигнахме до чешмата на баба Райка. Т.е. чешмата на бабин райкин гъз, там баба Райка си била мила гъза преди сто години. Самата тя била някаква чорбаджийка. До тази чешма път нямаше, само пътека. И до чешмата – дървена маса с телевизор марка Велико Търново. Шок. Оказа се в последствие, че този телевизор стои там трета година. Някой разправяше за прехода Камино в Испания как имало асфалт и чешмички на всеки километър. Какво ти Камино, тука си имаме чешмата на бабин райкин гъз, с телевизор Велико Търново. Продължихме към Българка, там ремонт имаше, та напред към Гара Кръстец и прохода на републиката. Към 3 се класирахме на прохода, имаше доста къпини по пътя, намерихме маркуч и си измихме колелата. Там като се почна едно плющене на боб с кюфтета. Срещнахме един англичанин, който идваше от не каза къде и отиваше към Истанбул. И той с колело, с дисаги, както си трябва. Сами имаше проблеми със спирачките и продължи към морето по шосето (ние нагоре в жегата по един баир към връх Бутора). Буторска чука се казвал, защото имало много бутане (от обяда ли беше, от жегата ли, ама всичко ми се въртеше пред очите). И не само на мен. Продължихме и към 7 бяхме на върха. Този ден имаше тотална промяна. Височината падна, влезнахме обратно в гората. Имаше и тотална промяна в състоянието на единия ми глезен. От толкова каране прав и едни набирания на тесните венци го бях пренатоварил и ме болеше. Йоан ми даде ластичен бинт. Малко помогна. Трудно ми беше да ходя, имах гъзобол, така че ми беше трудно и да карам. В един момент ползвах колелото за патерица. Циркът беше пълен. Мислехме си, че край на бутането и сме само надолу, но Войводата ни каза, че имаме всеки ден по над две хиляди метра денивелация да взимаме нагоре и още толкова надолу. Карането беше супер, по тези места, широки пътеки, стръмни спускания и готини завойчета. 9 бяхме на х. Буковец и там си останахме.

 

Ден 9

Класиката. Мъглица имаше, бая гъста. Почваме с едно шосе, 18 километра, ако не се лъжа, до Чумерна. Там закусихме, разлафихме с хижаря, там често се сменяли хижарите, този беше нов. Продаваше мед и отделно арония. Е, купихме си. И от там, като почна едно пускане. Мисля, че това място беше с най-готиното каране на Ком-Емине. Една приказна гора, едни готини виражи, технични пътечки, грейна едно слънце. После стана сравнително равно и така до Агликина поляна, където обядвахме. По пътя бяхме в едно огромно сечище, имаше доста малини. Спуснахме се до Твърдишкият проход и стигнахме изворите на река Камчия. Малко след тях почна един доста брутален дъжд. Бяхме в гората и въпреки това се сипеше яко. И така почти час. На Йоан на колелото му се скъса обтегачът. Доста гадно. Махнахме го, скъсихме веригата и фиксирахме скоростите, т.е. остана само с една скорост. До Котел щеще да изкара. В Котел щеще да дойде Ванката и Лина и да се включат, та те успяха да вземат едно колело за Йоан. Дъждът като спря, грейна едно слънце и към 6 се разделихме на две групи. Едната беше бързата, и една по-бавна. Останахме в по-бавната Мира, Йоан и аз. Йо му се скъса веригата и не можеше да върти. Добре че беше лек наклон и по инерция караше той. Докато си карахме, минахме през един лагер с манговци и те децата, като ни видяха, се засилиха към нас, дай една цигара викат. Разсмяхме се, викаме им здрасти, ама не пушим.  По пътя бутах Йо, докато карам. Просто се изравнявах, закачах се за него с ръка и почвах да усилвам. Хубаво, ама спуках външна гума и почна да вали. Добре че Йоан имаше помпа. Оправихме всичко и след малко пак спуках гума. Пак оправихме всичко. Докато течеше ремонтът и валеше, манговците се бяха натоварили в един камион и се прибираха. Минават покрай нас и гледат важно. Страшни образи бяха. Между двата ремонта ми мина идеята да бутам, то Котел не е далече, си мислех. Добре че оправихме гумата, иначе в 12 щеще да съм там. Накрая към 19:30 бяхме в Котел. Там Войводата беше звъннал в една къща да ни запазят легла. Михме си колелата в общинския двор. Там имаше какво ли не – линейки, багери, патрулки, катафалки, пожарни, боклуджийски камиони, накратко всичко. Детска мечта – камиончета и колички. Е, пооправихме се и айде на кръчма. Да живее цивилизацията.

