05-07.06.2015 г.
Най-после Пирин! Последните два, в продължение на повече от година, бяха все зимни. Дори последният беше мъглив и не беше много Пирин. Всъщност и този не беше много летен. Направо си беше воден… Което въобще не му попречи да бъде приказен!
Този път се събрахме повече хора – цели две пежа. Това от своя страна засили гъвкавостта на групата по отношение на маршрута – не беше нужно да правим кръг. И ние се възползвахме със следния план: Отиваме петък вечер на хижа Вихрен и оставяме една кола на разклона за Демяница. В събота правим преход до Демяница през Тодорка, а в неделя – разходка до Газей. Първоначално мислех да отидем до Демяница и да правим лъчове от там, но на Мария й хрумна таз гениална идея за преход от Вихрен.
Групата: аз, Бат Стефан и Силвия в сивия пежак и Мария, братовчед й Марин и Петьо – в зеления.
В петък тръгнахме малко късничко, но докъм 9:30 бяхме на хижа Вихрен, а до 10 вече бяхме направили ‘фатката с пежата. Този път на хижата беше доста по-цивилизовано от зимния й вариант – имаше кухня и малко други хора дори. До 12 вече бяхме по леглата, защото по план трябваше да тръгнем в 7:30. Очакваше се преходът да е сравнително кратък, но така също се по прогноза щеше следобед да вали.
По стара традиция тръгнахме с 30-40 минути закъснение, но пак навреме. Точно преди да тръгнем ме спряха двойка англоезични – чудеха се дали ще могат да стигнат до Демяница в тоя сняг, защото не бяха добре екипирани. Аз ги окуражих. А сняг имаше много. Или по-точно – повече от колкото очаквах. Още при Жабешкото езеро започна една борба с преспите и водите. Та още от втория час единият ми крак беше мокър, поради ненадейно навлизане в езерото, което доста умело си беше скрило единия бряг под снега. На Тодорината порта англоезичните ни настигнаха. Оказаха се австралийци, което съвсем ме ошашка. Освен това бяха доста подготвени. Предложихме им да дойдат с нас и те пак взеха правилното решение.
До този момент високите била бяха в мъгла, а сега вече мъглата беше навсякъде. Това обаче не попречи на нашия устрем и най-вече на този на Мария, и тръгнахме по ръба към Малка Тодорка. Малко след върха облаците започнаха да се разкъсват, за да може докато пристигнем до Тодориния връх да се изчисти почти цялото небе! Ето това се казва късмет. Обикновено става точно обратното. Красота навсякъде. Обичам ги тези моменти – накъдето погледнеш – все Пирин! Постояхме известно време на върха, а след това последва едно ми ти слизане… А под Тодорка полетата бяха лилави от минзухари. Водите пък течаха отвсякъде. Може да се каже, че почти цялото подножие на Тодорка беше една разлята река. На Василашкото езеро пак си направихме почивка за едно похапване. В началото на езерото имаше някаква ловяща риба тумба типове, която си беше разгърнала схващането за планински туризъм под формата на пикник-барбекю. Много се надявам да са си го събрали след това. След почивката на езерото онова ми ти слизане продължи. Освен това в началото пътеката беше залята от езерото и се наложи да правим малко клекинг, където за малко не си навехнах крака. Петьо пък яко нагази в реката малко преди хижата. Може да се каже, че ни вървеше ни по вода отвсякъде. И така с преплувки и прицапвания, около четири бяхме на хижата.
Хубаво място, приятно. Но този път, към типичната за Демяница хижарска атмосфера се беше присъединила друга тумба от “drinkers”, както ги нарече Андреа – дамската половина от австралийските ни приятели. Това се беше отразило пагубно на спокойствието в хижата. Събухме всичко мокро и седнахме кротичко отвън да хапнем по една супа. Храната поне беше добра и доста разнообразна. Мария пък разпозна един от дринкърите – преди години изкарала няколко дни там – с него ловили риба и не знам още какво. Онзи пък беше на, по мои сметки, около два литра ракия. Не знам как си стоеше на краката. И като я подхвана – “Не можеш да си представиш колко ми е приятно!” И така до вечерта, когато вече съвсем му угасна индикаторът “батери лоу”. Ние междувременно се настанихме, починахме си малко и слязохме долу в столовата, за да се отдадем на непреходния следпреходен ракийкинг. След като Бай Иван, дринкърът си отиде и стана доста по-спокойно, Мария се пресели до печката, след нея и Силвия, Петьо, Маринчо. Топленето после прерасна в гледане на мач, а само аз и Бат Стефан останахме да си говорим с австралийците. Доста интелигентни хора – взели си едногодишен отпуск, дали си жилището под наем и хукнали да обикалят света с велосипеди. Какво по-яко от това…
Планираната неделна разходка също беше под въпрос, защото разни хора, включително и хижарите започнаха да ни обясняват, че под Газей имало много сняг, лед, било хлъзгаво и нямало да можем да стигнем. Докато решим какво да правим, аз бях вече напреднал с ракийката и си легнах в “Sha vidim” mode.
