Тръгнеш ли към планината, вземи със себе си цялата си душа – за да я нахраниш с емоции и да я вдъхновиш.
Точно така тръгнах и аз към връх Ботев. Това беше първият ми истински планински преход. От малка се чувствам прекрасно сред природата, но това изкачване ме накара да се влюбя в планината – истински, силно и безвъзвратно. Когато се прибрах и ме питаха „Как беше? Как си изкара?”, просто се усмихвах и казвах: „Неописуемо.” И това си е чистата истина. Планината няма как да се опише или да се разкаже. Тя се изживява.
Сега, връщайки се към тези два дни, в мислите ми изскачат само приятни моменти. Сякаш изобщо не съм се чувствала уморена или пък нито веднъж не съм си казвала „Не мога повече! Не мога!”. Това им е хубавото на тези мигове на „не мога” – бързо минават. Мислиш си, че си на ръба на възможностите си, но направиш ли още една крачка, устремиш ли поглед напред, усещаш нов прилив на сили и просто продължаваш. Защото можеш.
Датата беше шести август – чудесен подарък си направих месец след рождения ми ден. Тръгнах от Бургас заедно с приятелка на моя приятелка с влак за Стара Загора, където ни чакаше останалата част от групата ентусиасти. Оттам потеглихме с коли за Калофер и по-точно за местността Паниците, откъдето започна и нашето приключение с първа цел: хижа Рай. Времето беше перфектно. Гората в началото ни пазеше от парливите слънчеви лъчи. Но по-нататък, на откритото, се наложи всеки да се спасява от тях я с шапка, я с вързана на главата тениска. По обяд стана страшна жега! Налагаше се честичко да спираме за почивка – първо заради горещината, второ заради различното темпо на всеки един от нас. Сандвичи, вода, ядки, шоколад – всичко започна лека по-лека да влиза в употреба.
Денят напредваше, а заедно с него и ние. Джендема ни посрещна с отворени обятия – гората беше прекрасно зелена, пътеката – приятна, без особено трудни участъци. Въобще истинска горска приказка! Но последното изкачване по петте серпентини нагоре ни взе и дъха, и ума. Вървиш, вървиш все нагоре и с надежда поглеждаш дали дърветата започват да се разреждат. И ето че точно когато си мислиш, че си тотално изнемощял, погледа ти галят няколко слънчеви лъча, пробили горските редици. Още малко! След няколко минути напуснахме прегръдката на гората и пред нас се откри така желаната картина – Райските скали и водопада, който за наше огромно разочарование, беше почти пресъхнал. Това беше и моментът, в който, въпреки умората, взех решението, че трябва да дойда отново, за да видя водопада в целия му разкош. Преди да тръгнем към хижата, която беше вече съвсем наблизо, с брат ми се отклонихме вляво. Имаше някакви скали, от които се насладихме на прекрасни пейзажи във всички посоки. Това беше и наградата ни в края на деня. В моменти като този се чувствам господар на себе си, доказвайки си, че щом имам ясна цел, нищо не може да ме спре. Умора, болка, глад, жажда – всичко остава зад гърба ми. Но всъщност като се замисля, гледката, на която ставаш безмълвен свидетел и чувството на свързаност с майката природа, което завладява душата ти, си заслужават всички усилия.
След тези няколко минути на съзерцание, се отправихме към хижата. Хижа „Рай”! Истинско парченце от Рая. Затварям очи и съм отново там… Така дълбоко се е запечатало в съзнанието ми. Блажено спокойствие и радост те обземат и просто няма как да не се влюбиш в това място. А в комбинация с гъделичкащия трепет от предстоящото изкачване на върха се получава една неповторима вихрушка от емоции.
Разпънахме палатките, запалихме си огън и ето че неусетно падна нощта – първата ми нощ толкова близо до звездите. Кой с ракийка в ръка, кой със сандвич или кюфте, през смях и закачки стана време да си кажем „Лека нощ”. Очакваше ни още един изморителен ден…
Нощта, освен първата, беше и най-топлата, която съм прекарвала в палатка на такава надморска височина. Спах повече от добре. На сутринта се приготвихме по най-бързия начин и още преди изгрев тръгнахме по пътеката към върха. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-красиво ставаше пред очите ни. Обръщах се назад и често правех снимки на отдалечаващата се хижа, което означаваше, че се приближаваме към днешната цел. Честно казано не ми се бързаше много. Исках да се порадвам на всичко по пътя ми – на тревите, потънали в утринни лъчи, на калинката, сгушила се в едно ягодово листо, на лилавите теменужки, загледани към безкрая… А само като си представих, че утре отново съм на работа, сърцето ми се сви! Как да се върна отново сред шума, асфалта, сградите, ежедневието? Немислимо ми се стори! Но при вида на прочутата Тарзанова пътека, мислите ми за утрешния работен ден се изпариха. В първия момент минаването по нея ми се видя доста екстремно и опасно, но стоманеното въже и вниманието към всяка стъпка бяха напълно достатъчни за успешното преминаване на участъка. С края на въжето, дойде и ред на заслужена почивка, пък и трябваше да съберем сили за последната част от изкачването – преходът по билото. Не беше лека тази финална права, но върхът беше постоянно пред погледите ни, което ни караше да вървим без да спираме много. Слънцето продължаваше да напича, а ветрецът ни разхлаждаше – определено имахме късмет с времето. Тъй като групата ни се беше разделила на две, когато стигнахме върха, тези, които се движеха по-бързо, тъкмо бяха решили да слизат на обратно. Сега беше наш ред да се порадваме на факта, че сме покорили върха! Чувството беше наистина неописуемо. Едно главозамайващо щастие ме обзема в такива моменти – тича ми се, вика ми се, скача ми се, сърцето ми сякаш лети! Каква умора? Няма такова нещо!
Разходихме се наоколо и се качихме да пием по чай в метеорологичната станция. Най-хубавият чай в живота ми… С дъх на гора и свежест – на живот! Докато си почивахме, се качи още една група хора. Изглеждаха коренно различно от нас – весели, жизнени, без никаква следа от изтощение. Оказа се, че са стигнали до тук с джип. За мен това е непонятно. Не мога да си представя как ще се насладя на планината, ако не я извървя? Как ще я почувствам, ако не стъпвам по пътеките й? Но всеки сам решава как ще използва даденото му от Господ. Аз щом имам крака, ще вървя.
Другото, без което не мога да си представя тези планински приключения, са приятелите ми. Колко е хубаво да се огледаш и да видиш в тези добре познати лица един нестихващ стремеж на човека – към неизвестното, към новото, към непознатото. Устремени заедно към върха, към следващите върхове, ние неусетно създадохме нерушима връзка помежду си. И с всяка измината стъпка рамо до рамо възелът на нашето приятелство се стяга, а споделената обич към планината става по-силна и вълнуваща. Ето това е щастие!
След няколко общи снимки пред станцията, усмихнати и оживени, се отправихме обратно към хижата, където ни чакаше останалата част от групата. Прибрахме палатките, обядвахме и се запътихме към Паниците – доволни от преживяното, но и малко натъжени, че напускаме това райско кътче. Обещахме си, че ще дойдем отново.
Аз ли? Аз оттогава съм друг човек. Не минава и ден, в който да не чертая мислени маршрути за високо горе, сред най-зелените гори, край най-прозрачните езера, под най-белите облаци, където се чувствам у дома си. В мига, в който стъпих високо в планината, сякаш поисках да пусна корени и да остана там. Да се превърна в дърво и да протегна ръцете си-клони към небесата, за да им благодаря, че живея.