Вдъхновение

 

Какво те кара да се връщаш безброй пъти там горе? Това вероятно е най-често срещания въпрос, който бива задаван на всички, чиято страст е планината. Всеки вече е дал за себе си конкретен отговор, но като че ли това, което обединява почти всички отговори е възторгът, който се нуждаем по-често да чувстваме в живота си. Приключенстването ми дава способността да бъда изцяло, духовно и физически, в настоящия момент. Да присъствам с всяка частица на тялото си тук и сега. Когато се намирам в трудна ситуация в планината, се съсредоточавам върху следващата си стъпка, върху подслона, храната, водата и именно това изключително могъщо изживяване, от което толкова много сме се отдалечили в ежедневния си живот, ме карат да искам да тръгна отново.

Беше една от тези ранни съботни утрини, които очакваш с нетърпение, тъй като знаеш, че нещо интересно и вълнуващо е на път да се случи. Нощта бе неспокойна. През час нервно проверявах телефона си и се надявах при всяка следваща проверка часът да бъде все по-близо до този на ставане. Тъкмо вече се бях унесла, когато усетих как закачливо слънцето прокрадва лъчи по лицето ми, напомняйки своето присъствие и така дългоочакваният момент настъпи. Моментално се разсъних и се изстрелях светкавично от леглото, приготвих се набързо и в уречения час вече бях пред вкъщи в очакване на групата. Излизайки от вратата, вдишах дълбоко свежия въздух, погледнах наоколо и широко се усмихнах. Часът беше седем, а обикновено по това време (особено през зимата в почивните дни) все още се намирам в хоризонтално положение. В този момент сегашните грижи и задължения, суматохата и угрижените лица на хората, които срещах в ежедневието, бяха отстъпили място на чифт кални обувки, раница, побираща връхна дреха, два/три сандвича, бутилка вода и нещо сладко за из път. Съседското куче вече бе направилo своята първа сутрешна разходка и игриво ме поздравяваше, махайки с опашка и изплезен език.

  • Лора, скачай бързо вътре, че изоставаме с времето! – каза Петър, с извадена през прозореца на автомобила си глава, пристигайки с около половин час закъснение.
  • Добро утро и на теб, Петре! – измърморих докато се качвах в колата. Е, как е настроението, момчета, готови ли сте за ледено катерене? – шеговито попитах и останалите.
  • Белмекен е сравнително лесен връх, но никога не съм го изкачвал през зимата! – сподели Владислав – надявам се до обяд вече да сме горе, за да имаме достатъчно време да му се порадваме и да слезем докато е още светло.
  • Лично аз не съм много сигурен, че днес е най-подходящото време за неговото изкачване, но след като всички го искате, аз няма да се цепя от групата – отсече Борислав.

Докато пътувахме не спирахме да си припомняме преживени случки в планината през изминали години, споделяхме идеи за нови маршрути и места, които копнеем да посетим догодина. Обичаме го това време, когато сме всички заедно, когато сме себе си, изпълнени със стремеж към откривателство. Споделям възторга на големия български композитор Йордан Камджалов: “Навсякъде, където и да ходя по света, търся природа...Вдъхновява ме усещането за перспектива и за неща, ненаправени от човеци. Интересува ме това, което са построили по-големи сили...”

След около час път най-накрая пристигнахме на паркинга, намиращ се непосредствевно до язовир „Белмекен“, от където всъщност стартирахме. От малка наблюдавам гордо извисения връх от прозореца на своята стая и имах огромното желание някой ден да му се представя наживо. Днес запознанството ни щеше да се осъществи - той в цялата си снежнобяла, ледена прелест, а аз - с една голяма усмивка до уши. След последната направена проверка относно екипировка и провизии, се уверихме, че всичко е налице и така четирима другари – аз, Борислав, Петър и Владислав дружно тръгнахме, следвайки маршрута към върха. Не можехме да скрием радостта от вида на белия гигант пред себе си. Колкото по-бързо крачехме, толкова повече силният порив на вятъра се опитваше да ни спре, но това не ни отказваше, а напротив. Не спирахме да се замеряме със снежни топки, да правим фигури в снега и да се любуваме на спиращата дъха природа около нас. Унесени във ведро настроение, се отклонихме от обозначения маршрут, без да се притесним, тъй като вървяхме почти успоредно на него. Всички крачехме смело и уверено в редица, като поддържахме едно средно добро темпо. С момчетата това бе третия ни връх заедно. Мечтаехме да завършим годината със зимно изкачване. Бяхме изгледали и прочели солиден материал по темата относно зимна екипировка и физическа подготовка. Ентусиазмът ни бликаше отвсякъде ставаше ли въпрос за дълъг преход, изкачване на връх или просто обикновена разходка сред природата.

Увеличихме темпото, тъй като искахме да стигнем по-рано от плануваното, за да можем да използваме максимално слънчевото време и да слезем по светло. Въздухът бе по-чист от всякога, снегът по-кристален от най-кристалното бижу на света. Върхът бе притаил дъх в очакване на своите поредни посетители. Едва когато вече бяхме навлезли в гъстия клек си дадохме сметка, колко много всъщност се бяхме отклонили от обозначения маршрут.

  • Петре, къде си? – разтревожено попитах.
  • Тук, съм Лора! Мини от дясната страна на клека и ще ме видиш – уверено отговори той.
  • Виждаш ли някаква пътека или трябва да се върнем, за да опитаме от друго място? – отново попитах.
  • Не знам, от тук нищо не мога да видя! – продължи той.
  • Хей, хора къде е Борислав? – попита с въпросителна в очите Владислав.

Бяхме попаднали в капана на голям и обширен клек, който не позволяваше никаква видимост в нито една посока. С неистово усилие се опитвахме да си  проправим път, за да излезем отнякъде и да се опитаме да се ориентираме накъде да поемем. След приблизително едночасова борба с големия клек, най-сетне успяхме и тримата да излезем, но от Борислав нямаше и следа. Тримата се спогледахме с ужас. Започнахме да викаме с цяло гърло: „Боби“, „Бобииии, къде си?“ „Бориславеееее?“, но от силния вятър нищо не чувахме. От него нямаше и помен. Опитахме да се свържем по телефона, но разбира се никой от нас нямаше обхват. В началото трябваше да запазим самообладание и да измислим някакъв план, който да ни отведе до щастлива развръзка, т.е. да намерим Борислав и заедно всички да продължим катеренето. Отдалечихме се един от друг в търсенето, но така че да можем да се виждаме въпреки разстоянията. Не след дълго в далечината забелязахме малка точица, която уголемяваше размерите си с приближаването си към нас:

  • Група, открих пътя към върха! – възторжено и с широка усмивка възкликна Борислав, неподозиращ огромното притеснение, което бе причинил с безследното си изчезване.

Облекчени и същевременно ядосани на така щастливото момче, продължихме заедно по пътя, който бе открил. Вървяхме и катерехме вече около три часа, което предполагаше, че скоро така желаният връх ще разкрие своята прелест пред нас. Времето започна да се влошава, усещахме „сибирския“ студ с всяка клетка на тялото си. Вятърът ревниво бранеше своя Белмекен, но ние не допускахме да повлияе на нагласите ни. Колкото повече усилваше своята сила, толкова по-упорито крачехме. Непосредствено преди върха снегът премина в твърд лед, който имаше и своето очарование. Участъкът, разкриващ невероятна гледка към язовира, предразполагаше безопасно (макар и кратко) спускане по ледената си покривка. Ентусиазирана при вида на гледката и без колебание седнах на по-високата издутина и рязко се засилих. Пързалката бе дълга не повече от петнадесет метра. Спускайки се по нея мигновено се върнах към детските си години, когато единственото условие, за да излезеш на снега, бе да си се нахранил и добре екипирал. С найлон в ръка можеше да завладееш света. Опиянена от емоциите, повторих още няколко пъти спусканията, които се осъществяваха без помощни средства – просто сядах и с краката си се засилвах: „Искам пак!“ – повторих още няколко пъти, но момчетата вече позамръзнали ми дадоха да разбера, че повече опити няма да има и че е време да завършим започнатото. Оставаха ни около двеста метра до върха. Колкото повече бързахме, толкова повече бивахме затруднени от силните пориви на вятъра. Времето не възнамеряваше още дълго да остави над нас своето слънце и белите си памучни облачета. Усещайки това, последните сто метра буквално ги пробягахме. Ето го и него – връх Белмекен! Гордо извисен, леден, величествен! Радост бликаше от очите и сърцата на всички нас. Поздравихме се, направихме си няколко снимки и поседяхме известно време, за да попием максимално от атмосферата на ледения гигант. За съжаление нашата идилия бе прекъсната от внезапна, мощна, снежна виелица. Чу се едно бучене, което предизвика ужас и паника у всички нас. Бързо се ориентирахме към слизане, но това изглеждаше непосилна задача. Надолу маршрута не беше обозначен, а ледът се впиваше в костите ни. Ходенето по него беше невъзможно. Нямаше и следа от белите и пухкави облаци. Всичко се смрачи, а вятърът продължаваше да усилва своя порив.

  • Лора, подай ръка, бързо! – извика Борислав.

