Скръц. Бавно се отделя звукът между котките и пресния сняг. Много монотонност има в тоя звук и много спомени пази той. Пристъпвам напред от крак на крак и често поглеждам назад – за да видя дали не се нарушава бройката, дали не се губи някой. Един, двама и аз – трима – всичко е точно. Движим се мълчаливо и всеки се е съсредоточил върху единствените мисли в главата си: „…ляв,….десен,….ляв…“. Аз трябва да съм човекът, който направлява торпедата, а те от своя страна гледат да не се изпотрепем помежду си. Истината е, че на всички фитилът ни е запален. Още щом излязохме от домовете си, ние бяхме наясно с това. Мъглата не беше от най-непрогледните. И друг път съм се ориентирал в такива. Но поне още нещо да различа… някъде там напред и леко вляво трябва да е. Да – ето го ръбът. Време е да се обвържем със старото въже. Дано да ни изкара и този път. Ще ни изкара то, колко пъти ни е изкарвало догоре, замръзва и става на кокал, а после го суша няколко дни в стаята с камината, но всеки път ни помага. Дава сили (предимно в съзнанието), мислиш си: „Сега съм вързан. Сигурно е. Спасен съм.“ Поне това предполагам, че е веруюто на трите торпедни ракети. Готини момци. Запознахме се преди няколко лета на тренировъчните скали. Техният ентусиазъм ми хареса и направих така, че пътищата ни да се пресекат отново. Папи се оказа отлична алпийска свръзка, а Мъро правеше всичко по силите си, за да не му отстъпва. На учебните скали ситуацията беше различна. Там Мъро беше този, който отбеляза първите си по-добри изкачвания, но в планината засега Папи водеше по точки.
Спряхме точно под ръба, за да извадя въжето и да разпределим инвентара. Момците са куражлии, по нищо не издават притеснението си. Аз също се опитвам да се държа на положение. Пускаме по някоя и друга шега и се смеем „напълно естествено“. Снегът продължава да трупа, което малко ме притеснява, но това, че ще се движим по ръба, е успокоително. Горе ще мислим откъде ще слезем. Всичко може да се промени много бързо. Мъглата вече не е такъв проблем. „Ако искате да слизаме към хижата и да си изпием всичката ракия, а?“ – подмятам им аз, а те единодушно се съгласяват с широки усмивки и дори Папи довнажда: „И да мятаме пържолите!“.
Какви ти пържоли – носехме само по един сандвич за деня, няколко дребни сладки и шепа сушени плодове в джобовете. Настоящо пиршество, имайки предвид моментната ни изолираност. Всеки носеше по един термос с горещ чай. Тъй като термоса на Папито – стар руски „самогончик“ от литър и половина – лично строших при едно весело приключение, бях снабдил момъка с добрия, верен, стар син „Къмпинг газ“, който е чувал повече истории край лагерния огън и от третия братовчед на Али Баба. Течността вътре е по-ценна и от жива вода. Всъщност самата тя е жива вода. „Жив чай!“ – поправям се сам и се усмихвам на остроумието си. Умен, та прост.
Прибрахме излишните неща в раниците и се заприготвяхме да поемем нагоре, преди съвсем да ни измръзнат пръстите на ръцете. Тези на краката все още бяха добре. Проверихме си възлите, обичайните: „Чакай само да дооправя това!“, след малко: „И онова!“, и се започна.
Вниманието ми се повиши до нивата на сензитивност. Опитвах се да отгатна релефа на скалата под снега. Разчистих първите прагове и се опитах да зацепя нещо със сечивото. Тесла – оказа се объл релеф. Обхванах го с две ръце и го яхнах, както Каниджа – впрегатен кон. Смешна поза. Попрежалих малко от самочувствието за сметка на сигурността. Въжето между мен и Мъро се поопъна и той ми подвикна: „Да тръгвам лиии?“. „Ще тръгваш ами!“, сопнато му отвърнах. След малко и тримата вече мислехме „вертикално“. Осигурявах, където можеше, както можеше. Всичко вървеше гладко. Момците се справяха отлично.
Предстоеше едно сравнително леко откатерване. Тук се излизаше от ръба и през два-три скални прага се подсичаше по-широк релеф с дълги отвесни скали, по които сняг трудно се задържаше. Избрах да подходя към една скална издатина право под мен, която, ако се изтърсех, се надявах да използвам за припаркирване на старите кости. Завъртях се с лице към снега, почти легнах върху свитите пред корема си длани и спуснах краката надолу. Заопипвах скалата с върха на котките в търсене на цепнатина или ръбче, но такова, разбира се, липсва почти във всички случаи, когато ти е необходимо. Поотпуснах и половината торс надолу, а след малко вече изпънах и ръцете, докато най-накрая стъпих на удобно място. Това е то.