 

Ден 10

През нощта започна да вали така, както досега не беше валяло. Сипеше се от сърце. Станахме към 7-8, и към 9 бяхме тръгнали. Обаче пак почна да вали. Седнахме в кръчмата на шкембета и дроб-сарми. С местните разлафихме и към 11 се отправихме към Върбишкия проход. Имаше в края на града циганска сватба. Отдалече се виждаше и чуваше. Беше облачно и много влажно. Лина се присъедини отново с Ванката. Донесоха на Йоан колело и продължихме в пълен състав. Отправихме се към Върбишкия проход, там щяхме да спим при Осман, съдържателя на мястото за спане. Почна едно катерене и спускане по един едър камънак, една вълшебна мъгла в гората. Пресичахме реки и рекички.

Беше много приятно каране и бутане, равен път, особено в края си беше доста спускане. Стигнахме и почна да вали. Като по поръчка. Лекичко. Имаше кръчма на прохода и там вечеряхме. Пробвах да изпия половин радлер. Не умрях. Помолихме да ни приготвят за другия ден нещо. Единственото останало беше татарски кюфтета. Ами тва е. Като няма риба и рака е мида. Вечерта спахме под един навес, а няколко човека спаха в на Осман туристическата спалня. Правел някаква ракия много добра, казаха част от опиталите. Аз си лежах под навеса вечерта и слушах музика. Лина отново имаше проблем с коленете и щеще да изчака мъжът и да я вземе, и с тях щеще да се видим на Иракли.

 

Ден 11

Ставаме в 5, тръгваме в 6. Тръгнахме към Рижкия проход и щеще да спим в някакво село след него. Пак мъгла и в гората леко капеше. Срещнахме един бегач от Перник. Беше тръгнал след нас, младо момче, доста мотивирано. Имаше кола, която го чакаше на определени места. Вървяхме цял ден през една джунгла с паднали дървета и къпинаци. Беше трудно, почти без каране. Преди няколко години някаква бригада прокарали пътя, който дълго време не се е ползвал. Туристите ги карали с рейс до някакво село и от там продължавали. Втори ден мъгла и никакво слънце. Не знам жега ли е по-добре в тази гора или студ. В три всичко приключи и излезнахме на един що-годе широк път. Обядвахме и продължихме, но заваля силно. На Мира колелото се счупи.  Обтегачът разбира се. Валеше силно и калта се лепеше навсякъде. В 5 бяхме на шосето, но нямаше начин в тоя дъжд да вървим още няколко часа до следващото село. Имахме късмета Лина и Пламен да са наблизо и да минат да вземат на Мира колелото и да оставят на Лина колелото. Даже и ни напазаруваха. С този ход много зарахатихме. Войводата ни заведе на чешмата на Хюсеин. Едно страшно яко място, не се виждаше от пътя, а беше на 20 метра от него. Много як продълговат навес, на който две от страните бяха закрити с дъски, за да не духа вятър. Имаше голяма чешма с 5 чучура и бетонен плац, на който си запалихме огън. Имаше дърва наоколо доста. Пооправихме се, направихме си вечеря, там имаше една скара, стана страшна вечер. Музика, парти, огън, дъждът спря на залез слънце. Мечта, страхотно място.

 

