12.07.2015г.
В 04.00 часа през ноща звъни дразнеща аларма, изравям усторйството от джоба на палатката и го изключвам с досада. Мразя да се будя с аларма. Така ми се спи, но и се вълнувам от предстоящото. Точно защото ми е тръпка и всъщност се разсънвам на секундата и в съзнанието ми вече текат мисли за това, което ме очаква. Предстои ми да се изкача от лагер 1 (4200 м.н.в.) до лагер 2 (5300 м.н.в.). Едно аклиматизационнно изкачване за достигане и на заветната цел – връх Ленин в Памир.
Това е 9-ти ден откакто сме тръгнали от София и 4-ти ден, откакто сме в планината. Предишния ден почивахме в лагер 2 и заедно с моя спътник , Митака, обсъдихме плана.
Двамата пристигнахме в Киргистан без прдварителна уговорка с никоя от фирмите, операриращи там. Палатка, храна, екипировка, вичко си е наше и си го носим на гръб. Разполагаме с две палатки, една зиман, в която спим, и втора, която влезе в ролята на склад за храна, дрехи и всичко останало.
Тук в лагер 1 можеш да опънеш палатака без да си клиент на фирмите в лагера на Горасил. Дават ти ток от генератора и достъп до тоалетна. Използва се водата, която се събира до лагера в малко езерце. Ползвахме се и от ценните съвети на Набии – височинен носач и уредник на лагера. Ако от базов лагер до тук ползват коне, то оттук нагоре всичко се носи на гръб. Той ни посъветва и за ранното тръгване –“Момчета, 4-5 часа сутринта най-късно, после става киша, а цепките са опасни, защото ръбовете им са нестабилни”.
Скатаваме палатката и междувременно топлим вода за из път. А времето лети. Набии минава около 5 часа да ни нагледа и ни подканва да тръгвме. Уж сме само двама, а се тутаме като за 20 души. Закуска – трябва да разделим един пакет бисквити с чай за двамата, но хапваме набързо по 3-4 и потегляме. Нямаме търпение. Адреналинът ни изпълва. Още по пътя знам, че ше достигна максималната граница до която съм се качвал (4800м.н.в.) някога, при едно неуспешно за мен качване на в. Елбрус през 2013г. Мятам раницата на гръб и поемаме . . . не подминаваме и последната ламаринена и оградена луксозна тоалетна. Оттук нататък е само сняг. Пътят докато започне изкачване ни отнема 40 минути. Хем е равно, но ледът и камъните хрупат под обувките. Времето е толкова ясно, че звездите и луната осветяват пътя ни. Пестим батериите на челниците. И без това ни взеха повечето от резервните на границата.
В подножието на изкачването са се събрали хора. Оттук насетне всички се движат в свръзка. Група от поне 10 човека се е навързала в индианска нижка и лека полека започват да пъплят нагоре, докато ние се вържем. Разполагаме с въже, 1 карабинер и ривърсо. Само аз иама пикел. Аматьори колкото си искаш и като гледам как всеки има по 2 ледени клина на кръста, карабинери, ленти си мисля: “Бедни ми другарю, 7000 хилядник ще качваме, а?”. Междувременно връзвам Mитака една 8ца, а себе си се закачам с карабинера, та при нужда да мога да се откача бързо. Пускам го да върви напред и при нужда да мога да го задържа с пикела. Ще трябва. Пък ако не, ще викаме за помощ. Има доста хора, та това малко ме успокоява. Разиграх наум сцениярия с това, той да премине от някъде, а аз да пропадна и евентуалното развитие на такава ситуация. Ами ще ходя внимателно! За толкова пари, толкова екипировка. То и опит трябва, дали вобще ще се справя с едно задържане. На теория добре, но на практика никой никога не ми е пропадал в пукнатина на глетчер и нямам идея как бих се справил. Такива мисли минаха набързо през ума ми, докато ни връзвах. Но все пак дотука стигнахме без никакви проблеми, какво пък толкова може да има нагоре.
Тръгнахем и наклонът директно се усети – 15 килограмови раници, въже, котки и много адреналин. Слънцето вече се показва и красотата на този изгрев пълни душите ни. Тогава виждам и първите пукнатини. Вярно само една крачка широки, ама без дъно. Тяхната безкрайност ме кара пак да се замисля. Ако падне в нея, човек по-скоро ще се заклещи. Няма страшно, тесни са. Бездънни, но тесни. Успокоих се. С напредването по склона, точно по средата на ледопада, нещо като малък превал в момента, когато сякаш леда се изсипва, има няколко главозамайващи цепки. За да я премине, Митко се поспира и хич не му се иска да направи крачката. Всъщост е една малко по-голяма крачка, като ширина, но с раницата трябва леко да се засилиш. А под кракта ти зее. Слънцето вече пече жестоко, но релефът ни пази все още в сянка. Височината, която сме набрали ни дава поглед наоколо. Дори видях с очите си, че Земята е кръгла. Може и да си въобразявам за последнто. Пътеката е утъпкана и маркирана. Върви се относително лесно, изключвам изкачването на един ръб, по който има опънат парапет. Аз лично видях зор и покопах с пикела, а Митко се ри с котките и щеките. Издрапахме го. Вече е жега, свалихме каквото можахме, разкопчахме всички ципове и продължихме. Вървим бавно. Темпото, въпреки, че си давахме зор, не беше добро. Движим се заедно с няколко руснаци, но в един момент нашите почивки станаха по-дълги и изоставаме. Ведин момент ги настигнахме. Младоците копаят площадка и опъват палатка. Явно пантенето ги беше изморило и бяха дотук.