Тъкмо, когато протегнах ръка, за да хвана неговата, усетих как нещо силно ме избута и отнесе на около двадесет/тридесет метра. Видях как Боби се бореше със злата виелица, за да се добере до мен, но тя бе така съсредоточена в своята мъст и всячески се опитваше да ни накаже за това, че се бяхме осмелили да се докоснем до нейния връх. Безпомощно лежейки на коварния лед виждах силуетите на другите двама, намиращи се сякаш на хиляди километри далеч от нас, в търсене на път, който да ни отведе до парче земя. В този момент,  някъде между реалността, отчаянието и настървено чакащия своята поредна жертва сън, изпаднала в състояние на агония и тотална безпомощност, в съзнанието ми се струпа навалица от носталгични спомени, надпреварващи се един с друг, искайки и настоявайки да бъдат последните, които ще запомня преди да заспя. Картини с ликове на най-близките ми хора изплуваха пред мен и всеки от тях ме даряваше с последната си топла целувка. Чувствах, че се прибирам у дома. И точно, когато развълнувано отварях бащината врата към дома, бях завлечена в черна дупка. Почувствах силно разтърсване. Заскрежените ми очи едва се отвориха наполовина само, за да видят как Боби коленичи отчаяно до мен, крещейки с пълна сила нещо, което не можех да чуя.  По силно изхвръкналите вени на гърлото му се четеше отказ от приемане на статуквото. Силният шум и бучене вече ги нямаше. Тишината господстваше, а ние бяхме нейни роби. Снежинките, в цвят на пепел, играеха своя танц над нас за последно. Борислав не спираше да се опитва да ме върне обратно, чувах телепатично неговите мисли, но не усещах нищо физически. Устните му безмълвно крещяха: „Нее, нее !!! О, боже та ти си цялата замръзнала! Чуваш ли ме, Лора?! Моля те, ако ме чуваш, опитай се да стиснеш ръката ми!“. Единственото, което успях да прошепна с дрезгавия си глас бе: „Кракът ми...ръцете ми…не ги усещам!“. Болката беше зверска. Сякаш остър прът се бе забил в десния ми глезен и при всяко леко мое движение се забиваше и въртеше още по-надълбоко. Пръстите на ръцете ми, бяха станали продължение на ледената покривка под нас. Единствено нагорещена лава, минаваща наблизо, бе в състояние да ги спаси.

Отказвах да се предам. Просто не можех. Не беше това мястото за последния ми сън или поне не си го представях така. Не бях признала на още толкова хора, колко ценни са за мен, личности, повлияли ми във всяко едно отношение и възприятие спрямо неща от живота. Някакъв порив за неизживяна младост и живот, някаква вътрешна херкулеска сила се загнездиха в сърцето, съзнанието и душата ми, които преливаха едни в други, за да увеличат своята мощ, изпълваща всяка частица от тялото ми. Именно този вулкан от енергия и помощта на Борислав, ми помогнаха да се откъсна от вледеняващата земя, която все още се мъчеше с пипалата си да ме задържи. Стъпвайки само с левия си крак и с ръка през рамото на Боби, успяхме да помръднем само с няколко сантиметра напред.  Безизходица и отчаяние се четеше по вкочанените ни лица. Зад нас се случваше апокалипсис. Все още усещахме дъха на разлютялото се и яростно време.  С безмилостни болки в ръцете и краката се опитвах да направя прогрес, който бе незначителен. Минутите се нижеха с години, а часовете бяха хилядолетия. Някъде между тези мрачни изминати години и хилядолетия се загатваше евентуалното ни спасение. Около петстотин метра по-надолу от върха мъглата събличаше черното си наметало, под което Владислав и Петър бегло се показваха. Момчетата, силно разтревожени от липсата ни, се мъчеха да си проправят път към нас, но едва сега този път бе възможен. Виждайки ни с Боби на предела на силите ни, мигновено се стекоха на помощ. Мислено си казах: „Спасени сме!“. Владислав веднага взе ръцете ми и ги притисна в своите, като внимателно ги разтриваше, за да ги затопли. След като започнаха да възвръщат малко по-малко телесния си цвят, Влад моментално събу ръкавиците си и сложи ръцете ми в тях. Топлина, радост и огромно облекчение се вляха в мен точно в този момент. Можех отново да движа пръстите си! За съжаление все още не си чувствах глезена, но с нечовешки усилия и с помощта на момчетата продължих слизането. Тъкмо когато си помислихме, че сме спасени от бурята, разиграваща се високо горе, изведнъж Петър се подхлъзна и тъй като се намирах непосредствено зад него, опирайки се на ръката му, се свлякох и аз. Под нас всичко бе хлъзгаво и придвижването се осъществяваше трудно. Владислав и Боби успяха да се закрепят с помощта на щеките си, а аз и Петър продължихме слизането по неравния склон върху задните си части, като ръцете използвахме за спирачки (там, където бе възможно, разбира се). Това ни костваше обширни натъртвания и синини почти по целите ни тела, най-вече по бедрата, а ръцете бяха ожулени, с рани, които дълго напомняха за преживяното. След приблизително двучасово слизане, почти по мрак, така копнеещата земя се откриваше пред нас, приветствайки ни с чувство на гордост, разтворила обятия, за да ни прегърне, приюти и поздрави за спечелената война срещу стихията на времето. Озовала се веднъж на нея, буйни потоци от сълзи се стекоха от очите ми. Започнах развълнувано да целувам твърдата земя и да благодаря на другарите си, че бяха там, до мен, че ме спасиха, че без тях нямаше да имам възможността да прегърна отново родителите си, приятелите си, близките си и да кажа на всички тези хора, които изплуваха в съзнанието ми докато лежах безпомощна, колко важни са за мен и че ги искам в живота си.

След като вече чувствахме земята под краката си, куцукайки, се отправихме към колата. В главата на всеки преминаваха отново епизодите на днешното преживяване. Качвайки се в колата, точно преди да затворя вратата, се обърнах и погледнах право към върха. Изпитвах смесени чувства. Яд, болка и уплах от свирепата борба между мен и природната стихия, но и същевременно удивление и благодарност, че ме бе допуснал до себе си и бе оставил отпечатък в сърцето и съзнанието ми за цял живот.

Днес, все още наблюдавам от стаята си ледения Белмекен. Усмихвам му се и ми се иска дълбоко в дебрите си да ми отвръща със същото, макар да знам, че е безразличен към мен и всички останали, някога докосвали се до него. Въпреки това нетърпеливо очаквам отново да го посетя, защото се нуждая да усещам, че съм под влияние на по-голяма сила, която да ме зарежда, смирява и възхищава едновременно.


Самодива

 

Велика излезе тихомълком от стаята, огледа се наоколо и с безшумни стъпки изтича през дългия коридор към вратата. Грабна сандалите си в ръка и с леко натискане на бравата отвори вратата. Не искаше да я чуят. Трябваше да се измъкне по- скоро, преди да са разбрали,че я няма. Обичаше тези свои тайни разходки. Навън бързо нахлузи сандалите на ходилата си и побягна по пътечката през градината към свободата. Своята свобода. Така тя наричаше забежките си вън от дома, когато можеше да тича на воля по тревата. Обичаше да усеща галещата ѝ ласка особено сутрин, когато росата къпе стъпалата ѝ, а утринният хлад пърли младата ѝ кожа.Сега обаче е към следобед. Слънцето тук, в подножието на планината,  не е толкова силно както в големия град. Там не стига, че е прашно, но и жегата е непоносима. А тук…  от вилата им, се виждат стройните борове, заболи с върховете си небесата, и като че ли ей сега, само да протегне ръка, ще ги докосне. И небето е някак си тук по- чисто, по- синьо, блести копринената му дрешка, а облаците като огромни бели платноходи царствено се разхождат под него, заявявайки смело своето присъствие. Да, тя обичаше тези прекрасни картини, които тук, пейзажът, разкриваше една след друга от своите тайни.Въздухът ухаеше на билки и треви, а тя, вече толкова години, легнала на тревата с вперени очи към високото, вдишваше с пълни гърди тези прекрасни ухания, които я упояваха с магията си.Тогава често си спомняше за баба си, която ѝ разказваше за билките, а всяка една от тях Велика си я представяше като самодива, която може да лекува и душата на болния. Тогава ѝ се искаше да се превърне в цвете от планинските поли, за да обичат и нея, да ѝ наричат чудодейни лечебни сили, които са присъщи само на билките от приказките. По- късно разбра, че има нещо вярно в думите на баба ѝ. Ето на, равнецът е мъжка билка, която успокоява раните на болния, а лайката с нежните си красиви цветове  лекува малки и големи. Сега е тук… и сякаш се пренася в един друг свят, в който природата смесва различните си цветове и реди все нови и нови картини пред очите ти. И тъкмо замечтана, дочу пак гласа на майка си:

  • Лико…. Къде си, лудетино, пак се откопчи и полетя навън… Кой ще ти подреди стаята?.- редеше думите си майка ѝ, знаейки, че не ще може да я върне.Странна

беше по- малката ѝ дъщеря, очите ѝ все навън гледаха и ставаше по- различна, когато се намираше там, сред зеленината на моравата и песните на птиците.

Девойката, вече пентнадесетгодишна, като че ли не мислеше за нищо друго, освен да тича по тревата, да бере горски цветя и да лови пеперуди, които после пак пускаше на свобода. По пял ден се скиташе на воля, а щом изгладнееше, намираше пак с дарове от природата да утоли глада си. Тук ще намери горски къпини, там ще има пък боровинки, а долу … в тревата срамежливо са показали телцата си нежните червени ягодки. Да, по- дребнички са тук, но пък вкусът им е невероятен. Намираха се и диви ябълки понякога. Но тя вървеше…все нагоре… по пътеката, която само тя знаеше. Беше я открила преди време и виждаше, че никой още по нея не  е стъпвал. И колкото по- нагоре отиваше и навътре сред гората, толкова по- хладно ставаше, самотиво и диво. Озърташе се при всеки шум и въпреки всичко продължаваше. Искаше да стигне горе… под върха на планината, да се изправи и да обхване с един поглед само всичко. Все още беше ранен следобед имаше време и да се върне. Но не знаеше, че до върха има много път, колкото и близо да ѝ изглеждаше. Спря се и се ослуша. Птиците прелитаха от дърво на дърво, други се разпяваха, а два гълъба стояха на един клон, пристъпваха със ситни стъпки един към друг ,докосваха нежно главиците си и после пак… Като три напред, две назад, докато допрат човчици  за своята необезпокоявана от никого целувка. Велика ги гледаше мълком и им се възхищаваше. Каква грациозност притежаваха само птиците и колко нежност излъчваха малките им телца… Постоя така още няколко минути, заслушана в песента на природата и тръгна пак нагоре. Пътечката беше тясна и току все извиваше змиевидното си тяло ту наляво, ту надясно. Имаше много храсти от двете ѝ страни, та трябваше да внимава и да се пази от драскотините им. И както се беше замислила какво ли я чака още нагоре, нещо прошумоля встрани от нея, шмугна се някъде и утихна. Момичето се спря в лека уплаха, ослуша се, постоя още малко така и като не се повтори, пристъпи напред и продължи. Забеляза, че колкото по- нагоре отиваше, повече срещаше камънак и храсти. Дърветата бяха започнали да оредяват и пред нея все повече се откриваше близостта на върха., който я мамеше от години. Там искаше да отиде… там… И тя вървеше.

