Щеше ми се, ама много ми се щеше да стана самодива и аз.
Така отправях послания към вселената, че трябваше да са пристигнали със скороста на спиди, еконт и койота, немедленно и точно.
За целта трябваше да се потъркалям по тревата край самодивските езера, да се изкъпя в тях и като мине някой заблуден турист и види разпилените ми и мокри къдри, да рече –
– опааааа, самодивааааааааа.
( с тона, от рекламата, – ей това чукане чакахме )
Та потеглих аз в планината, волна като птичка, дори нямаше нужда да си изключвам телефона, то и без това там обхватите са дим да ги няма, запасена с всякакви дивотии, включително и банският, с който трябваше да запечатам своето самодивско превъплъщение.
естествено включих и сериозно подкрепление във вид на стъкленицата, която те мотивира с
Keep walking!
Точка номер едно – хижа Безбог.
Не бях ходила повече от 20 години на тая хижа, но попрочетох това онова, стана ми ясно, че ще се ходи с лифта, но не знаех, че самодива се става, като те метнат като чувал с картофи на седалката.
С другата ръчица, вместо да стискаш тая на другарчето си по пътуване, си стискаш раничката и си задаваш въпроси от сорта
-добре ли си затворих ципа?
-дали не ми падна телефончето?
-оцеля ли ми фотоапаратчето?
и други подобни…
Благодаря, на момчетата от лифта, че все пак успяха да ме свалят от съоръжението, преди да съм направила пет шест пълни обиколки и работното им време да е свършило, закотвяйки ме някъде между 1200 и 2200 м нв.
Цъфнала и изгряла на хижата, направих следобедна проверка на раницата си, установила, че всичките ми спомагателни средства са налице, се юрнах да го вида тоя ми ти Безбог, верно ли е толкова клечасал, както говорят.
Прави са.
Поради факта, че ей го де е връо , ей я де е хижата, тичах нагоре като коза. лекинко се спритесних, че бая се катери нагоре, ма все пак тва е Пирин,бе, да не ти е булевард Витошка.
Още по голям стимул ми дадоха невръстните агънца, я ги глей тия дребните, те са катерят, та аз ли няма, ама ха !
Много не му мислих, накефих се на красотата на циркуса, върху пътеката към Полежаните и излазих по морените до върха. не по пътеката, щото толкоз ми е акъла, ний блондинките пътеките сами си прокарваме ,я!
Ехееее, си викам, баси тренировката за утре, отдма ще превзема Самодивските езера, а за Кралевдворската порта, не ми говорете, що порти и двери съм ръшнала…
както ще ми каже на другия ден, един пич от Бургас, заврял ръцете си в джобовете по ливадите край Поповото езеро:
– на мен порти ми дайте !
Фотнах се аз до кръста за спомен , преди и след самодивата и юруш надолу по морените.
така де, планинските кози не са от легендите и митовете, върху красивите крака требе да се работи .
А и кръчмичките край Безбожко езеро започваха да светят примамливо…
до момента, в който се наблъсках в боровинковите поля. ти, поля да видиш…
Тва, Нора Джоунс и идея си няма, какви боровинкови нощи могат да ви се паднат под Безбог.
Освен това установих, че стават прекрасно мезе за уискито, да не говорим за прекрасните ми индигови ръце и език.
Абе, друго си е да си боровинкова самодива.
Скъпи, all inclusive туристи, спокойно можете да си вземете куфарите и дим да ви няма в посока Безбог. ще ви качат на лифта, ще ви настанят в луксозна стая, с душ, тоалетна и дори тоалетна хартия, ще ви осигурят и кебапчета и кифтета, даже и дискотека с най новия хит на Азис, както и уайърлес , за се изфукате във фейсбука си, видите ли чак де бяхме.
Скъпи планинари, ако игнорирате столовата и манифестацията до 16 и 30 часа, можете да се насладите на страхотни залезни гледки към Безбожкото и Поповото езеро, както и към циркуса и Стражите. за боровинките вече казах, а и нощем зад дървената барака до самото езеро, се пали огън в огнището, така че усещането за планина е почти 80 % во.
Та наспах се, събудих се изгрях, видях , че и аз , като една истинска градска кокона съм се уредила с уайърлес и кафе лавацка на зазоряване и се курдисах с разпуснати къдри да пия кафе на безбожката тераса.
Дето се вика, готова за самодива, само езерата да ми паднат, на мен сцена и декор, не са ми нужни.
Проверих часове на изгреви, на залези, време и прогнози и айде раницата на рамо.
хубу се наточих, обаче не предвидих един види се от огромно значение факт и тва беше огромната ми раница.
В 9 сутринта се изстрелваме посока Тевно езеро, а де отивам знам само от карти и от легендарните разкази на приятели, нооо аз съм пич бе, що места съм ръчнала само с четене на форуми, та сега ли ще ми се опрат некви си там 4 часа.
И понеже съм максималист, съм включила и в програмата плацикане на Самодивските езера и търчане по Кралев двор.
Хубу, ама или аз съм идиотка или Вселената нещо се е прецакала та не ми е разчела правилно посланията.
