25.12.1997 г. Пътувам от Виена за Залцбург. Коледата във Виена е вълшебна! Думите не са достатъчни да бъде описана тази красота. Да, Коледа във Виена определено трябва да се изживее. През стъклото на автобуса за първи път виждам Алпите. Безкрайна поредица от заснежени върхове, спящи величествено под белите облаци. Не мога да откъсна поглед от планината и си мечтая някой ден да бъда там. Казват, че по Коледа стават чудеса….Но не точно сега…… Може би някой ден в бъдещето. Сега отивам в Залцбург за да усетя духа на Моцарт!
21.06.2015 г. Рано е. София започва да се събужда, а на Руски паметник групата постепенно се събира. Всички сме тук: Мая, Милка, Таня, Ангел, Красен, Пейчо, Влади, Сергей, Антон, аз, нашият водач Евгений и шофьора Илия. Започва нашето пътуване до Алпите. Целта е първенецът на Австрия – връх Гросглокнер. Чувствам се приятно в компанията на останалите десет човека, обединени от мечтата да се изкачим на 3798 метра. Пътуването през Сърбия, Хърватска и Словения е дълго и използваме времето за да се опознаем, да поговорим, да си разкажем кой къде е бил. Денят минава неусетно и късно вечерта стигаме в град Мойстрана в Словения. Това е изходна точка за изкачване на най-високия връх в страната – Триглав с неговите 2864 метра. Някои от нас вече са били там и разказват за изкачването му. Хостелът в който ще спим е разположен точно до Словенския туристически музей. Изморени сме от дългото пътуване, но имаме сили да направим бърза дегустация на словенските бири в барчето на хостела. Малко след това умората си казва думата и бързо се ориентираме към леглата. Пътувахме 15 часа, а утре трябва да стигнем до Алпите! Заспивам замечтан.
22.06.2015 г. Успяхме да си починем наистина добре. Изпиваме по чаша кафе, слагаме раниците в буса и колата и тръгваме за Алпите. А в Австрия тревата и цветята са издигнати в култ! Къщите в алпийски стил са много, много красиви. Всичките са различни, но общото между тях са цветята на терасите. Безкрайна феерия от цветове! Съвсем спокойно мога да се разхождам цял ден в тези алпийски села и градчета и да гледам тези толкова красиви къщи. Пътят се вие живописно и пред нас Алпите разкриват красотата си. Стигаме до Лукнерхаус по обед. Всички с нетърпение очакваме да видим силуета на върха, но той е скрит зад тъмнни облаци. Ех, този недостъпен Гросглокнер!!! От сега е започнал да се крие от нас! С Влади решихме да опитаме постиженията на австрийската кухня в ресторанта на хотела. Спечелиха ме! Вече съм фен на австрийската кухня и бира! Връщаме се при останалите от групата, за да вземем раниците. А върха е все така скрит зад облаците. Явно няма да го видим днес. Снимаме се в началото на пътеката и тръгваме към хижата. След близо час ходене стигаме до хижа Лукнерхюте, която е разположена на 2241 метра надморска височина, или почти 300 метра по-високо от Лукнерхаус. Настаняваме се в стаята, разопаковаме багажа и слизаме в ресторанта. Две усмихнати момичета се грижат да се чувстаме като у дома си. Немският език никога не е бил толкова мелодичен! На чаша бира продължаваме да си разказваме планински истории, а хижарят реши да ни почерпи с шнапс. Утре тръгваме към върха. Според плана трябва да стигнем до хижа Ерцхерцог Йохан, която се намира в подножието на върха.