Устремила цялото си същество към високото пред себе си, петнадесетгодишното момиче не усети кога бе започнало да се смрачава. Тук вече бе и по- хладно, а горските малини и къпини все по- рядко се намираха. Малко ѝ оставаше до върха, но дали щеше да може поне да го доближи. Тогава реши- навярно има по- нисък склон. Поне до него да стигне. И пое отново. След около час ход нагоре, се озова пред малко почти голо място, а на 50 метра от него по- нагоре започваше малкият склон. Зарадва се. Пое дълбоко въздух, обърна поглед назад, но тръсна смело глава и пак нагоре. Стигна до скалата. Спря пред нея, доближи я, протегна ръка да я погали и тогава зад нея… се чу чупене на съчки и тежки стъпки. Обърна се полека и … замря. Едно огромно туловище се беше изправило на два крака на около стотина метра от нея и я гледаше. Велика се разтрепера, но знаеше- не бива да показва страх, защото животното усеща и тогава става по- нападателно. Остана в позата, в която замря, като се стремеше дори ръка да не помръдне. Не знаеше колко време е стояла така, но когато животното пое по пътеката надолу, тя се свлече на земята под краката си, едва поемаща дъх. Размина ѝ се… Вероятно я взе за самодива,а те нали са от горския свят... засмя се на мислите си.Обърна се пак напред. Искаше да се изкачи и да обгърне всичко с поглед пред себе си, да отпие с очи от невероятната красота на планината и всичко около нея, да усети с гърдите си кристално чистия въздух, който трудно поемаше на глътки като балсам за душата си. Намери вдясно възможност да се покатери и се захвана стъпка по стъпка до където може. Стигна до някъде и спря. До тук можеше. По- добре е да бъде разумна.Полека обърна тялото си с гръб към скалата, така че да може да вижда всичко пред себе си и замря. Беше невероятно красиво. Виждаше от високо как дърветата около пътечката по- надолу все повече се сгъстяваха и образуваха от двете ѝ страни огромен горски масив, който стигаше чак до долу. От едната страна дърветата се бяха смесили – иглолистни с широколистни, но от другата страна боровете надделяваха. По високите като че ли подпираха с острите си върхове небето, а облаците, накъдрени като драперии, полюшваха нежните си тела и току се събираха или раздалечаваха, сякаш се докосваха за нежна милувка с нежните си вейки. Наоколо птичият хор все още огласяше  простора, някъде някоя птица изпърполяваше с криле из листака на близко дърво и после пак всичко замираше.Велика слезе внимателно от скалата и тръгна към полянката. Седна на тревата, а после легна и се загледа в плуващите облаци по небето. Представи си, че се превръща в самодива, притвори очи и пред нея се занизаха картини от един друг, невероятно приказен и чудноват свят, от който беше и тя. Разбираше езика на малките калинки, които кацаха по ръцете ѝ, пеперудите ѝ разказваха невероятни истории от своя свят, а птиците… Тя слушаше песните им и разбираше всеки техен напев и послание. Как умееха да обичат само тези прекрасни крилати същества! Храстите  и тревите се кланяха нежно, а вятърът като че ли свиреше на нежни трели на вълшебна цигулка и нежно докосваше косите ѝ. Все още слънцето  изпращаше златоткани лъчи към земята, някои от тях с топла милувка докосваха върховете на дърветата, други успяваха да се шмугнат през листата им, а трети- стигаха до тревите, галеха нежно крехките им стълбъца, обещавайки им обич и утре пак с топла ласка да ги даряват.

Притворила очи и потопила се в своя, другия свят, Велика беше забравила за времето и къде се намира. Тук ѝ беше хубаво, спокойно, светът ѝ беше като медовина, от която пиеше с наслада и не искаше да свършва. Каква красота е тук само и каква чистота! Постоя така известно време,не смеейки да мръдне дори ,да не би това вълшебство изведнъж да се изгуби, после полека отвори очи,надигна се и полека се върна в другия свят, към който принадлежеше. Да, трябваше да се връща там, където я чакат и тъкмо да тръгне, една катеричка от отстрещното дърво пробяга нагоре по ствола му, после се спря, надникна през листата и я погледна любопитно. Душица! И нейното сърчице изпитва страх… махна ѝ с ръка за довиждане,после тръгна по пътечката, като си тананикаше песничка от детството, на която баба ѝ я беше научила.

Да, чувстваше се щастлива тук, макар че жива човешка душа нямаше. Може би тъкмо за това бе магията голяма. За кураж започна да си подсвирква с уста, докато вървеше, и само мисълта за оная мечка караше младото ѝ тяло да потреперва от страх. Надолу беше по- лесно. И по- бързо. Стигна до полянката, където най- често майка ѝ я намираше легнала на тревата, когато дочу тревожните ѝ викове:

  • Лико!Къде си, Лико? Връщай се, лудетино,

виж кое време е вече!- редеше майка ѝ думите, като гласът ѝ тревожно трепереше.

  • Тук съм, мамо! Идвам!- отговори момичето и

се затича. Почти мръкваше и ставаше хладно.

  • Къде се губи толкова време? Глад и страх за тебе няма ли, лудетино?- Продължи

майка ѝ.

  • Мамо, там на върха, е много красиво. Само аз

и птиците, и гората, и скалата. А въздухът- чист като сълза, мамо. И птиците там по- другояче пеят, знаеш ли? Мамо… аз разбирах песните им, можех да разговарям с всички и всичко там, те ме разбираха и аз тях. Там има много любов, мамо, много чистота и мъдрост. Мъдростта там, мамо, е друга, не е като нашата. Тя винаги се свежда до чистота и обич, до нежност и доброта- говореше разпалено дъщеря ѝ, а очите ѝ искряха с особен, на искрици блясък.

  • Момичето ми… какво ще те правя… какво? Като самодива тичаш по тревата,

губиш се под сенките на кичестите дървета, задяваш се с вятъра, надпяваш се с птиците… Не си като другите, Лико… не си… Твоите връстнички  са други, и ти си друга… защо така, Лико, защо… - говореше майка ѝ, като галеше немирната си щерка по буйната коса, в която се бяха заплели тревички, и я чистеше. После я хвана за ръка и двете тръгнаха към дома си. А тя, Велика, сияеше и не спираше да разказва на майка си за онова, което бе усетила по пътеката нагоре- за чистия въздух, за зеленината навред, за шепота на листата по дърветата, за малката умница, катеричката, за белите платноходи по небето. Само едно не ѝ каза- за мечката.

Вечерта мина неусетно и бързо. Девойчето се шмугна в прегръдката на леглото си и притвори очи. Да, днес се беше превърнала в самодива… И беше прекрасно! Като в приказките как едно обикновено момиче за няколко часа из гората се превръща в самодива, за да си говори с обитатели там и да им се радва. Една закачлива малка самодива, която броди сама през деня из горските дебри, за да може вечерта пак да се превърне във Велика, завръщайки се у дома си. Нощта бе хвърлила мастилената си пелерина,обгръщайки всичко навред. Навън вселената стихна, само от време на време отдалеко ще се обади някой бухал или куче ще пролае от някой двор. Светът заспиваше в поредния си сън, за да се събуди сутринта отново ведър и с порозовели хоризонти като бузките на срамежливо малко дете. А Велика спеше, сънувайки как се превръща в самодива и как  в гората заедно с птиците  пее, а с катеричките разговаря. Вятърът ѝ беше спуснал невидими люлки, с които я поемаше и носеше там, където тя се превръщаше в самодива Надвечер я спускаше отново на земята, там… на оная близка полянка, където майка ѝ я чакаше. Отваряйки очи,бе същата лудетина, която майка ѝ все дири с тревожен глас, а тя се залива от смях, който като звънливото бълбукане на горска рекица се носи надалеч, сякаш че прелива.

  • Лико…Хайде, Лико… Обед стана, Лико…

А Велика се усмихваше още сънена в леглото, спомняйки си преживяното горе и не ѝ се ставаше. Пак ще иде там… Ще иде… Защото е…

Самодива…


Орлово око

Йосиф караше прекалено бързо по криволичещия тесен път. Разчиташе на малкото движение в този ранен час и на това, че познава добре маршрута. На завоите навлизаше в насрещното платно, но препятствие не срещна. Укроти се едва когато на разклона за Ягодина съзря полицейски патрул. После се пъхна в Буйновското ждрело.

Искаше да бъде пръв и без компания. Знаеше, че джиповете се намират непосредствено след най-тесния участък от ждрелото. Там, където срещуположните скали почти се докосваха над пътя. Йосиф знаеше и легендата, че зимно време на това място вълците прескачали от едната скала на другата.

Накрая с облекчение установи, че точно след теснината на моста го чака един джип. Изтрито зелен, с открита каросерия и омацан със засъхнала кал. Рано сутринта джипът лъщеше от полепналата по него слана.

Йосиф паркира до самия мост и слезе. До джипа пристъпваше едър мъжага, който го приближи.

-    Какво става, приятелю? Много рано, а?

-    Ами и ти си подранил. Гледам само един джип има.

-  По това време на годината сме малко тия лудите, дето още катерят. Края на октомври е, туристите сте малко. Ти нещо сам….

-   Да, сам съм. Реших да изпреваря навалицата и да намеря някой да ме метне нагоре.

- Навалицата, ха-ха-ха… Ти си навалицата, приятелю! Само че….ако си сам, ще ти излезе скъпо. Качвал ли си се друг път?