Ден 12

Класиката. Станах и си пеех от предишната вечер една песен на Поморианс. Пееше се: „Падна ми веригата, спука ми се гумата“. Е, ставам първо, отивам да видя как са ми гумите. Едната беше спукана. Веригата също беше паднала. Добро утро. За норматив ги оправих. Отвинтих леко предната ос, извадих гумата, измих я на чешмата и я смених. Обаче някъде ми изчезна капачката на предната ос. Без тази част нямаше да мога да карам, защото можеше да ми падне предното колело. Шок. Таман почна да намирисва на море и изведнъж съм пред алтернативата да си ходя. Направо не повярвах. Почнах да търся навсякъде една малка черна капачка. Гледах на чешмата и си помислих че ако е паднала, докато съм мил гумата, нямам никакъв шанс да я намеря, вече щеще да е в реката. Почнах навсякъде да търся и други хора се включиха и накрая Ванката я намери между едни треви. Ванката не знам колко бира трябва да го черпя. Подарих му конския ми мехлем, че му помагаше за колената. Е, направо много яко ми стана. Добро начало на деня. Тръгнахме по едно баирче и  след 10 минути ходене Свилен се сети, че си е забравил раницата. Страшен смях. Времето беше хубаво, малко ветровито, не толкова топло и слънчево. Стигнахме до село Рупча. Сифилизация. Влезнахме в селския магазин и си взехме диня и разни сладки работи. Оттам през селата и към Дъскотна. В едно от селата си намерихме автомивка и пак си изчистихме колелата. По пътя минахме на един жп прелез под бариерата. Беше много яко, лелката, дето беше шеф бариера, вика, айде давайте. Готино, не ми се беше случвало преди, а си го бях мислил. На Дъскотна обядвахме и хранихме с цаца един изгладнял селски пес с едно око. От там продължихме към село Козичино. На места имаше доста бедстване. Участъци с лепкава кал, която за няколко метра те караше да спреш и да продължиш пеша. Калта се лепеше навсякъде. Беше много трудно, защото можеше да се счупи пак някое колело, на всяка чешма спирахме да си мием колелата. Накрая тоя кален кошмар свърши. Пак почна приятно каране по едни черни пътища. Имахме пак авария с на Йоан колелото и докато го оправяха, се натъкнах на една обрасло ябълково дръвче. Страхотни ябълки. От една перка на ветрогенератор видяхме морето. Урааааа. Преди Козичене в гората имаше едни мушички, които влизаха навсякъде и беше много гадно. Всички карахме с очила, Йоан имаше даже воал, специално за комари му бил. А бе, по тез села само да не го вземат някъде за булка само, че не може да го спасим после. Е, стигнахме в Козичино, бившо Еркеч. Там отседнахме в кръчмата на Нейко, до нея имаше магазин. Взехме си диня, спахме в кръчмата, Нейко ни направи чудна вечеря. Сутринта си бях изпил последния антибиотик и се раздадох бая – бири, вина, ракии. Беше събота вечер. Последна вечер. На другия ден всичко свършваше.

 

Ден 13

Класиката. Ставане в 5 тръгване в 6. Беше слънчево и ветровито, даже леко хладно. Въртяхме яко, миришеше на море. Този мирис ни даваше сила. Минахме през Дюлинския проход, от там връх Свети Илия, Обзорския проход и 12 без малко бяхме на кръчмата в Емона, на която, ако си минал КЕ, шефката те черпи бира. Ей това е една от най-хубавите бири, които съм пил. Наздравици, снимки, всички бяха усмихнати и щастливи. Преместихме се в долната кръчма. По пътя спуках гума. Каква ирония. И Стилян беше спукал също. Другите пиеха вина, ние със Стильо сменяхме гуми. Дойде ни комитет по посрещането. Приятели на приятели. Станахме повече от 25 човека. Отидохме до нос Емине и през военните на плажа директно. Докоснах морето, след 13 дни път към него. Бях си изгубил камъчетата от връх Ком, ама не ми пукаше особено. Пак ще дойда. Най-тъжният и най-хубавият момент. Момент, в който една мечта се сбъдва и си отива. Момент, в който човек си припомня, че не е важна целта, а важен е пътят. Тръгнах с десетина непознати, а намерих приятели за цял живот. Е, снимахме се отново всички, някои си тръгнаха директно, други продължихме до Иракли, там се изкъпахме и Сами ни закара до гарата във Варна. Взехме си пътнически влак, както се пееше в същата песен на Поморианс за „падна ми веригата“ – „Мотам се напред-назад, возим се в пътнически влак.“. На другия ден сутринта пристигнахме в София, бърз душ, бръснене, че бях станал като Робинзон и обратно в матрицата.

 

Мислех си, че съм страшен късметлия да стигна до тук. Гъзоболът няколко дни преди края почна да отслабва, глезенът до края ме боля. Една седмица ми трябваше в София всичко да се оправи – глезена и гъзобола. Един хирург ме прегледа и каза да избягвам да карам колело. Хаха.

 

Приятели, благодаря ви!!! Благодаря ви за невероятните моменти, за прекрасните песни, за страхотните вечери, за помощта ви, за задружността ви, която вдъхна в мен надежда, че може да стигна до края в най-трудните моменти!!! Благодаря ви за незабравимите емоции и колкото и да пиша, пак няма да мога да опиша това, което чувствам и да изкажа благодарността си към вас!!! Благодарности и на Войводата за желанието да сподели това балканско знание с нас и за начина, по който го направи!!! Беше нещо невероятно, което завинаги ще остане в сърцето ми!!!