След изкачването на първия ни вулкан в Гватемала си тръгнахме удовлетворени от Сан Педро ла Лагуна и езерото Атитлан. Качихме се на автобуса за Quetzaltenango, който ни остави на разклонението на магистралата Pan Americana, водеща към столицата Гватемала. От там хванахме автобус отиващ посока Гватемала сити и слязохме в Chimaltenango, където още от улицата ни надушиха, че отиваме към Antigua Guatemala. Не ни оставиха и минута да си поемем дъх, направо ни понесоха раниците и спринтирахме към спрелия на една пряка от нас автобус. Препълнен, както обикновено, но пък обслужването бе феноменално. Пристигнахме в късния следобед на Пазара в Антигуа. Залязващото слънце все още хвърляше своите лъчи на Volcan de Agua, чийто връх бе мистично покрит в облаци.

Намерихме хостел за по 6 долара на човек, разопаковахме и излязохме на вечерна разходка. Следващия ден посветихме на Антигуа и проучване на това кой вулкан би бил най-интересен за посещение и как бихме могли да го изкачим. Качихме се на Cerro de la Cruz откъдето се разкриваше прекрасна панорамна гледка към града и към вулкан Agua.

Разходихме се из каменистите улички на ренесансовия колониален град, разгледахме множеството руини на църкви от времето на колонизацията. Градчето бе много приятно, спокойно, но и доста туристическо.

Обожаваме да се мотаем по пазарите в Латинска Америка! Особено когато можеш да си вземеш пиле с картофки за 5 кецала (1 лев), а и да си заредиш хладилника с евтини стоки, да си купиш прасе, части за колата, домакински уреди или да си поправиш Летящата Чиния. Всичко!
Вулканът, който решихме, че искаме да изкачим, е Акатенанго. Издигащ се на 3,976 метра надморска височина до намиращият се в непосредствена близост изригващ вулкан Fuego предлага възможността за пракарване на една нощ наблюдавайки активен вулкан. Акатенанго спечели нашето внимание. Сблъскахме се с една особена трудност. Всички организирани турове струваха главозамайващо скъпо. Най-евтиният беше 75 щатски долара на човек. Непосилно, решихме ние и се захванахме да търсим друго решение. За жалост никой от хостела или от агенциите организиращи туровете не беше особено словоохотлив за да ни обясни как и дали бихме могли да го изкачим сами. Единствено валяха куп предупреждения за това колко е опасно в подножието на вулкана, дебнещи въоръжени групи, обири, отвличания, изнасилвания. Признавам притесниха ни леко, но не достатъчно. Добрият стар гугъл се притече на помощ и намерихме нашия маршрут. Запасихме се с по 5 литра вода на човек, консерви, хляб, течен шоколад, плодове, палатка, чували и всички дебели дрехи с които разполагахме. Тръгнахме малко преди 6 сутринта от Антигуа, хванахме автобус до Парамос за 3 кецала(около 60 стотинки). От Парамос се прекачихме на автобус посока Yepocapa(10 кецала) и помолихме да ни оставят в селцето La Soledad, от където се предполага, че трябва да започне изкачването, като предварително се договорим с някой от местните да ни бъде гид по пътя. Бих желал тук да вметна 2 думи за гватемалските автобуси. Освен, че изглеждат зашеметяващо, зашеметяващо е и качеството на услугата което получаваш. Разбира се в малко по-различен смисъл съобразен с тамошните дадености. Автобусният парк е съставен от училищни автобуси от 80те години. Капацитет на автобусите – безкраен. All-terrain vehicles – черни пътища, пясък, чакъл, речни корита, кал, скали… Цена на услугата – около 1.5 лева за 1 час път. Преживяване – безценно и неповторимо. Определено бях впечатлен от вида на автобусите. Определено бях впечатлен от това колко хора, багаж и животни могат да се поберат вътре и върху автобуса. Определено останах впечатлен с каква лекота преминава изключително трудни планински терени. Но когато по време на движение покрай страничния прозорец отвън премине нинджа (а.к.а. помощник на шофьора), вече бях напълно зашеметен.

Пристигнахме в селцето и се договорихме с един местен човек да ни изведе почти до върха на вулкана за около 30 лева. Притесненията от въоръжени групировки се поизпариха. Мачетето в ръката на нашия гид успя да ни вдъхне достатъчно увереност. Преходът може би се оказа един от най-трудните които съм предприемал и тежестта на раницата не спомагаше особено. За сметка на това красотата на откриващата се панорамна гледка и непрестанно променящите се пейзажи действаха зареждащо за духа и тялото. Даваха крила така да се каже, без да се налага да пиеш течна химия от кенче. И така на моменти уверено, в други не чак толкова, продължавахме да се изкачваме над облаците докато пейзажът ставаше все по-лунен предвид факта, че все пак се намирахме на активен вулкан.

След около 9 часа преход стигнаме безкрайно удовлетворени до първия кратер. Зад една стена от камъни, чиято функция бе да намаля силата на ветровете, опънахме нашата палатка, взехме светлини и се запътихме към върха където се намираше вторият кратер на вулкана, но по-важното е, че се откриваше гледка към изригващия в непосредствена близост вулкан Фуего.

Отне ни може би още час до горе, тъй като вулканичната пепел и камъни по стръмен терен не се изкачват точно с песен на уста : ) Така малко преди залез слънце бяхме там. Там, на върха на света. Там, където светът е твой, далеч от бетона и четирите стени. Там, над облаците. Там, където преминаващите такива на тази височина правят напълно мистично преживяването. Там, където всичко е магия. Там, където се чувстваш жив. Там, където всяко вдишване е едно прераждане. Там, където природата е Бог. И ти остава само да се преклониш. И да чувстваш…

Поредното изригване на Фуего ни върна на земята. Вече се мръкваше, а освен това мъглата се сгъстяваше, тъй че се върнахме към палатката, където успяхме да запалим огън, но поради високата влажност резултатът не беше дотам сполучлив. Прекарахме една мразовита нощ, облечени и завити с всичко с което разполагахме.

На следващата сутрин се качихме още веднъж до върха на вулкана за да се полюбуваме на красотата на новия ден в облаците.

Така се полюбувахме, че когато събрахме “катуна“ вече беше обед и си дадохме сметка, че да слизаме до селото няма особен смисъл, защото щяхме така или иначе да изпуснем автобуса. Преразгледахме състоянието на провизиите и решихме, че можем да си позволим да останем още една нощ на заслона който се намираше на около 2-3 часа под върха. Никой не съжаляваше за решението. Прекарахме още една прекрасна нощ под звездите. Е, разбира се отново се намръзнахме до мозъка на костите си, но някак си това остава на заден план. А преживяването – незабравимо.