-  Няколко пъти. И все сме били по шест човека. Сега искам да съм сам.

-  Не мога да ти взема обаче по-малко от шейсет лева. Машината лочи горивото като боза. Сякаш е млада невеста с малки бозки. Ха-ха-ха...

-  Знам! Аз и нямам намерение да ти давам по-малко.

Извади портмонето си и настоя да плати още сега, въпреки опитите на човека с джипа да го убеди, че плащането ставало накрая. Йосиф обаче набута банкнотите в ръцете на мъжагата. Той ги потри доволно, след което подвикна:

-  Хайде, качвай се, да не губим време! Влез при мен, че тук в ниското няма и три градуса, голям студ! Горе обаче е топло. На Ягодина ще те сваля да се качиш отзад в каросерията. Да видиш какъв кеф е!

Джипът изръмжа като разбудена мечка и запъпли нагоре по стръмнината към Ягодина. Мъжагата въртеше волана с една ръка, а с другата човъркаше радиоуредбата. Накрая избоботи нещо и врътна копчето. В кабината на джипа нахлу народна музика.

Горе слънцето не им даде време да се окопитят. Блесна безцеремонно насреща и Йосиф инстинктивно вдигна ръка пред очите си. Измежду озарените в розово пръсти видя табелата на селото. Джипът спря и мъжагата слезе. Йосиф сякаш беше забравил за обещанието му долу в ждрелото и продължаваше да седи в кабината с вдигната ръка.

-  Хайде бе, скачай! Само да махна покривалото отзад!

-  Ама…

- Няма ама, няма мама! Ще се качиш прав отзад по нагорнището! Това нещо само аз го предлагам.

Мъжагата скочи запъхтян от каросерията и погледна Йосиф право в очите:

- Ей, да знаеш какъв късмет имаш! Аз съм най-лудият от всички шофьори и ще ме запомниш за цял живот! Ха-ха-ха..

Гореща вълна премина през тялото на Йосиф. Тя не се връзваше със студените му длани. Сети се, че долу до моста нямаше други джипове, а това го задължаваше да бъде по-предпазлив за човека, в чиито ръце бе поверил живота си през следващия един час.

- Как се казваш?

- Ами…Казвам се Мехмед. От Гьоврен. Мюсюлманин съм. Но всички ме знаят като Мечо. Мечо от Гьоврен. И ти може да ми викаш така.

- Защо Мечо?

- Защото аз най-често съм срещал мечката. Тя щъка сутрин рано между Ягодина и връх Свети Илия. Аз съм най-ранобудния и най-често я засичам. После другите джипове я плашат и тя се крие в гората.

- И като я видиш, какво?

- Казваме си "Добро утро". После пием по едно турско кайве. Разказваме си вицове за ловджии. Абе, занасям те, ха-ха-ха...Хич не й пука на тая моята мечка като ме види. Знаем се, нали ти казах…Аз знам, че няма да й направя нищо лошо, тя също знае това, поглежда ме и си рови в храстите. От другите обаче бяга, на тях не им вярва.

- Ако случайно я видиш без джипа, ей така, пред теб…Какво ще правиш?

- Ще сваля якето си, ще го размахам и ще го метна по нея.

- Защо?

- За да имам време да хукна през глава и да спечеля разстояние, докато баба Меца ми души якето. Мечките, да знаеш, развиват до 60 километра в час. Катерят се по дървета, плуват, не можеш им избяга. Затова, хвърлящ яке или раница, там каквото имаш, и бягай, бягай…Ти виждал ли си скелет на мечка?

- Не.

- Има всичко на всичко десет кокала по него. Един тънък, скромен направо. Ако не ти кажат, няма как да знаеш, че е на мечка. А то е, защото всичко останало са яки мускули. Затова мечката е силна и подвижна.

- Чувал съм, че ако легнеш и се направиш на умрял, без да мърдаш, мечката само ще те подуши и ще отмине…

- Ха-ха-ха… Кой ако види мечка, ще има куража да легне и да се прави на умрял. Виж, ако свършиш голямата работа в гащите, на мечката може да й замирише на гадно и сама да побегне, ха-ха-ха…

Покрай разговора за мечките Йосиф установи, че някак непринудено се беше покачил отзад в каросерията и даже се държеше за металните рамки, които преди придържаха сваления брезент. „Стана тя, каквато стана“, помисли си той. „Вече съм на хорото, поне има народна музика“. Отдолу Мечо показа глава и се провикна:

- Дръж се здраво, хей! И за предната и за задната рамка. Да не си счупиш ребрата!

Йосиф чу как Мечо известно време превключваше и ръчкаше предавките, след което нададе мощен вик за атака. Джипът този път изрева като ранен звяр и рязко тръгна напред. Гърбът на Йосиф се залепи за задната рамка. Две ребра отзад изпукаха. Пое малкото останал въздух в дробовете си и стисна със сетни сили предната рамка.

В следващия половин час Мечо правеше всевъзможни опити да докаже, че е луд. Джипът катереше отвесни терени, газеше свежи клекове, разхвърляше камъни. Вкопчил се в рамката, Йосиф се опитваше да остане прав. Беше си издрал дланите със собствените нокти, за да се държи по-здраво. В моментите, когато джипът загребваше по някоя стръмнина, той виждаше единствено небето пред себе си и усещаше как краката му за миг провисват във въздуха. Даде си сметка, че ако пусне рамката, в най-добрия случай, ще го намерят долу в Ягодина. „Няма да съм по-малко обезобразен“, помисли си той.

Накрая стигнаха върха и самото Орлово око.

Когато стъпи на земята, Йосиф установи, че краката му треперят, а ръцете са с цвят на абанос. Опита се да прецени какво беше изпитал, но не стигна до определени заключения. Може би някаква смесица от внезапни взривове на страх и екстазни течове на адреналин. Разбъркани в невъзможни пропорции през последните тридесет минути.

Мечо междувременно изгаси двигателя и приближи спътника си, който стоеше приведен с подпрени на коленете длани.

- Е…казах ти! Няма такова преживяване! Ако знаеш какъв майтап е да возиш израелски туристи. Те са взе дърти и после им събирам ченетата от каросерията…Да ти казвам ли лекцията?

- Няма нужда – Йосиф установи, че говори с усилие – идвал съм много пъти. Това на юг са Чаирите, ето там гръцките Родопи, насреща е село Чала, в дъното върховете на Рила и Пирин…

Мечо се усмихна:

- Знаеш си урока.

- Дай ми петнадесет минути да се разходя по площадката и се връщаме.

- Нямаш проблеми! Аз по принцип отпускам на туристите по половин час. Да се наситят на гледката, да преборят страха си, да почувстват бездната… Така че, не бързай! Аз ще те чакам там на пейката. Ако приключиш бързо, ела да поприказваме.

Йосиф вървеше по металната площадка. Тя дрънкаше кухо под краката му и издаваше приятно жужене. Когато стигна края й, надвеси глава над пропастта. Долу шосето през ждрелото се виеше като змия, която тихо съскаше от преминаващ автомобил.

Насреща през надипления склон се спускаха отвесни потоци, обагрени в оранжево и червено. „Никога не съм бил тук наесен“, помисли си Йосиф, „по-красиво е от всякога“. После се втренчи надолу, право към дъното на бездната.

Стоя така известно време, след което затвори очи и стисна с ръце парапета, колкото сила има. Когато отвори клепачи, видя че кокалчетата буквално са пробили дланите му. Пое дълбоко дъх и се надигна на пръсти. После отново затвори очи и изпусна насъбралият се в гърдите му въздух. Бавно и продължително.

Внезапно Йосиф напъха ръка в джоба и извади оттам сгъваемо ножче. Разтвори го и трескаво започна да драска с него върху ръждавеещата боя на парапета. Допирът на ножа до метала издаваше неприятни скърцащи звуци и Мечо наостри уши отдалече. Когато приключи, Йосиф издуха сребристата прах и сгъна ножчето. Погледна надписа и се усмихна. Обърна се и тръгна към чакащия го Мечо.

- Не е хубаво да се драска – укори го той.

- Аз съвсем малко…

- Абе, я ми кажи защо си сам. Защо дойде пръв толкова рано и защо бързаше да се качиш?

Йосиф се почувства разкрит и гол. Почеса се притеснено по врата, който беше плувнал в пот. Не му се говореше за това. Обърна лице към склоновете в оранжево и червено.

Мечо изсумтя и сложи ръка на рамото му. Йосиф срещна поглед, който беше по-скоро благ, отколкото укорителен.

- Знаеш ли, аз съм на петдесет и пет години. Нощем спя само по два часа. И не защото имам някакво заболяване, а защото не ми се спи. Ей, така, просто не ми се спи. Искам да живея, а като спя, губя от живота си. Затова съм пръв долу на моста, най-много катеря тая планина, познавам зверовете й, срещам много хора, всякакви хора. Добри, зли, уплашени, кахърни, щастливи… Живее ми се, искам още и още…А в планината това става най-добре. Тя те пречиства.

Загадъчна усмивка пробяга из лицето му, след което продължи:

-Миналата година не ми стигна екшъна с тоя джип, та отидох до Варна и скочих от Аспаруховия мост с бънджи. Просто го гледах по телевизията и си казах: „Тръгвам и скачам“. Първият път ме бутнаха от моста. Нещо ме достраша и чепиците ми залепнаха. Крещях от страх. После, като разбрах, че няма да се мре, веднага скочих втори път, доброволно. Пак крещях, но от кеф.

Мечо извади от якето си смачкана кутия с цигари. Предложи една на Йосиф, но той му отказа. Запали, пое дълбоко от тютюневия дим и го изпусна.

- Преди една-две години един такъв като тебе беше решил да се хвърля през парапета. Омръзнал му бил живота. Беше дошъл и той рано, сам. Остави си колата долу. Аз пак бях първия. Като го докарах и оставих на площадката, видях, че се мъчи да прехвърли парапета и краката му едни такива треперят…

Мечо вдигна глава и се загледа строго Йосиф.

- И какво стана? – попита Йосиф.

