Нямам представа откъде в малката ми детска главица се насади тази идея. Никой от родата и кръга от приятели и познати не се занимаваше с това. То е малко като заспиването – знаеш, че си легнал и след това си спал, но никога не си спомняш самото заспиване. Така и аз не си спомням откъде в главата ми влезе мухата за планините. Но много добре си спомням с какви очи гледах корицата на голямата книга за българската експедиция на Еверест. И как неумолимо накарах дядо ми да ми я купи. Чудно ми е и как зад съвсем непретенциозната и много бегло навяваща мисли за планинарство корица на „Свирепа арена” детските ми очички разпознаха това, което щеше да се превърне в най-красивата за мен книга за алпинизъм, създавана някога.
Първият голям успех беше, когато нашите се навиха да отидем на Вихрен. Едно приятелско семейство бяха ходили и им казаха, че е страхотно, а аз само това чаках. Тутакси започнах да придирям, както само едно нахъсано хлапе си знае. На Бъндерица нямаше свободна стая и ни настаниха на едни дюшеци в коридора заедно с още някакви хора. И докато всички бяха недоволни от тупуркането на планинарските обувки и боботещите гласове на тумбата ГДР-ейски туристи, които тръгваха на преход още по тъмно, аз тайничко ликувах, защото това ми изглеждаше като да е „истинската работа”, точно като по книгите. После естествено имаше приказки на възрастни туристи от типа на „гледай, гледай го колко е малък, браво” и тем подобни. На мен обаче погледът ми беше вперен в огромната мраморна стена и мръсно бялата маса в основата й, която си се оказа сняг без капка майтап. Не ми беше до шеги обаче, когато с брат ми и братовчед ми се оказахме на едни скали над Пробойница. Те, доста по-големи от мен, се справяха завидно, но аз в един момент се оказах твърде къс за да стигна някаква хватка и в неудобното положение, в което се намирах, започнах бавно да се изхлузвам от наклонената площадка, на която се намирах. Брат ми беше наблизо и ме задържа, но после бая време ми държа влага. За да ме разведри, вече долу при реката, той измисли следната забавна история. Аз седях близо до водата и зяпах нещо. В същото време той се засили от другия бряг и почти на бегом започна да скача от камък на камък към брега, на който стоях аз. Като тънък психолог, разчитайки на инстинкта ми, точно когато минаваше пред мен, с леко трескав тон ми каза „дръж, дръж, бързо”. Аз протегнах ръка и абсолютно несъзнателно сграбчих това, което ми подаде. Оказа се голямо, месесто листо коприва.
След това успях да запаля Гената, един приятел от нашия блок, с когото не се разделяхме и общо-взето още е така, като изключим това, че вече не сме заедно по планините. Та връща се той един ден от училище и вика „познай какво?” „Е?”, казвам. „Ами курс! Намерих курс, хаха. Ето телефона тука” и ми показа малкото, накриво откъснато листче от някаква обява за курс по алпинизъм и пещерно дело. „Да бе?! Верно?” „Лошото е, че казаха, че сме много малки. Щели да помислят, а ние да отидем с по един родител на първата сбирка.” Цъфнахме ние на уреченото място, той с баща му, аз с майка ми. А там – всичко като по калъп, двама ужасно свестни типове с бради, точно както се полага. Досущ както си представях героите от книгата на Джо Таскър.В крайна сметка ни взеха и се почна. Животът придоби съвсем друг смисъл. Ужасяващото училище вече не беше кой знае колко опасно. Знаех, че колкото и да е гадно, два дни от седмицата твърдо съм на лекция от курса, а събота и неделя – задължително я на Комините, я на Духлата или Лакатник. По това време с Гената вече свирехме – той на пиано, аз на китара, но покрай новите ни брадати гурута се запалихме по Джетро и групата се превърна в музикалното лице на планините за нас. Започнахме да мечтаем за флейти. За истински нямахме пари, но за сметка на това успяхме да се сдобием с дудуци, с които понякога забивахме преди лекция, радвайки се на акустиката на коридорите пред залата.