Ставайки сутринта малко преди седем, ми беше едно чоглаво… Нещо не ми беше съвсем наред, не бях спал добре, а и пострадалият от клекинга крак доста ме болеше. Чудих се дали въобще някъде на тръгвам. Не с тази нагласа обаче бяха Мария и Петьо. “Бе мани ги тия кой кво казал – да отидем и да видим. Ако не става – връщаме се.” И слава Богу, така направихме.
Тръгнахме четиримата с Бат Стефан. Силвия и Маринчо изначално се бяха отказали от неделния преход, какъвто и да е той. Беше малко преди осем – аз си тръгнах заедно със сутрешната чоглавина, щото освен всичко, беше и доста облачно. Викам си – ще тръгна, пък докъдето… Както обикновено не уцелихме подхода и се наложи да пресечем едно дето не е точно река, а по-скоро вода. От стръмния склон слизаше нещо, което е широко около 100 метра, разделено на 15-20 малки и не толкова малки рекички. Пресякохме го без проникване. И оттам се започна една стръмнина. Намерихме обаче оригиналната пътека, която макар и с пирамидки, беше по-добре и по-интелигентно маркирана от доста официално маркирани пътеки. Както се случва обикновено, с преодоляването на известна надморска височина, гората фино загуби битката с клека, а скоро след това, клекът от своя страна беше безцеремонно притиснат и изолиран от скалите над него. Заедно с това започнаха и снежните участъци, до момента в който положението не стана еднотипно – сняг. Минахме покрай едно кандидат-езерце, а после стигнахме и до т.нар. чашка на Газей. Изглеждаше доста стръмно към превала между върха и Ушиците, но нямаше как да не се пробваме. Пробвайки се, се сблъскахме с реалността, която не беше много по-различна от представите ни – як стръмнеж и много сняг. Знаех, че ако обувката ми изпусне, ще има много метри принудителен дупинг надолу. Поне снегът беше твърд и сбит, и нямаше опасност от снежно свличане, по-известно като лавина. Зорът беше до превалчето – оттам се откри гледка към Горно Газейско езеро и Полежаните. Нямаше и сняг към пирамидата на Газей. След 15-20 минути атака вече бяхме на върха.
Това е една от гледките, които винаги ще са ми пред очите. Други такива са от Езерния връх, от хижа Синаница, от Джано, от Калоферския купен, от Тодорка… Тази определено се присъединява към горната групичка. Изкачих се малко преди останалите и помня, че задъхан чак му проговорих – “Абе Пирине, ‘къф си такъв, бе…” Не бях я виждал тази планина от подобен ъгъл. От това място ясно личеше как Превалът разделя високия Пирин на две и защо от всички превали в планината точно този се казва така. На всичкото отгоре историята с времето се повтори от предходния ден – докато навлизахме в циркуса, все още беше мъгливо, а изкачвайки се на върха, слънцето вече доста амбициозно се беше облещило, оставяйки само няколко пухкави бели облачета за разкош. Които пък от своя страна донесоха допълнителна радост за поляризационния ми филтър. Нямаше дори вятър и беше доста приятно. Ако не трябваше да се връщаме навреме, можех да изкарам там остатъка от деня. След половин час обилно хранене с гледки, поехме надолу. Изкачването ни отне около четири часа – следваше слизане, преход до колата, прибиране на Сивия от Вихрен, връщане до София, а за някои и пътуване до центъра на България. Слизането стана доста бързо – за около два часа и половина, без изненади, дори започвайки с вече планиран дупинг. Само дето накрая Петьо пак нагази с двата крака, но този път в гореописания водослив. Още малко и ще му стане запазена марка. Иначе му ходи – готино ругае след това.
Противно на очакванията, получи се страхотен преход. А като си помисля, че можеше и да не тръгна… Някъде още в началото е изпаднала сутрешната ми чоглавина, дори не съм разбрал точно къде. А кракът най-вероятно ми е минал още на първото мостче. Как после да не си обичаш приятелите.
Върнахме се в хижата малко след три. Долу си беше доста топло, а от вчерашната атмосфера нямаше нищо общо – единствените обитатели на хижата бяха Силвия и Марин, на които със сигурност им се е изчакало чакалото, но пък определено не изглеждаха така. Нямаше ги тумбите дринкъри, Бай Иван го нямаше даже (това мога да го изпея с музиката на Тодор Колев). Хапнахме му на две на три, отморихме малко и около четири тръгнахме надолу по пътя край реката. С бърза стъпка, без да се мотаме много стигнахме за по-малко от два часа. После по колите – и към София. Пристигнахме около девет, което обуслови едно къъъсно прибиране на Силвия. Колко странно – уж си в центъра, пък се оказваш далеч…
Кой, Петьо ли? Не го возих този път, а той най-вече в колата ги произвежда онези неговите. Разправял, че ако спечели от лотарията, щял да се качи на Тодорка с оркестър цигани, които да му свирят на тъпани и гъдулки…
А планината? Чудесна. Полу-снежна, свежа, цветна, шарена. Пълна с живот. Но от онзи хубавия, естествения живот.
Ами да, нали е Пирин.