- Ами…отказа се! И знаеш ли защо?

- Защо?

- Защото решил, че има страх от високото! Ха-ха-ха. Той страхът понякога е за добро. Подсказва ти, че имаш още брашно за месене и хляб за изпичане.

Мечо подкани спътника си:

- Хайде да тръгваме, че имам внуци да изхранвам. Влез при мен в кабината. Стига съм те лашкал.

Джипът пое по стръмното надолу и Мечо пак се развихри. Прекарваше го през различни пътеки и храсталаци, за разлика от качването. Не спираше да крещи „какъв кеф“ е.

Когато стигнаха долу до моста, Йосиф стисна ръката на Мечо и слезе. Потъналите в дълбоки сенки скали зашлевиха студен шамар и Йосиф обгърна с ръце раменете си. Тогава усети трета ръка върху рамото. Топла, голяма, тежка.

Обърна се и видя, че Мечо го гледа сериозно.

- Защо се отказа? Ти нямаш страх от високото..

Йосиф се усмихна:

- Заради планината. Заради червеното и оранжевото отсреща. Гледах го дълго време. Когато затворих очи, исках да видя близките си, но виждах само червено и оранжево. Беше знак.

Мечо го потупа два пъти по рамото и махна ръката си.

- Няма знаци. Аллах не ти казва какво да правиш или да не правиш. Твоят Бог също. Враговете ни са в собствените глави. Само човеците имаме такива врагове. Защо си мислиш, че мечката, дето уж е най-страшния звяр, се крие? Заради човеците. Страхува се от душите им. Но в тая бездна горе човек може да изрита врага си и да стане лек. Не е нужно да се хвърля цял. Аз така теглих къч на моя душманин там, на Аспаруховия мост.

Мечо забеляза, че два автомобила спряха в близост до джипа му и една плешива глава се озърташе през прозореца. Прокашля се и вдигна дланта си към Йосиф:

- Хайде, със здраве! Следващият път не бъди сам!

 

В ранния следобед туристите изпълниха металната площадка на Орлово око и огласиха планината с врява. Мечо едвам успя да ги убеди да побързат и да спрат да драскат по парапета. После ги помоли да тръгват към джипа и прибра фаса в джоба си.

Изведнъж нещо го сепна и той с бързи крачки тръгна към площадката. Металът вибрираше от тежките му стъпки.

Мечо дълго време се взираше в парапета. Накрая го намери и прочете: „Йосиф беше тук и продължи“. Приглади надписа с грапавия си палец и го прочете отново. После впи поглед в отсрещния скат и застина. В недоспалите му влажни очи се отразяваше оранжевото и червеното.


Под върха III*

Нали знаете, че има моменти, в които в и се иска да зарежете всичко и „да хванете гората”, в моя случай „планината”. Прицелвам се възможно най-високо, към покрива на Балканите - връх Мусала. Надявам се, че там хоризонтът на съзнанието ми ще се разтвори и проблемите, които имам, ще ми се струват като „бели кахъри”, както казва моята баба и допълва, че планината лекува всичко.Вслушвайки се в мъдростта на старите хора, нарамвам торбата с тревоги, която умишлено да забравя в планината. И така колата вече ръмжи по нагрятия асфалт, надбягва се с вятъра и като че ли с нетърпение очаква да я оставя на сянка в Боровец. Щом затръшвам автомобилната врата зад гърба си, поемам дълбоко въздух. Той е свеж и хладен като ментов бонбон. За съжаление няма как да скрия малко от него в джобовете. Смирено се нареждам на опашката за лифта. Оглеждам чакащите около мен хора – все градски чеда. Пред планината обаче всички са равни и това е една от причините да я обичам толкова много. Чувам потракването на лифтовия механизъм. Оранжевите кабинки се приближават, за да отнесат поредните пътници. Скачам в една от тях, вратата ѝ се затваря плавно с леко скърцащ звук. Наближавам края на станцията и както обичам да казвам „излитам”. Постепенно набирам височина. Преминавам над стърчащите борови връхчета. В началото планината ми се показва срамежливо, но сякаш усетила моята добронамереност, открива спиращи дъха пейзажи. Колкото и добре да си мисля, че я познавам, тя винаги има с какво да ме изненада и очарова. Планината е умела изкусителка, която съблазнява с потайност.Винаги показва толкова, колкото сама е решила. Трябва да имаш търпението и сетивата, за да разкриеш тайните ѝ. Хладен въздух пропълзява в кабината и секва мислите ми. Последната станция вече се мержелее в далечината. Отвързвам от кръста връхната си дреха и бързо се намъквам в нея. Отново шум от потракване на кабинки. Слизам, намествам раницата си и потеглям. Поглеждам към небето. Няколко бели облачета се протягат като след сън. Слънцето гали, а вятърът леко пощипва бузите ми. Вървя по пътеката и не обръщам внимание на хората. Сигурно и те носят по една невидима торбичка с проблеми, която да оставят в планината. Използвам прехода като възможност да остана насаме с мислите си. Тук те не са толкова разпилени и по-лесно намират своята цялост. Любувайки се на необятната планинска шир, стигам до хижа „Мусала”. Слизам до близкото езеро и присядам на един стоплен от слънцето камък. Златистите лъчи се отразяват в спокойните води. Под повърхността им танцуват малки рибки. Изглеждат ми безгрижни и свободни, като всички нас в първите години от живота. После, като че ли забравяме как да бъдем такива. Затварят ни в изкуствено създадени рамки. Някои заживяват в тях, а други цял живот се опитват да се върнат към себе си. Пътеката продължава през скалите, на моменти дори губя дирята ѝ, но все пак посоката е ясна – нагоре. Хижата остава в ниското, извръщам поглед и виждам колко всъщност е синя водата в езерото. Понякога най-същественото убягва, когато започваш да се взираш в детайлите.Нужно е да смениш перспективата, за да видиш по-ясно. Старая се да не се захласвам прекалено пред хубостта на планината, защото тук всяка минута е ценна. Утешавам се, че на връщане отново ще се порадвам на гледката. Правя още няколко маневри между камъните и излизам на тучна поляна. Наслада за очите…и краката. Вървя бавно и попивам аромата на свежест. Тук – таме се мяркат ситни цветчета, разпилени като златни парички. Преминавам покрай малки и големи езера, които като чисти детски очи, оглеждат света около себе си, опитвайки се да го разберат. Зеленината постепенно отстъпва място на скалите, които стават все по-насечени и труднопреодолими. Облаци потулват слънцето и хладен въздух се завихря около мен. Наближавам заслона „Леденото езеро”. Все по-често минавам покрай хора, спрели да си отдъхнат. Разбира се и аз не правя изключение, но не се застоявам много, тъй като небето придобива все по-тъмни нюанси на сивото. Казвам си „дано дъждът се размине” и влизам да си взема чаша билков чай. Горещата пара рисува малки облачета, които бързо се разтварят във въздуха. Първата глътка ми е любима, все едно тялото ми се събужда от зимен сън. За пълното му пробуждане изяждам блокче шоколад и вече съм готова да продължа нагоре. Последните няколко метра винаги са най-трудни. Те са по-скоро изпитание за духа и волята, отколкото за тялото. Погледът ми е устремен към върха. Вятърът свисти покрай ушите ми, вече няма и помен от топлото време. Аз съм в скалното царство, тук нищо друго не съществува. Държа се за опънатото въже, което се олюлява всеки път, щом някой се подхлъзне или загуби равновесие. Още няколко метра и вече съм на върха. Планината щедро разкрива своето величие – назъбени върхове, плавни извивки, бистри езера. На места всички тези прелести са обвити от тънка мъгла, която наистина ме кара да се чувствам на „място близо до Бога”. Знам, че съм една нищожна брънка от необятната Вселена и просто съм щастлива, че ме

Знам, че съм една нищожна брънка от необятната Вселена и просто съм щастлива, че ме има тук и сега. Слизайки от върха, зад мен започва да се изсипва дъждът. Капките барабанят по покрива на заслона. Стичат се по лицето ми, но знам, че скоро всичко ще утихне. Продължавам да вървя надолу, но този път с олекнал товар. Баба е била права, планината наистина лекува всичко…

______________________

*Заглавието е служебно


Стената

Спирачките на таксито изскърцаха, раздрънканата тойота спря, вдигайки облак от прах. Шофьорът се обърна към мен, усмихна се и каза че от тук нататък няма как да продължи с автомобила. Зарадвах се. Пътят през последните три часа беше невероятно красив, но тесен, изпълнен с дупки, свличания и кал. За пръв път минавам по подобен път – дълбока поне 500 метра пропаст в лявата страна и стръмни, ронливи скали в дясната. За мантинела и асфалт и дума не може да става. Разминаванията са почти невъзможни, добре че никого не срещнахме през целия път.

На места бях почти убеден, че ще се свлечем директно долу с тази полуразпадната кола и всичко ще приключи, преди да е започнало. В ляво се виждаше величествения връх Хуаскаран с неговите 6768 метра. Не можех да спра да си представям огромния серак, откъртил се от върха през 1970 година и погубил над 80 000 души в градчето под него. Перуанците са страхотни хора. Усмихнати, дружелюбни, любезни и винаги готови да помогнат. Мъжете са ниски и усмихнати, жените са още по ниски и още по усмихнати. Повечето не разбират и една дума английски, но пък аз не знам и една дума испански, което прави комуникацията ни видима отдалеч.

Измъкваме се от колата и започвам да разтоварвам раниците и екипировката. Сега разбирам защо през цялото време ми мирише на трева, по-малката раница на Любака е подозрително лека. Отварям я и ме лъхва специфичния аромат на марихуаната.

Аз избягвам да пуша трева, защото от нея кръвната ми захар рязко пада и вместо да се хиля и забавлявам както всички, ми причернява и се мъча да не загубя съзнание.

- Любо, ти сериозно ли тръгваш да изкачваш Алпамайо с половин раница трева?