23.06.2015 г. Събуждаме се рано. Утрото е дъждовно, но за сметка на това закуската е прекрасна! Толкова е хубаво в тази хижа, че чак не ми се иска да тръгваме. Все още не можем да видим върха. Само лошо време ни липсваше! Дано да се оправи по-бързо! След час дъждът намалява, вземаме раниците и поемаме нагоре по пътеката. Докато вървим дъжда спира. Малко преди да стигнем до хижата вятъра успява да разсее облаците и за пръв път виждаме Гросглокнер. Разстоянието до Стюдлхюте вземаме за два часа. Хижата е разположена на 2801 метра надморска височина и има заоблена форма. Времето продължава да е лошо и решаваме да нощуваме тук, а на следващата сутрин да тръгнем направо към върха. Хижарят не беше особено очарован от предложението на Евгений, но в крайна сметка се съгласи. Хижата е хубава, но някак си ми липсва уюта и гостоприемството, които срещнахме в Лукнерхюте. Дали пък с повишаването на височината хората не стават по-студени? Слънцето се опитва да пробие през облаците, за кратко вятърa спира и с Таня решаваме да се разходим до Синята стена, която е близо до хижата. Ех, това време! Съвсем различно щеше да е ако можехме да продължим направо за хижа Ерцхерцог Йохан, но в планината не винаги всичко се случва според нашите желания. В хижата има изградена стена за катерене, на която успяваме да потренираме изкачване. А вечерята наистина беше впечатляваща! На тази височина няма как да сме особено претенциозни, но за пръв път ми се случва за десерт да има …… тирамису. Наистина тирамису! Време е да лягаме! Утре ще ставаме рано! Предстои ни изкачване на върха! А вятърът навън сякаш свири „Малка нощна музика” от Моцарт….Лека нощ!
24.06.2015. Събуждаме се в пет сутринта и бързо се приготвяме. Закусваме и в 6 часа сме вече строени за снимка пред хижата. Прогнозата за времето е добра. На върха днес трябва да е от минус 2 до минус 8 градуса. Сутринта е тиха, няма вятър и тръгваме по пътеката към върха. След час и половина стигаме до ледника Кьоднитцкеес (Ах, този толкова хубав, мек и мелодичен немски език!), където поставяме котките и се връзваме за въжето. Ще бъдем в 2 свръзки. Аз съм заедно с Ангел, Мая, Пейчо и Красен. Вървим бавно, снега хрупа под нашите стъпки. Започвам да си броя крачките 1,2,3……….50. Почивка за малко и отново продължаваме. И странно…на 3200 метра температурата е минус 1 градус, а на 3300 метра стана плюс 1. В края на ледника започва виа ферата, която ни отвежда точно до хижа Ерцхерцог Йохан, разположена на 3454 метра надморска височина. На места въжето изчезваше в снега и пътеката беше широка не повече от 40 см, но в 9.20 ч. бяхме пред хижата. Изпиваме по чаша чай, поемаме си глътка въздух и…..нека изкачването започне сега! След сравнително равен участък достигаме до Глокнерлайтъл. Тук някъде….на 3500-3600 метра свършва туризма и започва алпинизма. Предстои ни изкачване по едно стръмно снежно ледено поле. Започваме да се катерим. Наистина е стръмно и се изисква пределна концентрация. Пикелите потъват в снега с метален звън. Котките се забиват яростно и продължаваме нагоре крачка след крачка, метър след метър. Чувам ударите на сърцето си и се опитвам да дишам равномерно. Зад нас се появява група австрийски войници. Млади момчета в униформа се катерят много бързо и ни настигат. „Das ist meine Heimat!” казва първият войник и ни подминава. „Тя и България е моята родина, ама сигурно няма да те блъсна ако те срещна на Кончето в Пирин!” – му отговарям безмълвно. Все си мисля, че на тази височина и при тези условия е необходима поне някаква толерантност или разбиране! Настигат ни и безцеремонно продължават. Слагат карабинерите, въжетата се оплитат и изобщо не мислят за каквато и да било сигурност. Набързо ни спретнаха един блицкриг и докато се усетим бяха подминали и първата ни свръзка. Продължаваме да се катерим. Още един почти вертикален участък, в който се редуват лед и скали и достигаме до козирката на Клайнглокнер. Намираме се на 3770 метра надморска височина и слънцето се отразява в снега около нас. Гросглокнер е пред нас с цялата си величественост. Ей там е…няколко метра по-далече. 