Вобще не мислех за храна. Исках по- бързо да стигнем, да си направим спагетки и да се излегна в палатката за блажена почивка. Е да, ама не. По обяд вече подсичахме върха и се насочихме към реброто, където за наше голямо щастие се виждаха палатките на лагер 2. Така, както се виждаха, изглеждаше уж равно, а отне още час да стигнем. Бях пуснал хронометър. Спрях го на 9 часа и 35мин. Сложил съм си и пулсомера на гърдите, цъкам часовника и казва средно 630 калории на час и общо 6084 калории за това време. 3-4 бисквити, един шоколад, малко ядки и около 2 литра вода. Едва сега започвам да разбирам, че този трепет под лъжичката отдавна не е адреналин или друго. Смазан съм.
Като достигаме първите палатки, ни казват, че малко по-нагоре има места. Аз се мятам на едно каменисто място и започвам да топля вода. Отдавна свършихме водата, а тялото ми вече не ме слуша. Все гледам да поседна, нещо не ми се шета особено. Митко се връща и всъщност няма кой знае каква организация на лагера. Хубавите места са заети или ако има свободно е за фирмите. Смъкваме се в началото на лагера и със сетни сили опъваме палака. Аз пак се залавям с водата. Пийваме по един витамин и един хидратин, и само се залъгвам, че съм по-добре. Изненада! На тръгване от базов лагер оставихме запалката за котлона. Сега имаме една магнезиева и един влажен кибрит от Набии. Котлона ми прави мизерии, не гори добре, трудно се пали, а със студените ръце и преумората чудничко се вписва в настроението ми. Искам да спя, никакво желание за разглеждане наоколо, никакво желание за каквото и да е, кисело ми е и се опреквам, че нищо не съм ял, а толкова сили хвърлих. След малко осъзнах, че вече си бих рекорда за височина, 5400м.н.в., и какво от това. Като се свечери си сготвихме лиофилизираната храна. Уж бях гладен, а изядох 4 лъжици и го оставих в предверието и му казвам на Митака: “Брат, аз нещо не съм гладен много. Ще го изчакам да изстине и ще го хапна след 15 минути.” Грешка. Лягам в чувала и заспивам. Навън е не повече от 10 градуса под нулата и в дебелия чувал е супер. Пак се сещам за храната, но пак не ми се яде, сега ми е топло и удобно. Един хубва сън и съм пушка утре.
13.07.2015г., 10-ти ден от София и 5-ти ден в планината
Сънят ми беше неспокоен. През ноща се събуждах на няколко пъти, въздухът е сух, а гърлото ми пресъхнало. С настъпването на утрото, нещо ентусиазмът ми никакъв го няма, чуствам се като болен с температура и неприятен махмурлук, а в момента, в който се раздвижа всичко е като насън. Поседнах за известно време, а легнал- още по-добре. Храната от снощи е замръзнала. “Язък и за скъпата манджа!”, мисля си. Решавам, че вече много ми се пикае и трябва да стана. Нахлузвам чепиците, слагам очилата. Навън пече слънце, та се е невидяло. Още докато се изнизвам от предверието, усещам, че нещо не е наред. С първата крачка залитам и с голямо усилие запазвам равновесие, като пиян, ама мъжката. Опитвам втора крачка, с голямо услилиене, но падам на земята, леко се подпирам с ръце. За следващите 3 -4 стъпки напрягм цялото си тяло и съзнание, вестибуларни апарати, балансни умения, чакри, зодиакални знаци и всемирни лечители, за да се задържа прав без да падна на колене или по гъз. Люшкайки се и пикаейки се сещам, че подобно изживяване съм имал и в тежки пиянски вечери, ама тука последния алкохол е преди 5 дена в Ош, преди да тръгнем за базов лагер. Драмата с връщането в палатката се повтаря. Направо ми се доплаква. Как така ще се оставя да ме бутне така тая планина? Яд ме е на себе си. “Яж храна бе човек ! Знаеш много добре последиците от височината, чел си, обяснявали са ти, усещал си!”. Така минава денят. Едно пикане. И пак ми се приспа. Митко обикаляше из лагера, донесе вода от водопадчето малко по-нагоре, точно над лагера. Котлонът много ме напрегна, отиват по 6-7 клечки на едно палене. Не го ви ждам хич, и като загасне още клечки и още нерви. Що така? Еми защото. За закуска хапвам бисквити, за обяд супа, и никакъв апетит. А вечерята- вкусната лиофилизирана храна – 1 час и 30 минути за 350 гр. храна. Но този път и Митко като добра вуйна ме следи дали си изяждам всичко. Е изядох го като добро дете. Айде да си лягаме, че днес беше много тежък ден. Едно пикане бе цялата работа която свърших за деня. Един продуктивен ден за Българската демокрация и техните трудещи се чада и една пикня в сърцето на комунизма…да живей.
