“Сега съм у дома – не съм тук странен гост.

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост

Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!

Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!”

Иван Вазов

 

.

ПЛАНЪТ

Идеята за рилския ни поход беше зародена на 20-ти януари, а планът за нейното реализиране беше насрочен за 31-ви януари и 1-ви и 2-ри февруари. На всеки един от нас беше ясно от многократните ни скитания по върховете какво ни очаква в един зимен планински преход. Дори в най-спокойно време високата планина крие своите рискове, затова отдадохме нужното внимание на екипировката, която да бъде адекватна за всякакви условия там горе. Сдобихме се с по чифт снегоходки и котки, приготвихме термо облеклата, приготвихме сноуборд оборудването, три радиостанции, колкото бяхме и членовете на групата за нагоре. Напълнихме раниците с необходимата храна за два дена, енергийни барове, медикаменти и вода.

Аз бях единственият, който беше посещавал тази част на Рила няколко пъти и като един същински планински гид обясних на останалите етапите от маршрута, лесните и трудните участъци, а те сами по себе си бяха следните: Пристигане в Паничище на 31-ви януари в 9:30 ч. сутринта, возене на лифт до х. Рилски езера и стартиране на същинския преход.

Целта ни беше тръгване най-късно в 10:30 ч. от х. Рилски езера по зимния маршрут, преминаващ първо през дерето на р. Джерман и изкачващ се до старата хижа – Седемте езера. Следващият етап – изкачване на стръмния улей до северозападно от вр. Харамията, който щеше да ни отведе до циркуса на двете езера Паниците. Маршрутът продължава стръмно нагоре към билото на Зелени рид, продължава на запад по ръба до кръстопътя Раздела. От там до крайната ни цел се простира долината Пазардере, която представлява обширно пасище с лек наклон, пресечено от река Бистрица. Хижата е разположена на хубаво място на 2300м надморска височина.

Идеята ни беше да пристигнем до Раздела по светло,

след което при добри метеорологични условия да се спуснем с бордовете през Пазардере до хижата, което щеше да ни спести около 3,5км ходене в дълбокия сняг, присъщ за тази долина. На 27-ми януари предупредихме Венци (единият от хижарите на х. Иван Вазов), че възнамеряваме в събота да сме горе. Гледайки прогнозата за времето дни преди нашата експедиция, чувствата ми бяха смесени. Редуваха се прогнози от различен характер и с приближаване на датата нещата станаха ясни – на 31-ви, събота, трябваше да се приготвим за температури от порядъка -4С на 2000м. н.в. до -7С на 2500м н.в. Скоростта на вятъра варираше в порядъка 40-60км/ч. Ясно бе, че в неделя имаше шанс да не става за сноубордуване, но за понеделник прогнозата беше за спокойно и слънчево време. В решението си бяхме непоклатими. Екипировката бе стегната, а отпуските – пуснати.

ПРЕХОДЪТ

Алармата ми измяка противно в 5:30 сутринта. „Хайде пак на работа“- казах си. Но уви – не! Очакваше ни така очакваното туристическо приключение. z3o се разбипка с Фиестата си, след което взехме Бобо, натъпкахме багажа и запрашихме в посока Паничище. По пътя гледките бяха доста облачни, пътувахме в дъжд, но по на запад небето се проясни и горе на Паничище слънцето се показа. Нарамихме раниците и бордовете и се упътихме към лифта за езерата. Неприятност! Лифтът беше спрял поради наличието на вятър на горна станция. Това допълнително усложняваше часът на началото на прехода, понеже дъждът по пътя ни забави с 30мин. След кратко обсъждане решихме, че продължаваме пеша. Изкачихме се на х. Рилски езера, където вятърът упорито се опитваше постоянно да напомня за себе си, но не беше нещо неочаквано от нас. Спряхме за почивка в хижата, където подготвихме снегоходките си и направихме бърза закуска. Хижарят на „Рилски езера“ ни правеше компания през цялото време. Сподели, че час и половина по-рано голяма група туристи е потеглила в посока х. Иван Вазов. Направихме бърза справка с него колко часа преход в наличните условия бихме могли да очакваме, а той каза –

„Момчета, ако ви кажа 3 часа – ще ви излъжа. Ако ви кажа 10 часа – пак ще ви излъжа. Винаги е различно“.