28 метра по-високо от нас е разположен триметровият кръст на върха. Обаче пътят към върха е като магистрала! Със сигурност в същия този миг трафикът на Цариградско шосе е по-малък. Не знам в колко часа и откъде са тръгнали тези преди нас, но наистина има прекалено много хора! Нашият водач взе трудното решение да останем тук. Няма да продължим. В очите на всички се вижда известно разочарование. Със сигурност всеки искаше да стигне до върха, да се докосне до кръста, да се наслади на цялата панорама, разкриваща се от най-високата точка в австрийските Алпи. Първата свръзка започва да слиза, а ние продължаваме да гледаме върха. Понякога до върха остава само една крачка……..понякога до сбъдването на някоя мечта остава съвсем малко. Важното е да не спираме да мечтаем! Хайде, трябва да слизаме! А покрай нас трафика в двете посоки продължава с пълна сила. Сега поне войниците са далече и се изчакваме внимателно! Слизането е по-трудно от изкачването. Много по-трудно! Времето е топло и снега става много мек. Изкачвахме се два часа, слизането ни отне малко повече време. Преминаваме през трудните участъци и слизаме отново в хижа Ерцхерцог Йохан. Правим кратка почивка и успявам отново да снимам върха. Не мога да откъсна поглед от него! Има почти правилна триъгълна форма. Всъщност, името му идва от думата камбана. Явно жителите на тази област в Австрия са оприличавали върха на камбана и затова са го нарекли така. Трябва да тръгваме! Ще слизаме чак в Лукнерхюте, тоест почти 1600 метра денивелация. Слизаме внимателно по виа фератата и се разминаваме с нови кандидати да се качат на най-високия връх в Австрия. Пожелавам им успех! Дано да стигнат там, където ние не успяхме! Слизаме от виа фератата и се насочваме към ледника, когато една малка лавина се свлича по склона на върха. Спираме и гледаме падащия сняг. Далече е от нас, няма страшно. Отново сме на ледника и ако сутринта имаше само единични стъпки сега виждаме утъпкан цял път. Стигаме до Стюдлхюте, вземаме си раниците, които оставихме там сутринта и продължаваме надолу към хижата, където ни очакват да се завърнем. Вървим, вървим…….и всеки се обръща назад към върха. Ей така……..да го погледнем отново. За пореден път. Там където бяхме само няколко часа по-рано днес и там, където не успяхме да стигнем. Малко преди да стигнем до хижата виждаме мармот. Гледа ни любопитно и изведнъж бързо се скрива в своята дупка. Големи сладури са тези мармоти! Обувките започват да тежат на краката. Ходили сме почти 13 часа днес. Умората започва да си казва думата и започвам да мечтая за топъл душ и чаша студена бира. След малко стигаме в хижата, където отново сме посрещнати от усмихнатото русо момиче, което е дъщеря на хижаря. Вечерята отново е прекрасна!!! Заспивам със сладка умора в краката, с чувство за нещо недовършено и същевременно с гордост, че стигнах до тези 3770 метра. Все пак това е най-високото място на което съм бил до днес.
25.06.2015 г. Днес няма за къде да бързаме и успяваме да си починем. Очаква ни страхотна закуска с чаша кафе. Вземаме си раниците и поемаме по пътеката към Лукнерхаус, а от там за България. Времето е прекрасно и върха се вижда зад нас. Може би някой ден отново ще дойда тук! Някой ден, когато съм още по-добре подготвен за теб, Гросглокнер! Някой ден, когато времето също ще ми позволи да изкача и последните 28 метра! Някой ден, когато мечтата за теб ще се сбъдне докрай! Сега е време за други мечти…….Auf Wiedersehen, Grossglockner!