„Тука долу вдясно има стъпкааа!“, провикнах се към камикадзетата. Те май се чудеха какво още се суетя там. „И никой да не пада!!!“, подвикнах им отново, обрах въже, осигурих с лента и карабинер през една що-годе приспособима за целта скала и с жест ги подканих да тръгват. Мъро също зае правилната поза, тип „безпомощен съм“, докато не стигна до стъпката и взе да я търси с предните зъби на котката. „По-надолу!“, подвикнах му. В отговор долетя едно: „А бе не я намирам…“. Видях го как се отпуска на ръцете си, сви се и взе да се върти напред-назад в опит да напипа стъпката. Папи гледаше отгоре и пръв отреагира. Приклекна и придърпа свободното въже. Аз стоях долу и гледах тъпо като курсант на театрална постановка. Чаках какво ще се случи след антракта. Също толкова, ако не и по-тъпо гледах, когато съборихме онази козирка с Ачо. „Тиквата“ или „динята“, както по-късно я нарече той, защото на това му напомнял звукът. Тя се отвори много бавно. „Скръъъц!“ – процепи се от него към мен като едно черно петно. Като сцепен панталон на задника изпука. Задниците ни сигурно също са изпукали тогава, добре, че ние не успяхме. Много бавно се отваря това петно и дълго скърца. „Скръъъъц!“ – и аз го гледам втренчено като заек фаровете на приближаващ автомобил. Опиянен от това ново действие, което се разиграва. Необяснимо, ново, изненадващо. Наслаждавам се на звука, забравям, че съм там. И БУМ! Нещо в мен като звън от стар будилник звъни. Събуди се, момче! Събуди се, време е да ставаш, стига спа! „Скачай наляво!“, викнах му, докато козирката с грохот се изпари под нас в нищото към основата на стената. И мълчание. Подобно на това сега. Но какво прави този Мъро, с главата надолу ли пада…интересно. Няма ли да се пребие така? Ама нали им казах да не падат?! И ПРАС! Въжето в ръцете ми се опъна рязко. Усетих как ме дръпна в кръста. Събудих се. „Добре ли си?“. Миг мълчание. След това още един, а след него Мъро скочи на крака и подвикна: „Добре съъм!“. Добре, ама друг път. „Ще ни изпотрепеш бе, момче!“ . Мълчание. Освен егото, малко беше пострадал и левият крак на Мъро. Същото его, заради което Десо не ми говори. И той беше добре на другия ден. Обвини ме, че нарочно съм го свалил долу, защото съм искал „да го отрежа от върха“. Добре беше на другия ден, но в хеликоптера веднага му сложиха маската с кислород и го свалиха с 2 000 метра надолу. Там наистина беше добре. Но горе не беше. Предния ден почти не яде нищо и не успя да пие нищо. Не можа да спи. Трудно и бавно се движeше, а нагоре по стената му се виеше свят. Отпадна рязко и не можеше да стои на краката си. Започна да му се гади и бързо се обезводни поради стомашни проблеми. Наложи се да извикаме хеликоптер, защото не можеше да продължи в нито една от двете възможни посоки. Нагоре, където беше лудостта, или надолу, където беше логиката. Логиката и егото не се съчетават много добре обаче. Най-добрият вариант, разбира се, е да пострада егото, а не логиката ви, защото, ако пострада логиката, на егото не му остава много живот. Всичко горе се крепи на вземането на решения. Възможно най-много правилни решения. Където има решения, винаги има дилеми, колебания, възможности, някои от които водят към задънена улица, а други към светлина. Често тъкмо от едно решение зависи всичко. Дали да завием тук наляво, или не, дали да продължим, или да се върнем, дали да вземем тези джаджи, или само ще ни тежат нагоре.
Нагоре… Какво толкова има там? Нищо… Така и един от предното поколение спасява свой приятел на Корженевска. Връща се с него долу преди върха. Оправдал действието си пред нетърпеливите да стъпят горе негови колеги с думите: „Аз на върхове и по-високи от този съм стъпвал и знам, че горе няма нищо. По-важното е сега да спасим човека“. И така се разделили те – тези, които мечтаели за върха, и тези, които останали хора. Амбиции… Амбициите са остриетата на егото. Пронизват с меки желания сетивата. Сластни и изкусителни. Да продължа ли нагоре, въпреки че не мога, въпреки времето, въпреки вътрешното лошо предчувствие, или да подвия опашка и да се върна, да сляза победен долу…? Победен? Та в тази игра ние винаги сме победени. Тия гиганти, по които лазим – на тях не им пука за нас. Те биха ни наранили, убили или осакатили. Те не ни обичат така, както ние тях. Тая любов е изпепеляваща. В нея човек може да се разтвори и да изчезне. Да се превърне в спомен за утринен чай.
„Пичове, да се връщаме обратно, а?“, подхвърлих почти на майтап аз. Папи и Мъро нещо разговаряха (мисля, че Папи се интересуваше от състоянието на Мъро след падането). „Ами може – отвърна Папи – времето е идеално за слизане“. Валеше по-обилно и само долу в ниското имаше някаква видимост. Отдъхнах си, че не искаха да пришпорваме късмета си. Обрах хлабавото въже и отпуснах леко ударите на сърцето си. Предстоеше ни най-трудното. Слизането.