Малко съм ядосан от това честно казано, но пък в същото време много се радвам да го видя, защото не сме се виждали поне 5-6 години. Бях забравил глупостите му от преди. Станахме много близки след като се разболя. Бъбреците му спряха да работят, когато беше на около 30 и за да си пречиства кръвта, два пъти в седмицата ходеше на хемодиализа. С диализата умираш бавно, докато крадеш дни живот! От грамаден мъж, тежащ над 130 килограма, стана 70. Във вената на ръката му постоянно стоеше забита игла, за да е по лесно да го прикачат на системите, когато отидеше в болницата. Въпреки всичко, не спираше да се шегува със себе си, с докторите и с живота.

- Как реши че можеш да се катериш в твоето състояние? Знаеш ли че по тази стена трябва да се изкатерят поне седем въжета по 60 метра? Аз не се чувствам достатъчно подготвен, че ти ли с тези твои проблеми!

Пуши трева и ми се хили. Как да му се сърдиш, като постоянно пуска страхотни лафове и винаги е в добро настроение, въпреки че знае че ще умре, ако не му направят трансплантация възможно най-скоро.

Не усещам кога сме направили трека до базовия лагер. Пътят по принцип е над 12 часа и се прави обикновено с преспиване в междинен лагер. В един момент виждам палатките, южната страна на Алпамайо от едната страна и невероятните гледки към един от най-показваните в киното върхове – Артесонраху от другата. Всъщност малко хора знаят, че именно този връх е използван в логото на най-старата кинокомпания в щатите “Парамаунт”.

Даа, така значи изглежда един базов лагер. Има разпръснати поне десетина палатки сред ниска разстителност и рекички, образувани от топящите ледници. Не се забелязват много хора, нашата палатка е точно до една ламаринена барака, от коминчето на която пуши. Димът има мирис на трева. Чудя се как може да пушат толкова, при положение че тук тревата е забранена. На стената на бараката с тебешир или някакъв спрей е написано на английски “Beer”. В Перу правят страхотна бира. Най-популярната марка е Cusqueña, името идва от град Cuzco, столицата на империята на Инките. Бирата е достойна за императори и мисля че да пийвам такава биричка в базовия лагер на Алпамайо, заобиколен от невероятните гледки наоколо е чудесен преход към едно състояние на духа познато на всички планинари.

Запътвам се към бараката с намерението да се сдобия с бира, колкото и да ми струва това на височина от 4 500 метра. Ламаринената вратичка е притворена и вътре мога да видя наредените една над друга каси. Виждам също ром, някакви вафли и чипс. Качвали са ги с мулетата до тук. Вдигам мълчалива наздравица за всички мулета, носили някога бира в планината.

Подвиквам плахо “Hola”(поздрав на испански) и се изкашлям по шумно, за да привлека вниманието на  човека вътре. Вратичката се отваря и навън излиза снажен възрастен мъж с униформа, която в първия момент ми заприличва на тези, които носят в железниците в България. Лицето му излиза от сянката и осъзнавам че това е баща ми, облечен в униформата си на пазач от БДЖ. На гърдите му се вижда голяма бяла табела “Контрол за връх Алпамайо”, в ръката му има бинокъл с огромни лупи за наблюдение.

В първия момент не знам какво да кажа. Как е възможно да е дошъл до тук? Различни теории ми се въртят в главата. Вероятно майка ми го е пратила, за да не се притеснява тя за мен и да има кой да ме наглежда. Може пък да е много добро заплащането тук и това да го е привлякло, но пък никога не бих си помислил, че човек като него ще дойде до Южна Америка за по-добра работа. Изглежда точно като човек, който се грижи за безопасността на експедициите.

Първото което го питам е това, което най-много ме вълнува:

- Безопасно ли е нагоре? Трудно ли е? Мислиш ли че ще се справя?

Сигурен съм, че сега ще започне да ме убеждава да не се качвам. Че това не е за мен, че няма смисъл да рискувам за някакъв си връх. Винаги е искал да мина по стандартните пътища и да не се отклонявам. Може би това е нормално за всяко едно поколение.

Подава ми бинокъла и посочва към стената. Взимам го и поглеждам през него към върха и 500 метровата ледена стена. Силата на увеличението е невероятна. Величието на този връх те омагьосва...

Времето е страхотно. Слънцето е огряло сутрешно стената. Ледът блести в хиляди отражения.

Виждам 2 катерещи се свръзки. Сякаш мога да ги докосна, толкова добре увеличава бинокълът. В първата разпознавам словенката Ева и нейния приятел от Аржентина – Каро. Засякохме се с тях на едно от аклиматизационните изкачвания. Усмихнати, луди, тръгнали с раздрънкания бус на Ева да обикалят Перу. Изглеждаха много влюбени един в друг. Каро е страхотен катерач, въпреки че на нас ни се стори не достатъчно предпазлив. Като на шега, без осигуровка се качи по една 50 метрова скала за да закачи горна осигуровка. Двамата са забавни, много влюбени и зареждащи с енергия.  Възхищавам се на хора, които живеят без планове за повече от 3 дни напред. Не бяха казали, че ще атакуват Алпамайо. Вероятно са го решили импулсивно.

Поглеждам по-надолу към другата двойка катерещи се. Водещият тъкмо е спрял, за да изгради площадка. Приближавам толкова, че виждам детайлите на площадката. Цев в леда. Аз завивам цев в леда. Поглеждам надолу към свръзката ми. ТЯ е там. Изглежда щастлива. Смее се на някаква тъпотия, която съм изръсил.  Обичам да я карам да се смее. Когато си под напрежение, все едно си се напушил, идват ти всякакви тъпи шегички, но пък са ти ужасно смешни. Така мозъкът автоматично избягва да мисли за опасността и че всяка грешка може да е фатална. Подвиквам:

- Сега пак ли ще кажеш, че връзката между нас не е силна? Това въже издържа над 2 тона, а ти все разправяш, че не съм държал на връзката ни. - засмивам се и забивам сечивото нагоре.

Усещането е все едно летя. Всичко е светло и красиво. Тя е с мен. Аз и давам сигурност. Всичко друго няма значение.

Тогава се чува първият пукот.

Звукът е много различен от този на падащите парченца лед при катеренето. По скоро е тътен, който кара цялата планина да се тресе. Времето започва да тече ужасно бавно. Всяка една секунда се случват хиляди неща, всяко от които може да е решаващо. Поглеждам нагоре. Огромна ледена гъба се е откъртила  от върха и се свлича по улея в който се катерим. Към нас се спуска огромен облак от сняг, лед, камъни и страх.

Първото усещане е за студ. Няма болка. Всичко е светло. Всичко е цветно. Няма граница между реално и нереално.

Дишам.

Първото поемане на въздух е болезнено. Сякаш съзнанието казва на тялото да се съпротивлява, задето го измъква от безкрайността на спокойствието.

Усещам вкус на сладко в устата си. Много сладко. Мед. Устата ми е пълна с мед.

Мирише ужасно много на трева.

Отварям очи.

Лежа на асфалта. Централна улица. Мигащи светлини. Наоколо преминават хора. Около мен има загрижени лица. От другата страна на улицата се вижда светеща табелка с надпис “Coffee shop”. Навсякъде се усеща миризмата на марихуана.

Съзнанието ми малко по малко започва да възвръща спомените си.

В Амстерадам съм. На връщане от Перу. Опитахме да качим Алпамайо. Пуших трева. Стана ми зле, заради ниската кръвна захар. Приятелите ми изсипват мед в устата, по съвет на човека от “Coffee shop”-а.

Любо почина през 2012 години при опит за трансплантация. Татко ми го погребахме преди 2 години.

В деня преди да атакуваме върха, падна ледена лавина. Словенката Ева загина на стената, заедно с още една двойка катерачи. Каро остана жив. Лавината скъсала въжетата между тях и завлякла нея надолу.

Защо този ден, а не следващия? Защо те, а не ние? Стечение на обстоятелствата? Късмет?

свестявам се. Дълго време мълча. Неудобно ми е, че съм стреснал приятелите си. Обещавам на себе си, че това е последният път, когато пуша тая гадост. Питам колко време съм бил в безсъзнание. Отговарят ми, че не повече от минута.

Човекът от “Coffee shop”-а с усмивка казва:

- Някой път може и да си заминеш покрай този трева!


Параклис под върха

 Движа се трудно по склона, а пътеката криволичи сякаш иска допълнително да изпробва издръжливостта ми на болка. Лявото коляно пак прищраква. Нищо особено – стара травма е това, но обича да се обажда на моменти. Точно в този дори съм й благодарен, защото разсейва мислите, а те са твърде болезнени.

Спирам да си поема въздух.

Наоколо е свежо, светлината искри в зимния ден и той се преструва, че е откраднат къс от пролетта, запокитен в друг сезон. Малкото сняг, сгушен в сенчестите места и задържал се по боровете на отсрещното било, издава, че не е така. Издава го също вкусът на невидим лед във въздуха и издишваната от мен пара. Въпреки това пейзажът е наситен със спокойствие в безмълвието си, сякаш единствената тревога наоколо е тази в душата ми.

 Обещахме си.

Затова съм тук, затова пълзя като троха на надеждата по пустия склон, макар ясно да осъзнавам пълната безнадеждност на пътуването.

Вече съм съвсем близо, параклисът се вижда, но гледката му само стяга всичко жизнено в мен, изцежда топлината от сърцевината ми и задържа захвата си в очакване да се отделят последните капки живец.

Каква е вероятността да се срещнеш с някого, ако населявате различно време и място? Не, не ми казвайте, че е нулева. Има срещи, за които присъствието и на двамата не е задължително. Ето защо вдишвам дълбоко от кристалния въздух и поемам отново нагоре – още малко, още мъничко... въпреки всичко.

* * *

Параклисът не издава кой го е построил. Дори не съм убеден, че параклис е точната дума. Тя сама се е прикачила към схлупеното убежище. Съвсем малко и на вид изоставено и неподдържано – портичката виси наклонена и осакатена на една страна, а по неравните стени личат белези като от обстрел. Мога да доловя дъха на бурите, които са опитвали да изтръгнат от пейзажа тази крехка нелепица.