14.07.2015г. 11-ти ден от София и 6-ти ден в планианта
Кошмар. Цяла нощ ме вълнуват мисли за тялото ми. Дишам ли по-учестено от нормалното учестено за тази височина?Тази болка в главата, тук зад дясното ухо, дали е от умората. Ами ако е някой кръвносен съд повлиян от налягането, или тромб, отиващ да запуши някоя важана вена… и инсултът ми е готов. Или е ципът на полара, който съм навил на топка и съм напъхал в калъфа на чувала за възглавница. Ами дробовете? Белодробна недостатъчност, среща се във високата планина. Започва като обикновн бронхит или пневмония и хората заминават за дни. Ама стига, това се случва на много по-високо, на много по-тежки условия. Вчера нищо не си правил, че да се преумориш, една пикня и толкова. И малко ядове с котлончето. Заспивам вече. Болката зад дясното ухо я няма, не е тромб. По дяволите, сега ме заболя темето, мести се скапания тромб. Прави каквото знеш, мене ми е все тая, аз заспивам, ако щеш се пукай, ако щеш засядай, аз ще спя.
Грохот. Бумнтене. Тътен. Лавина. И тишина. Сетивата ми се изостриха на макс. Не мръднах от позата си, но мислите се спуснаха по измъчения ми мозък. Напрегнах се да чуя, никой не помръдва, не се чува разкопчаване на ципове, няма гласове, викове. Нищо. Далече сме от платото, което изглежда перфектно за палатка, но е фатално.
През 1990 г. лавина помита през нощта 43ма души, докато спят в палатките си. Една от най големите трагедии в алпинизма, само на 200-300 метра от нас. Но всичко е наред. Или ако някой е под снега, няма как да си каже. Заспивай смислов! Но ако трябваша да се реагира, ако хората бяха завикали, ставай, лопатата и почвай да риеш, с ръце, канчета….всичко. Но аз нямам сили, как ще помогна, ами ако нас ни удари какво правим, ще се хванем с Митко и ще направим малък джоб помежду ни, та да има въздух. И после?Заспивай!. Добре, че нямам резервни батерии за мозъка, иначе никога няма да заспя.
Грохот. Мамка му, пак лавина, пак тука някъде. Този път по кратка. И пак тишина. Заривай ме, на мен ми се спи!
Е най-накрая дойде следващият ден. Обличам се, обувам се и айде навън. Не се олюлявам като вчера, но краката са ми като след 200 клека и 40 обиколки патешко ходене. Няма бедра, няма никой в тях. Подпирам се на щеките. Ясно ни е, че днес трябва слезнем. И той не е хич на кеф. Не е като мен, но вчера по план ни беше ден за разходка до връх Разделни, но никакъв шанс за мен, а и той не обиколи много наоколо. Искаме да слезнем. Криво- ляво се оправяме. Митко взима цялата палатака. И все пак раницата ме смазва като самосвал. Едвам склоласваме до 12ч на обяд да се стегнем и да тръгнем. Губя много време в занимавака с пустия котлон да разтопя вода. Еми не става, няма вода. Измолвам Митко да се качи до горните палатки където е водопадчето и да налее вода, макар и студена, вода е. Е да, ама не. Тоя водопад го пускат следобед като напече и като разтопи, сега- лед. Митко е откъртил малко висулки и подрънква с шишета пълни с лед. Пъхам моето в якето, та като се стопи, да си пиивам. Направо се наливам, по 10 капки на час. Препивам направо. Без мускули и без вода, ше мрънкам, гадно ми и не ми се вярва. Цепките, какво правим с тях, как ще ги прескачам? Вървя надолу, доста хора има насреща. Идват навреме, мисля си. О, колко са измъчени, и все питат колко има, колко остава, а на мен ми дай да се спра, и обяснявам нашироко. Митко хем му се почива, ама може и по-бързо и дава зор. Усещам го, че се напряга, а аз ходя максимално бързо по нанадолното. Нали е лесно. Кошмар. Подгъват се тия крака, като желибонче съм. Аз вървя първи, а Митко ме осигурява. Днес той държи пикела. В един момент, след поредното ми посядане в снега, решвам да се спусна по гъз, на по-стръмното. Става, Митко върви бързо зад мен и аз рия надолу. За час смъквме голяма височина и стигаме до цепките. Вече нямам идея как, но и тях ги минахме безаварийно. Докато се пускам надолу, хвърлям на няколко пъти поглед назад към