Съгласихме се с него и в 13:30 ч. потеглихме по зимната пътека. В долината на р. Джерман снегът беше около метър и снегоходките вече бяха от голямо значение. Изкачихме терасата на циркуса на Долното езеро и в 15:00 ч. пристигнахме на х. Седемте езера. Вятърът продължаваше да напомня за съществуването си, а фактът, че хижата беше заключена ни прикани директно да се ориентираме нагоре без да губим ценно време с дневна светлина.

Налазихме улея на Харамията. Бяхме наясно, че това е най-стръмното място от прехода ни и там съществува реална лавинна опасност, затова, както е изписано много по туристическите форуми, се катерихме покрай морените в дясната страна на улея. Стръмнината на това място и 20 килограмовата екипировка на всеки от нас си каза тежката дума. Теренът беше доста хлъзгав дори за снегоходките с котки. В горната част на улея бяхме чак в 17:30ч., а дневната светлина очевидно намаляваше силата си. Ние обаче, не бяхме намалили нашата и слоганът на пътешествието беше зададен –

„Продължаваме напред!“

Влязохме в циркуса на езерата Паниците, където освен вятърът снежинките също държаха да напомнят за себе си. По пътя нагоре към Зелени рид протекоха рутинните многократни разговори с притеснените родители, придружени с рутинни успокоения, а същевременно 7-те изминати километра дотук и почти 1000м денивелация, започнаха да се усещат. Беше ясно едно – от тук нататък пътят ни щеше да продължи на челници. Билото на Зелени рид ни посрещна подобаващо с „лек южен полъх“ от порядъка на 80-100 км/ч. Пътят ни продължаваше надясно в западна посока върху острия ръб на билото. От дясната страна се намираха снежни козирки и пропастите под които бяха рилските езера, а вляво теренът стръмно се спускаше към циркуса на Урдини езера. Поехме по коловете на маркировката и бавно започнахме придвижването си по билото. Виелицата беше факт и всички термозащитни елементи от екипировката бяха пуснати в сила – бандани, бонета, сноуборд маски и шалове. Качествените ветрозащитни дрехи в такива условия са задължителни и в нашия случай вършеха прекрасна работа. Резервните батерии за челници, GPS и телефони – също. Острият ръб на билото, по който лесно се ориентирахме за посоката, привърши и навлязохме в обширната билна заравненост под кръстопътя Раздел. За хората, които не са запознати, трябва да обясна, че “Раздел”-ът е  важен кръстопът на туристически пътеки от Седемте Рилски езера, хижа Иван Вазов, хижа Мальовица и пътеката по Водни рид.

За жалост с привършването на ръба, привърши и коловата маркировка, водеща към Раздела.

Тук, драги ми читатели, настъпи един много ключов момент в нашата експедиция. Давайки си сметка, че се намираме на 2600м. надморска височина в 20:00ч. и сме изгубили маркировката, решихме да не губим време, а да потърсим справка по телефона има ли, аджеба, колове от билото до Раздела или не. Влязохме в интернет сайта на хижата и тъй като телефонът на Венци беше изключен, се обадих на Ивайло, който е собственикът на х. Иван Вазов. От този разговор се изясниха няколко неща. Новина за нас беше, че с хижата няма никаква телефонна или радио връзка, което се яви като наш пропуск в планирането на прехода. Колова маркировка от билото до Раздела има, но билото е обширно и се намира трудно в намалена видимост. В края на краищата получихме съвет да се върнем обратно до х. Рилски езера, което бе напълно неприемливо, а и физически невъзможно, предвид факта, че дотук се бяхме изкачвали 6,5 часа, преминали опасностите на улея до Харамията и преодолели над 1200м надморска височина. Макар и кратък, този телефонен разговор доведе до две неща. Първото е, че трябва да водя в посока по спомен, а второто е, че долу в ниското хората останаха с впечатлението, че ние яката сме я загазили. Загазили, но не точно – поехме в югозападна посока и 5 минути по-късно с радост остъргахме скрежта от указателните табели на Раздела.