 

Обещахме си. И ето ме отново тук.

Както всяка година на тази дата.

Ще отнеме известно време да постегна портичката. Ветровете без малко са щели да я грабнат и отнесат. Правил съм това и преди. Няколко пъти. Още едно занимание, което разсейва от мислите и кара проскърцващите панти да звучат по-силно от очакването да се появиш. Усещането, че си тук, само на милиметър извън периферното зрение, не може да се сравни с друго.

По-късно ще вляза в сумрака, изпълнил каменно-кирпичената утроба, а там – знам – ще ме чака изкривената от редувалите се студ и топлина свещ.

Работя мълчаливо, докато решавам, че така портичката е добре.

Изправям се, коляното ми пак изпуква.

Обръщам гръб на параклиса.

Искам да погледам света, преди да се скрия от него.

Над мен е върхът, който ни срещна.

И височината, която ни раздели.

Усещането е като че съм попаднал в картината на изумителен художник. Нанесъл ме е с върха на четката – съвсем небрежно, но точно на място. Фигура, която едва се различава сред скалите.

Вдишвам дълбоко и задържам въздуха в гърдите си.

Небето е синьо до нереалност, далечните облаци само подсилват усещането, че всичко наоколо е измислица. Илюзия, която ще загърбя и ще се размие миг след като  се озова вътре. Ето – затварям очи. И вече я няма.

После влизам приведен в параклиса.

 

 

* * *

Опипвам грапавите стени и се намествам. Отпускам се.

Дишането ми сега е плитко, въздухът тук носи дъха на спомени.

Цялото това пътуване е само за да приседна в сумрака, да се отпусна и да се доверя на възможността все пак да се появиш. Да изживея очакването, да завъртя в главата си онази лента с несъществуващ филм, в който се виждаме отново. Защото си обещахме. Защото знам кой е построил параклиса. Защото помня как някога се катерехме заедно, как трупахме камъните за този малък заслон, как разговаряхме и как вярвахме, че тук винаги ще можем да се срещаме, ако животът ни раздели. Обещахме си, че каквото и да се случи, ще опитваме да се изкатерим обратно и да намерим пътя.

А после се случи най-лошото.

Няма да забравя начина, по който в онзи кошмарен ден със сетни сили прошепна:

Идвай тук, аз няма да спра да опитвам да се върна!

Очите ми се навлажняват и този път не е от студа.

Никога няма да изменя на обещанието, което дадох тогава. То е по-здраво от всяко осигурително въже. По-сигурно от всяка екипировка. Защото винаги сме разчитали един на друг. Защото ми се иска да вярвам, че някъде там, ти също пълзиш по своя отвъден склон и достигаш до нашия параклис. Че се изкачваш упорито към върха и протягаш насам невидима ръка – убеден, че ако успея да я хвана, ще те издърпам обратно.

Когато в мрака на мислите, от магията на илюзията, изкривената и измъчена свещица се запали и пламъкът й опари плътта на спомените – болезнено и изгарящо, но истинско – там, в твоя отвъден път към параклиса, друга светлина ще ти покаже, че те чакам и ще ни накара за миг отново да сме заедно. Както си обещахме.

Приятелствата, създадени по пътя към върха, остават завинаги там.

Знам, че не спираш да опитваш, и докато мога, ще идвам.

И не, никога няма да нарека параклиса гробница.


Изгубен(а)

-Калояне, ти спиш!

Мария стоеше пред мен, боса в снега. Носеше дънки и тениски. Зелени, разбира се. Любимия ѝ цвят На тънката ѝ шия блестеше късче кехлибар, пленено в сълза от сребро.

-Здравей, мила – казах и избърсах скрежта от очите си. – Липсваше ми.

Протегнах ръка към нея, но тя се отдръпна. Босите ѝ крака оставиха плитки следи в дълбокия сняг. Тънките ѝ пръсти се заиграха с кехлибарената висулка. В красивите ѝ кафяви очи гореше тиха молба.

-Трябва да се събудиш! Сега!

-Но…

-СЪБУДИ СЕ!!!

Отворих очи. Леденият повей ме блъсна като чук. Залитнах и ударих гръб в скалата. Облаци сняг ме обвиха, а студът захапа кожата ми през пластовете термозащитно облекло. Избърсах скрежта от очилата. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Часовникът на китката ми показваше 30 градуса под нулата. Ръкавиците и ботушите ми сякаш бяха пълни с лед.

-По дяволите – казах и виещият вятър отнесе дъха ми.

Гърдите ми веднага се напълниха със студ. Отворих уста в опит да глътна повече от редкия въздух. Маската ми беше замръзнал от влагата на собствения ми дъх. Размърдах пръсти. Едва ги усещах. С повечко късмет нямаше да загубя никой от тях. Понаместих раницата си колкото да прогоня от измамните пипала на смъртоносния сън. Болката, която ме гризеше бързо отстъпваше място на пълната безчувственост.

Планината ме убиваше.

„Движи се, момче – прошепна в ухото ми Бидхя Дахап – шерп, стар като света. – Само така оживяваш в планината.“

Вдигнах крак и стъпих в снега. Хлътнах до коляното, залитнах и паднах на четири крака. Вятърът ме заблъска с вой и ме обви в облаци сняг.

Бедния Бидхя. Петдесет години оцеляваше в снежни бури, лавини и студ. Загина в Катманду, на път за градската болница, където го чакаше новородения му правнук. На кръстовище го блъсна хлапак, заблял се в смяната на радиостанциите в раздрънкания си Опел Корса.

„Животът има странно чувство за хумор, момчето ми“ – засмя се веднъж Бидхя, който не вярваше в никой бог, а само на себе си.

Джипиесът примигваше готов да изгасне. Прибрах го в канадката си, изправих се и загазих през снега. Вятърът не спираше да вие и да ме блъска, в опит да ме изтика към ръба на склона, отвъд който зееше 700 метрова пропаст. Облаците сняг ме обгръщаха и на моменти не можех да видя и ръката пред лицето си.

Стъпка… залитане… стъпка… залитане… стъпка… залитане…

Вятърът ревеше като освирепяло животно. За миг разкъса снежния облак и разкри гола, сива скала на няколко метра вдясно. Върху нея се жълтееше следа от спрей, оставена от неизвестна добра душа.

„Пропуснеш ли маркера – умираш – каза Бидхя, когато първия път бяхме стигнали дотук. Показа ми белите си зъби в широка, топла усмивка  – Ама това не е причина да се тревожиш .“

Вдигнах поглед нагоре. Ако времето бе ясно оттук можеше да се види Покрива на света. Еверест бе само на 400 метра над главата ми. Трябваше да свия надясно покрай жълтия маркер и да продължа нагоре по ледения склон. Само че бурята бе в разгара си и всяка крачка нагоре щеше да ме убие.

Заобиколих рида и продължих през снега. Нямаше маркировка, нямаше знаци. Само сняг, лед и студ. Болката вече се бе стопила. Сънят натискаше очите ми и ме подканваше да ги затворя за миг. Можех да се подпра на онази скала и да почина. Само за пет минути. Там е завет. Пък и нямаше за къде да бързам.

„Не тук, не сега“ – упорито повтаряше глас в главата ми, а в мислите ми блестеше кехлибарена висулка на тънка, бяла шия.

За малко не се спънах в мъжа. Лежеше по лице в снега, в подножието на каменна стена, чезнеща високо в снежната буря. Снегът бе започнал да го скрива. Носеше яркочервена канадка и син панталон. Беше затиснат от тежка раница. Свлякох се на колене и извадих пикела. Ръката ми трепереше толкова силно, че увих здравата лента около китката си два пъти. Срязах презрамките на раницата и я избутах от гърба на мъжа. Тя се изтърколи настрани и изчезва сред снежната мъгла.

Разчистих с пикела леда около тялото. Изтръпналата ми ръка неволно се отплесна и острието се заби в бедрото на мъжа. Стоманата разряза панталона и изскърца по вкаменената плът на мъртвия.

-Съжалявам, друже – изпъшках. – Няма да ме издадеш, нали?

Франсоа Арно Жилда, роден и израснал в Намюр, 34 годишен, мъртъв от 17 години, предпочете да замълчи и слава Богу. Беше паднал от 90 метра височина при опит да изкачи Еверест в чисто и ясно време. Залитнал докато се опитал да направи снимка на върха.

Смъкнах от гърба си носилката и неволно въздъхнах от облекчение.  Един воденичен камък по-малко. Избутах тялото върху нея с пъшкане.

Боже, толкова ми се спеше. Бях уморен. Бях смазан. Бях унищожен. Не чувствах ръцете и краката си. Не чувствах мускулите си. Целият ми свят беше пълен с лед и сняг. Студът бе проникнал в тялото ми, в душата ми, в сърцето ми. Исках да съм у дома,  в България. В онова малко добруджанско селце, до старата, олющена домашна печка, която бумти, пълна с дърва. Исках майка ми да ми даде чаша какао и да разроши косата ми, както когато бях дете. Исках да усетя аромата на кафето, което баща ми току-що бе сварил в очуканото медно джезве, подарено му от циганин-копанар още преди да се родя. Исках да чуя недоволното мърморене на брат ми, че пак него карат да чисти снега пред вкъщи и радостния лай на Мима, която подскачаше и играеше в преспите.

„Не тук, Калояне, не сега“ – прошепна Мария в ухото ми.

Отворих очи. Лежах проснат върху замръзналия труп на белгиеца. Дори не си спомнях кога съм закопчал двата колана. Вдигнах поглед нагоре, но видях само снежна мъгла. Еверест бе някъде там, високо над мен. Усещах, че ме гледа. Знаеше, че съм единственото човешко същество, което не се страхува от него. Той не ме мразеше. Не се опитваше да ме убие. Аз бях просто буболечка, която се катери по колосалната му снага, твърде дребна и жалка, за да бъде дори досадна. Просто ме бе оставил на съдбата ми.

-Следващия път пак ще имаш своя шанс – казах и ледът нахлу в дробовете ми.

