Остарявам със сигурност. Не толкова, че гривата ми е посивяла, а защото умирам от кеф да разправям стари истории. Особено ако са поучителни. И сега ме е напънало да разкажа една от тях. Даже и име ѝ измислих – „Как не се прави зимен поход“.
Тогава объркахме всичко, дето може да се обърка. И само благодарение на Господ, който явно е бил до нас в мъглата, сега мога да разкажа всичко .
Беше по времето, когато нямах нито един бял косъм по главата. Имах някакъв опит в лятната планина и двама сладкодумни приятели, опитали адреналина на алпинизма. Ще ги нарека Водача и Помощника. Те разказваха доста образно за приключенията си по скалите, за преходи в снеговете. И една зимна вечер взехме съдбовното решение да направим поход по билото на Стара планина. Маршрутът трябваше да е : село Рибарица- хижа Вежен- хижа Ехо- хижа Козя стена- Беклемето. За тримата новобранци в зимната планина без опит, и най-вече без екипировка, и двамата, що-годе знаещи, този маршрут не бе най-подходящият. Но кой да ти мисли. На плахия ми въпрос „Мога ли да бъда с кубинки в планината?“, отговорът беше категорично „Не.“.Помощника се ангажира да ми достави „истински планинарски обувки“. Достави ми ги. Вечерта, преди да тръгнем, дойде у дома и ми стовари чифт стари чепици, твърди като дърво. И също толкова неудобни. „Натъпчи ги с мокри вестници, утре ще омекнат“- каза ми безгрижно и си отиде. На сутринта единствената разлика беше, че обувките бяха и мокри. Нахлузих ги, някак стигнах до автогарата. После Тетевен, Рибарица. На хижа Вежен краката вече ме боляха, но се търпеше. Нали сме тръгнали на сериозен поход.
Още по тъмно на другия ден се измъкнахме от хижата и поехме на път. На светлината на фенерите гората проблясваше сребърно мистична. Елхите спяха притихнали, завити в снежните си одеяла, и сънуваха…Кой може да каже какво сънува една елха?….И дали ги събуждахме с нашето пухтене и драпане в дълбокия сняг? Докато я излазихме тази гора, съмна. Нагоре по парапета вятърът взе да се усилва, падна мъгла, заваля сняг. Склонът под нас- на стъкло. Само Водача и Помощника имат котки. Имат и въжета. Набързо направиха две свръзки и задрапахме някак нагоре през мъглата. Хлъзгаш се, падаш, висиш на въжето, държано от приятел, набираш се на парапета да се изправиш и отново … до следващото падане. Наоколо мъгла. Вее и вали. Изведнъж стръмният склон изчезва. Усетих, че мога да стоя стабилно, без опасност от падане. Водача обяви, че това е връх Вежен, ние му повярвахме. А пък и взе да се ходи някак …по-равно. Стълб след стълб- все по маркировката. Докато стигнахме до един разклон, окичен с табели целите в сняг. Почистих ги с щеката и прочетохме „връх Вежен- напред“. Как напред? Нали го минахме?( Тогава не знаехме, че връх Вежен е едно голямо плато и възвишението му чак на другия край е върховата точка. Не знаехме…)
Тръгнахме нанякъде, после наникъде, нямахме дори компас. Имахме мъгла и вятър в изобилие. И ледени иглички, които се забиваха в лицата. Напипахме пак маркировъчните стълбове и с облекчение тръгнахме по тях. Стигнахме разклон, окичен с табели. Снегът, остърган с щека. Сетихме се за консервата на Дара от филма „Лавина“. Стана ни ясно, че до хижа Ехо няма да стигнем. Беше дошло време да се спасяваме. Кой знае защо Водача и Помощника решиха, че е опасно да слизаме по парапета , и измислиха сложна обходна маневра. Тръгваме по маркировката за хижа Планински извори, а после надясно и надолу към гората, и към хижа Вежен. Помогна ни и това, че мъглата на моменти взе да се разкъсва и под себе си виждахме гората все по-близо. Само да влезем в нея и вече няма да има вятър. А пътеката за хижата? Не я мислехме. Все ще пресечем някъде следите си от сутринта. Да заобиколим отдолу, ей тия скалички, после малко открито и сме на завет.
Само да не беше тая страшна болка в ходилата. Горе я бях забравил, но сега със свалянето на напрежението тя ме връхлетя отново. Стегнати в менгемето на чуждите обувки, краката ми пищяха. Тътрех се най-отзад и все молех да спрем за малко. „Ей там до скаличките“ . „Е- е, добре де- отегчени физиономии на приятели, изнемогващ до болка аз.
Спираме на завет до скаличките. Минута –две успявам да убедя болката, че трябва да потърпи. „Хайде, тръгваме!“. Ненаправили и крачка, някъде над нас изпращя суха дъска, земята потрепери, снегът около нас се напука. „Лавина!“Викна ли някой, или мисълта кресна в главата ми? С тежък грохот на 50 метра пред нас се затъркаляха снежни блокове като шкафове, като хладилници, като гардероби. Бучаха и се премятаха във въздуха, разбиваха се, идеха други. Ние бяхме зрителите на тази стихия. И стояхме като зрители. Сякаш всичко се случваше извън нас като на кино.Вярно, скалите, до които стояхме, представляваха някаква защита, но тогава не го осъзнавахме. Разумът беше изключил. Оставали са двадесет метра може би и стъпката на някого от нас щеше да я откъсне, ако… не бяхме спрели. Порив на вятъра или Бог знае какво я откъсна. Лавината е била узряла и е чакала само повод, за да тръгне.
Когато заглъхна и последният тътен, излязохме от вцепенението и се запоглеждахме с бледи усмивки. „Май отървахме кожите?“ Мълчаливо един по един преминахме полирания от лавината склон. Мълчаливо навлязохме в спасителната гора. Не се зарадвахме , когато открихме сутрешните си следи и стигнахме привечер обратно в хижа Вежен. Бяхме разбити отвсякъде.
На другия ден по пътя за Рибарица бях като начинаещ нестинар. С раните от грубата кожа на обувките, с мехурите от измръзване стъпвах като по жарава. Стъпка след стъпка. Другите се смееха, снимаха се, а аз броях стъпки. Те спираха да ме изчакват, а аз броях стъпки. Не ми беше нито до ледените изваяния край пътя, нито до шумливата рекичка Заводна, край която вървяхме.
Сега си мисля този поход провален ли беше, или успешен. Провален заради съсипаните ми крака. Успешен, защото се връщахме живи всички. Провален, защото не минахме планирания маршрут. Успешен, защото за един ден натрупахме опит. Кой може да каже къде е границата между успеха и провала в планината? Може би това знаят само мълчаливите бели върхове? Може би…