Митака, оплакваше се, че въжето му влиза в краката и го навил около ръката и ме държи като кученце надолу из баирите. За кратко ми мина през ума как това ше се отрази на една ситуация с пропадане. Ами ще заминем и двамата. Толкова съм безразличен, че дори не си правя труда да му споделя този факт. След големите цепки идват разни по-малки, и вече се вижда мястото, където преди два дни се връзвахме. Още малко. Спираме се за почивка. Вече почти механично му отбивам подканките да вървим, но там и той се съгласява малко да поспрем. И късмета ме спохожда. Тамън да си закопчавам раницата и тя се изплъзна надолу по склона. И седя и я гледам безпомощен. Митко и той, няма къде да отиде, след това е равното, цепки няма, само чакаме да спре. След 50-60 метра търкаляне решава, че и трябвам. Отвързваме се и аз си сядам по гъз и в дирята на раницата. Е, не се засилих особено, и трябвше да си го изпеша, ама няма как. Нищо и няма на Ташевката, желязна. Митко ме чака при началто на склона. Айде оттук още 40 мин и сме си в лагера. Равно и най – хубавото е, че навсякъде тече вода. О да, поспирам да налея бутилката. Студена гледчерна водица, безвкусна, но вода. Има някаква теория, че точно тук, водата била лоша, защото точно на това място се стича водата от телата, които са погребани от лавината през 90г. и докарвала стомашни проблеми. Жаден съм!
Свалям котките и газ по равното. Е да, ама не вървим извесно време с Митака, но му казвам да не ме чака. Нямам сили, спирам често и се подпирам на щеките. Трудно се ходи из рошавия лед. Първият лагер, който стигам е след малко възвишение, което ме съсипва. Помагам си с щеките, но безуспешно. Минава час и като че ли отсреща се вижда нашият лагер. Все още е далече, мамка му! По пътеката сноват носачи с коне и магарета. В този момент един ме доближава отзад и искайки да му направя място се строполвам. Човекът ме загледа и пита:”Как си?”. Отговарям му: “Ми, зле съм, нямахме вода горе и капнах”. Пита ме накъде си тръгнал, соча му Гора Сил, пре Набии. Явно имах измъчен вид, щом реши да ме качи на коня без никакви уговорки или пазърлици. Хващам седлото, слагам крак в стремето и няма как да натисна и да се издърпам, набирам се с ръце, колкото сили имам и не, 3-4 напъна и едвам отлепвам. Човекът видя каква е работата и одари едно рамо на раницата и направо като асансьор нагоре. Мале блажено, ходихме поне 10 мин докато стигнем лагера. Зз поне 20 щях да го крача, а и имаше малка рекичка. Можеше и 30 минути да станат. Толкова съм изморен, че чак леко се унасям, все едно съм в кола и се прибирам от някой преход. Съзирам Митака, който готви вече нещо, и се нахилвам до уши. Аз съм Ранду. Колко малко му трябва на човек, ендо конче и топъл чай. Стоварих се пред главната палатака на лагерав буквален смисъл. От коня напрво десен крак на земята и в момента, в който пускам седлото, сядам по добре познатия вече гъз. Дотътрям се до Митко, който ме посреща с витаминче. Посядам, похапвам. Окопитвам се. Съзнанието ми се прояснява.
Седя и гледам планината и пътя, който извървяхме през последните 3 дни. Мисля си: “След няколко дни идвам пак, и няма да се дам лесно!”. Ще се върна с малко повече акъл с горчив опит и със запалка. Да, ние малките човечета, дето щъкаме из твоите склонове, ги чакаме тези мигове толкова отдавна, и въпреки, че осъзнаваме колко уязвими и малки нищожества сме на фона на цялата планина и стихиите, които можеш да стовариш върху нас, идваме. Въпреки мемориалните плочи по пътя, въпреки всичко, ние сме тук и ти ще се сблъскаш с волята ни. Воля за победа.
Хората се борят с какво ли не. Ние с Митака тук се борим с природата. Тя, която е по-силна от всичко на този свят. Един такъв момент, в който оставаш и продължаваш, побеждаваш не кой да е. Трябва да победиш първо психически и после физически, и кагато го направиш, се чустваш по велик от всичко, като властелин на природата. Нея си надвил. Ето Защо ги гоним тези върхове.