Слънцето пече, грозно зловещо, раницата ми виси жестоко, а пътя е право та нагоре. Единсвеното , което ме кара да продължавам да пъпля като калинка напред е великия ми инат и великолепните гледки на Сиврия и Джано, както и заблудата с малката денивелация.
Малка, друг път.
След разклона за Полежаните и стремително качване, следва още по стремително слизане посока Папазчаир, затъване в кал, от която ме спасяват само добрите ми обувки и отново пъплене в посока езерото.
Хващам се като удавник за сламка, за думите на един пастир, че пътя до Тевното е още час и половина и ми иде да викам ура, че ще се оттърва от мракобесната си раничка.
Явно, човекът е имал предвид някое друго Тевно, щото само до Поповото лазим още половин час.
Там на ширналите се поляни, полагам морна снага и хич даже мерак ми не иде, да отрепетирам поне малко самодивкото къпане.
Следва половин часово мързелуване и опити да се кънектнем с останалия свят, но нали сме стартирали – Дим да ни няма, кънекта е глейте си работата.
Посрещаме и изпращаме изпосталяла бургаска група, която ме кара да си задавам
въпроса – бе тия що така ходят като пребити, но на тоя въпрос, тепърва предстои да си отговоря.
Аз като едно социално животно, завързвам раздумка с един фотограф, който огорчено ми споделя, че няма да ходи до Митрово езеро, за да снима, щото щяло да вали!!!
Ами, ще вали, казвам аз, – я, па тоя, аз от 20 дни не съм излизала от синоптик беге, мен кви тевни облаци са ме гонили по Тевното, та не е валяло, та ся ли… и както обикновено, излизам като блиндинка от разговора.
Намятаме раниците отново, дебнем маркировката, почва едно зверско катерене по скали и морени над самото Попово езеро и изведнъж след 15 минути нечовешко катерене, се оказва че сме объркали посоката и май май качваме Дженгала. следва връщане, опити от моя страна за полет с раница в езеро и прочие екстремални изпитания на самодивската ми психика.
Оттам насетне пътя е само напред и само нагоре. Вече не пъпля, а лазя и всяка крачка ми се струва въпрос на живот и на смърт, слънцето прижуря, сянката е кът, гледките са все така зашеметителни и нечовешки красиви, както са нечовешки и усилията ми да вървя напред.
И двете други групи, с които се разминаваме за около час време, ни информират с двата часа , които остават до Тевно, а вече са минали не 4, а пет часа от тръгването ни ( май пъплене, беше правилата дума?
Най после стигаме Самодивските езера, красиви и удивителни, има и палаткуващи там, изумително е, хм и аз вместо да запретна крачоли и да се разхвърля по little black бански, имам сили едва колкото да вдигна фотоапарат и да отворя изумено уста.
За повече от това ми трябват супер силите на Спайдърмен, Супермен, Арнолд Шварцанегер и Жената Котка, но за зла беда, нито един от тях не пресича пътя ми или не си е направил труда да си отвори вселенския имейл.
Така, че пфу, тю, на, никва самодива не стана от мен, фръцвам се и почвам да се тътрузя по поредния космическо моренно чукарен пейзаж.
В тоя миг, Вселената , явно засегната от моята нерешителност и мекушавост, решава да ми покаже гнева си и започва с дребен дъждец.
Хм, тва е облаче, отсичам аз и атаката към Кралевдворските камънаци продължава- Опасявам се, че камъньето и дръвье- то от опълченците на Шипка, са били по експедитивни от мен, мен дъждеца ме не плаши, аз съм от ония двете калинки с пъстрите пелеринки.
Тук вече влизаме в изцяло зловещ каменно моренен циркус, когато Перун, решава да покаже мощта си, като истински гръмотворец. Затрещява и директно започва градушката.
Алооооо, синоптик беге, абе вие, къде сте, а?
Да вземете сега вие да ми вадите дъждобрана, от дъното на 20 килограмовата раница,а?
Както и да, пръсвам си раницата, като на сергия сред морените, обличам естествено якето, докато стигна до дъждобрана нищо сухо не е останало в раницата ми.
Следва екшън от прескачане на морени и бягане от клека с 300 в час, бърза ориентация в обстановката, издирване на скален процеп, влачене на раници и пълзене в процепа, както и гледане на 3D буря на 2600 нм височина в естествени размери, за около час половина.
Дъждецът, така умишлено пропуснат от синоптик бегето, упорито не продължаваше да спира, така че трябваше по някое време да го преживеем, за да разберем , че до края на портите Кралеви има само 10 минути.
Не ме питайте, как минах през Кралеви двор, от радост, че виждам заслона, дори забравих да изпея Кралю Порталю, отвори порти , но пък шляпах много доволна из локвите, в очакване на горещия чай от Ванчо и Валя.
Та, така.
Никва самодива не стана от мен, пак си останах сама и дива, обаче на другия ден пък на успях да стана Василиса. Прекрасна.
Е, много им, здраве на самодивите, поне за тоя път, аз обаче притежавам чутовен хъс, така че, нищо не се знае, може следващия път да им нагазя ризите.