Много от тези неща ми минаваха в полусън през главата докато се полюшвах дремейки на предната седалка на колата до Георги, който вече взимаше серпентините над Говедарци по пътя за Мальовица. Стефан къртеше на задната седалка, защото май беше по-недоспал и от мен. Това бяхме тримата, упътили се към внушителния тъмен триъгълник на Северната стена на Мальовица в онова септемврийско утро. Със Стефан се познавам от първия ми 8-ми декември в университета. Тогава четирима нови приятели със завидна доза хъс вместо да купонясваме в някоя софийска кръчма или в някоя добре подгрята вила се отправихме към снеговете на Рила и едвам не се затрихме в мъглите, които бяха обгърнали планината тогава. Няколко дни преди тръгването ни запозна Марто, невероятен приятел, който вече не е сред нас. В първия момент Стефан ми се стори малко навъсен, но сериозен и свестен. После се оказа, че е уникална комбинация от интелект, сила, доброта и всеотдайност. От този тип хора, които, ако са в по-благоприятна позиция от теб, вместо да се възползват от това, по-скоро ще обърнат света, за да те издърпат при себе си. С Георги се запознахме тази сутрин. Стефан ми беше казвал, че един приятел, с когото катерят на стената искал да ходят на Мальовица и понеже аз отдавана придирям за там, беше решил да ни събере тримата. Първоначалната идея беше първо да качим Северната стена и после да отидем към стената на Орловец, ако остане време. Не мислех, че имаме голям шанс и за двете, но за мен и само Мальовица щеше да е достатъчна. В състоянието, в което се намирам повечето хора вероятно рядко биха ходили по-далече от парка, така че във всеки случай бях щастлив от перспективите. А времето беше просто прекрасно. Септемврийското слънце галеше приятно в утрешния хлад и обещаваше да ни осигури идеални условия за така бленуваното „истинско катерене”. Това ми се беше набило в главата и се беше превърнало в желание, клонящо към фикс идея. Най-често катеренето, което правим е по-скоро спортен тип, което никога не е било мечтата ми. Ходим на Боженица или на Вражите и мъчим турове от по половин въже на припек, което всъщност е много приятно. Но винаги съм си представял катеренето повече като планинарстване. Отиваш някъде, където мирише на високо, навсякъде около теб е въздух и прекарваш цял ден опитвайки се да се качиш на някой връх. Точно така се оформяше да е днес и затова ми беше леко и свободно на душата. Мина ми през ум, че в момента изпълнявам мечтите си. Какво по-хубаво има от това да си потопен в настоящия момент, изживявайки сбъдването на мечта. Да, може би се превъзнасям твърде много, защото това не е кой знае какво. Но, по дяволите! Защо пък да не е кой знае какво? Не съм ли чел години наред за истинските алпинисти, не съм ли чел и преживявал сума ти пъти първите изкачвания на тези стени, които вече започваха да надничат през прозорците на колата към сънените ми още очи? А Северната стена на Мальовица е може би най-яркият символ на българския алпинизъм. И в подкрепа на това сега си спомням нещо, което Георги ми изпрати няколко дни след това наше начинание и то беше разказът на Константин Саваджиев за първото изкачване на стената. Впечатляващо четиво, добре отразяващо разликата между тогавашните условия и сегашните, което отново ме накара да си дам сметка какви смелчаци са били едновремешните катерачи. Въпреки сериозността на подвига им, всеки път ме напушва смях, когато си припомня описанието на алпийските понятия, използвани в разказа, като например това: „Зверски клин – забит в скалата толкова здраво, щото вече да не може да се извади. Забит с ярост при чукането му отгоре”. А ние сега, не само че използваме вече забити преди нас клинове или разни модерни джаджи, но и не влагаме каквато и да е ярост при чукането им отгоре, хаха.