За нас пътят беше ясен – смело надолу в долината Пазардере към хижата, а какво е започнало да се заражда долу в ниското – дори и не подозирахме.

Започна нашето среднощно обикаляне в обширното Пазардере, търсейки рехавата колова маркировка в мъглата и снеговалежа. Радостното беше, че тук вятърът почти изчезна и от нас се искаше да държим права линия по колците, за да пристигнем в хижата. Обикалянето ни отне доста повече време отколкото предполагахме и няколко пъти ни се наложи да ползваме помощта на нашия стар приятел – GPS. И така, след дълги подвиквания “Абе дръж права линия, бе!“, „Що зави сега надясно?“, „Виждам кол!“,

с голямо задоволство акустирахме пред хижа Иван Вазов в 00:15ч.

Бяхме изминали 12 км със сумарна денивелация 1300м. Изморени, но доволни от достигнатата цел въпреки несгодите по пътя. Мишо и Венци ни посрещнаха много топло и ентусиазирано споделихме преживелиците ни по пътя. Хапнахме по една боб чорба и си легнахме. На другия ден Мишо и Венци си заминаха към София, а ние останахме в уютната постройка на хижата, докато навън ветровете брулеха здраво. По обед чухме по радиото една не особено приятна новина – цяла армия от ПСС издирва трима изгубени туристи в района на рилските езера. Телефонният ни разговор предната вечер, примесен с голяма доза родителско притеснение си бяха казали тежката дума.

Приятното ни пребиваване се помрачи

от множество мрачни въпроси, които започнахме да си задаваме. Стана ясно, че нашите спасители ги е застигнала и лавина, което направи нещата още по-неприятни. Експедицията ни доби съвсем различен вид и започнахме да чакаме да дойде понеделник, когато бурята навън утихне, за да тръгнем възможно най-бързо надолу. За щастие Мишо и Венци доста бързо бяха стигнали до х. Рилски езера и бяха съобщили, че с нас всичко е наред и че след подобряване на времето веднага слизаме надолу. Междувременно вятърът вече беше засипал със сняг прозорците от първи етаж на хижата, което направи обстановката типично арктическа. Денят и нощта минаха бързо и понеделник в 9:00ч. сутринта поехме обратния курс към цивилизацията. Времето беше прекрасно и не пропуснахме да заснемем доста от красотите, които се откриха в четирите посоки. Пет часа по-късно вече бяхме в ресторанта на х. Рилски езера, изяснявайки ни се тежката ситуация, която сме успели да предизвикаме неволно от другата страна на планинското било. Благодарихме и се извинихме на част от доброволците и спасителите, ангажирани с нелеката задача да търсят бедстащи хора в условия на ураганни ветрове и падащи лавини. Тук е моментът отново да изразим благодарността си към тях, както и да се извиним на всички познати, непознати, близки и роднини за създадената, макар и неволно ситуация. От цялото приключение могат да се извадят ценни изводи:

-Никога да не се подценява астрономическото и метеорологичното време на стартиране на планински преходи.

(По-добре мъдра крачка назад, отколкото инатлива напред.)

– Своевременно подаване на информация на доверен човек за моментното местоположение и обстановка.

(Ние сгрешихме, че не съобщихме за благополучното намиране на Раздела и след това ни излезе през носа)

-Крайно време е хижите да бъдат снабдени задължително с комуникационни средства.

(Нека няма обхват на телефона, но да има поне една резервна радиостанция за спешни случаи)

Ние си взимаме нашите поуки. И както винаги…

„ПРОДЪЛЖАВАМЕ НАПРЕД“!