Постепенно слънцето става все по-ярко и аз се поразсънвам. Надигам глава и започвам да оглеждам познатите места, които се редят наоколо. Не след дълго пристигаме и на ЦПШ-то. Стефан става от сън и започваме да вадим екипировката. Разпределяме необходимите за изкачването неща в две по-малки раници, така че водещият да може да катери без багаж. А недалеч от нас някакви французи също разтакават шарени въжета и подрънкват с карабинери, придавайки космополитен привкус на обстановката и създавайки впечатление, че сме някъде в Шамони. Тръгваме нагоре към хижата, а Георги направо търчи. Той е крайно енергичен тип в отлична форма, тъй като редовно тича и е способен да пробяга някакви умопомрачителни разстояния. Аз за лош късмет освен, че се чувствам като парцал, уцелвам и по-тежката раница. Въпреки това съм ентусиазиран и общо-взето поддържам темпото. Задминаваме разни хора, на хижата пийваме чай и вода и продължаваме. Не уцелваме пътеката за виа фератата, по която Стефан и Георги мислеха да минем на път за стената, но и по-добре, си мисля, щяхме да се забавим твърде много. При Мальовишките езера се натъкваме на двама приятелски настроени чичовци. Разменяме по някоя дума и в един момент ми става много смешно. Усещам, че питат „алпинистите” за разни маршрути с явно страхопочитание пред това, с което се занимаваме. Забавен момент, чичовци с опит в живота, пред които аз съм си абсолютен келеш ме гледат така, както някога като малък гледах, когато видя катерачи. Какви ли не неща се случват, когато заживееш по-активно. От известно време преди това изкачване бях започнал да усещам, че започват да се случват някакви неща. Да се случват по-активно и по-наистина отпреди. Явно има моменти на натрупване, на едно активно усилие, но пасивно развитие. Сякаш всичко стои неподвижно, въпреки труда, който полагаш и изглежда като че ли винаги ще си остане само на потенциално ниво. Но в следващ момент нещата започват да се случват на практика. Както един приятел отбеляза наскоро, изглежда развитието наистина се извършва на скокове. Само натрупването на енергия за скока е постепенно. Увлечени в мисли и снимане скоро стигаме до основата на стената. Тук вече се усеща един специфичен хлад извиращ от масивния сенчест силует на стената. На Стефан му е малко лошо, а аз съм изплезил език до земята. Затова хапваме малко ядки и стафиди и Георги тръгва по първото криволичещо въже. В началото малко се чудим и сме леко тромави, но малко по малко нещата си идват на мястото и катеренето потръгва. Издигаме се все повече над земята и гледката става все по-впечатляваща. Аз се стремя да снимам колкото се може по-адекватно, за да направя нещо като фото разказ на изкачването. Спомням си как снимайки контраста на облетите в слънце езера долу и тъмната отвесна снага на стената встрани от мен правя аналогия със снимки от Северната стена на Айгер. Подобна аналогия е доста безпочвена от гледна тока на мащабите на начинанието ни, но това не ми пречи да се чувствам удовлетворен от това, което правя точно в този момент. Стефан се пооправя, а Георги се ентусиазира от идеята ми да документирам катеренето. Той се оказва много свястно момче. Има нещо стровремско в него и то в добрия смисъл на думата. Навява ми на времената, когато хората не бяха твърде презадоволени и можеха да се въодушевят от нещо, без да считат, че всичко вече е ясно и тривиално. Към средата на маршрута ни става ясно, че за Орловец не може и да става дума, но това ни улеснява, защото решаваме, че няма за какво да бързаме. Така лека-полека в един момент се оказваме на върха. Тук вече слънцето отново ни поздравява и започва нежно да ни гали с вече поотслабналите си, но все още приятно топли следобедни лъчи. Чувствам се изтощен но вътре в мен стабилно се настанява едно приятно и леко налудничаво щастие. Щастие, примесено с едно огромно спокойствие, породено от наситеното осъзнаване на преходността на дребните грижи. Много пъти съм си давал сметка, че може би това именно е така прословутата свобода. В този момент, докато си събираме партакешите и развързваме еспадрилите, с Георги започваме да благодарим на Стефан, който единствен от нас знаеше маршрута и нещо да му се обясняваме как сме си мечтали от еди кога си за това. А той с лукава усмивка подмята: „Една мечта по-малко, а?”