Метнах самара на носилката и загазих през снежната мъгла и виещия вятър. Часовникът на китката ми показваше минус 37 градуса. Бях сам насред бурята, затиснала най-високия връх на планетата. Вървях през снега, а самарът се забиваше в раменете ми сякаш се опитваше да отчупи късове от замръзналата ми плът. Носилката се плъзгаше с хрущене след мен и ме дърпаше ме назад като котва.

„Не тук, не сега… не тук, не сега…“ – пулсираше в ума ми, докато местех крак пред крак.

Хлътвах в сняг, хлъзгах се на лед. Ботушите ми дращеха по оголената от вятъра скала. Облаци сняг ме обвиваха. Очилата ми бяха заскрежени, маската ми бе покрита с лед. Пластовете дрехи върху тялото ми са бяха превърнали в броня, скърцаща от студа.

Вятърът плъзгаше сняг и лед по зъберите наоколо съскайки сякаш Смъртта точи косата си.

…Стивън…

Спрях и носилката ме перна по глезените и за малко не ме събаря на леда.

… ъде си…

…тук…

Гласове? В това време?

„Планината не обича да пуска никого, момчето ми. Алчна е тя – шепти Бидхя докато сърбаше чаша чай в Южния базов лагер, а младите алпинисти наоколо са наострили слух, за да чуят стария шерп. – Вземе ли те, завинаги оставаш в нея. Тялото ти, душата ти, гласът ти… всичко е нейно.“

За миг снежната буря се разкъса и пред мен изскочи човек. Блъснах го и той залитам. Вкопчих ръце в червената му канадка, за да не падне. Лице, скрито зад заскрежена маска, се взира в мен.

-Какво правиш тук, идиот такъв? – изкрещях, за да надвия воя на вятъра.

Алпинистът с червената канадка посочи напред. Сякаш чакала този момент виелицата се разкъса. На три метра от нас, паднал на колене стоеше друг алпинист. Бе облечен в синя канадка, а на гърба му стоеше заледена кислородна бутилка.

-Стивън… - разнесе се измъчен женски вик иззад заскрежената маска. – Той иска… - и посочи нагоре към снежната буря, изпълнила небето.

Нагоре. Към върха. Към Еверест.

Онзи в синята канадка се изправи на крака и продължи напред. Жената направи една крачка след него, но я стиснах за ръката. Канадката ѝ бе толкова замръзнала, че хрущеше под ледените ми пръсти.

-Остави го! – креснах, а студът остърга гърлото ми през маската ми.

-Но той…

-Мъртъв е! Забрави за него!

Виелицата ни връхлита с рев и Стивън изчезва сред облаците сняг. Още един мъртвец по склоновете на Еверест. Дръпвам жената и я бутам натам откъдето е дошла.

-Върви – крещя колкото глас ми е останал. – Върви или ще умреш!

Часовникът на китката ми изпищя. Настроил съм алармата да се включи, когато температурата падне до минус 40 градуса. Това означаваше само едно – Смъртта вече беше наточила косата си.

Жената тръгна бавно през бурята, а аз - до нея. Закачих за колана ѝ  собственото си осигурително въже. Това означаваше, че или и двамата ще живеем, или и двамата ще умрем.

„Не тук, не сега“ – шепнеше познат глас в ухото ми и някъде далеч-далеч блестеше сребърна висулка.

Жената пристъпваше бавно пред мен, а аз я бутах всеки път, когато спираше. Отзад лениво се плъзгаше носилката с мъртвеца. Виелицата продължаваше да беснее с неземния гняв, който само една природна стихия можеше да изпитва. Ледът отдавна е прогризал дрехите и кожата ми и сега се опитва да стигне до всяка клетка. Ще успее, знам. Студът винаги печели, това поне научих в планината.

Жената залитна. Хванах я под мишниците и я бутнах напред.

-Върви, идиотко! Спреш ли, убиваш и двамата ни! – реввам в ухото ѝ.

Не знам дали ме чу, но все пак продължи да върви. Снегът под краката ни не искаше да свършва. Воят на бурята стана оглушителен и сякаш самата планина трепереше под краката ни. Вятърът донесе далеч грохот. Някъде, може би от близкия Лхотце, се бе сринала лавина. Стотици тонове сняг се плъзгаха по естествените скални корита, помитайки всичко по пътя си. Още помня лавината от април 2014 година, която почти помете Лагер 2. Тогава снегът смаза шестнадесет души, до един непалски шерпи. Познавах петима от тях, Бог… ако Той въобще е в тази планина… да ги прости.

Далечния грохот, който успяваше да надвие дори воя на виелицата, затихна. С повечко късмет никой не бе загинал, въпреки че в планината късмета е нещо, на което не можеш да разчиташ.

„Не спирай… не спирай… не спирай… не спирай…“ – продължаваше да шепне глас в главата ми, който смътно прилича на моя.

Толкова ми е студено, че вече дори смъртта няма значение, стига студът да си отиде. Боже, защо…

„Продължавай, любов моя, не спирай“ – топлия дъх на Мария погали ухото ми и две малки, нежни ръце обвиваха раменете ми.

Снегът под краката ми изведнъж се спусна надолу . Шейната с мъртвия се плъзна настрани, скърцайки по ледената кора, самара прерязва раменете ми и ме събори на земята. Жената изпищя, когато опънах осигурителното въже. Носилката се понесе надолу. Забих ботуши в снега, но самара ме повлече надолу. След мен оставаше бразда в снега. Жената пищеше и се мяташе по снега над мен, драскайки с ръце в опит д се хване за нещо. Един ботуш ме ударя по тила и пред очите ми избухнаха звезди. Ледът хрущеше под нас. Покрай  мен прелетя гола скала. Протегнах ръце към нея. Вкочанените ми пръсти не се свиха и я изтървах. Камъкът ме удари в гърдите и ми изкара дъха.

-По дяволите! – изсъсках, но нямаше кой да ме чуе.

Измъкнах пикела от раницата си и яростно заблъсках по снега в опит да улуча проклетото въже, което продължаваше да ме дърпа след носилката.

„И сто мъртъвци не струват колкото един жив“ – прошепна уморен Бидхя в спомените ми, докато за пореден път се опитва да ме откаже от мисията, която рано или късно щеше ме убие.

Острието на пикела улучи въжето и го преряза. Шейната се плъзна надолу по склона, сред скали, стърчащите като зъби на древно чудовище и виелицата лакомо я погълна. Дъхът излизаше на хрипове от гърдите ми. Гледах сивкаво-бялото небе, затиснато от снежната буря. Разкъсващата умора, която е изпълнила всяка клетка от тялото ми започваше да се отцежда. Трябваше само да полежа още няколко минути в снега и щях имам достатъчно сили, за да… жената с писък се плъзна по ледената кора покрай мен. Осигурителното въже се опъна и ме повлече надолу. Забих пети в снега и колана се вряза болезнено в кръста ми. Осигурителното въже се опъна и жената спря смъртоносното си плъзгане по склона. Докато се изправях ставите ми скърцаха.

Жената лежеше по корем и само облачето пара, което се издига от маската ѝ показваше, че още е жива. Хванах я за заледената канадка и я изправих на крака. Залитна като парцалена кукла и я подпрях на рамото си. Сякаш воденичен камък ме притисна.

-Чуй ме, идиотко – изсъсках в лицето ѝ. – Или вървиш с мен, или те зарязвам тук и умираш в снега!

Жената вкопчи ръкавици в презрамките на раницата ми. Облачето пара излизаше на тласъци от маската ѝ. Нямаше сили да говори, но все още имаше воля за живот.

-Хайде, движи се!

Аз водех, а тя се влачеше след мен.  Около нас виелицата само ставаше по-свирепа. Електронния термометър на часовника ми показва минус 41 градуса.

„Таман за слънчеви бани“ – помислих си и ако имах сили сигурно щях да се засмея.

Склонът бе измамно полегат. Снегът на места беше покрит дебела ледена кора. Тук-там стърчат голи скали, които измамно пазят завет. Спряхме за няколко секунди до една, която наричаха Спирката на Кирякос. Жената прегъна колене, за да седне, но я дръпнах и я изправих на крака. Посочих ѝ пукнатина на нивото на очите, където стоеше вклинен пикел. Жената само кимна и се залюшка в опит да стои права под напора на вятъра, който се отъркваше в скалата и ни хапеше с ледени зъби.

На тази скала преди двадесет години беше спрял да почине гръцкия алпинист Кирякос Георгио. Бе оставил пикела си в пукнатината докато си поеме дъх, а после беше заспал. Смъкнах тялото му до Базовия лагер миналата година, за да може синът му – вече голям мъж – да положи баща си до гроба на майка си. Две десетилетия алпинистите бяха почивали до замръзналия труп на път за върха.

Дръпнах жената за рамото и тя затътри крака след мен надолу по склона. Снежната буря за миг се разкъса и ни показва Лагер 4. Купчината палатки бяха разхвърляни из скалната площадка. Повечето бяха скрити под преспи сняг. До една от тях грееше фенер – единствената светлина сякаш на хиляди километра околовръст. Осигурителното въже се опъна и за малко не ме събори на земята. Жената бе паднала на колене. Вдигнах я, преметнах ръката ѝ през раменете ми и я повлякох към палатките. Сняг и лед скърцаха около краката ни, а виещия вятър ни блъскаше в лицата сякаш се опитва да ни избута по-далеч от лагера. Облаците сняг го скриваха от погледа ни, но не спирах да вървя. Жената ме притискаше като воденичен камък и всяка крачка с нея беше мъчение. А палатките бяха толкова близо. Трябваше само да я бутна и тя щеше падне на снега. Тогава щях вървя много по-леко. Никой нямаше да ме види. Само поредната ледена смърт на метри от спасението…

Стиснах я по-силно през ръста и продължихме заедно през снежната буря. Направихме крачка, после още една, и още една, и още една… и вече газехме сред палатки, полузарити в снега. Пред нас гореше фенера. Стоварих вледенени пръсти върху снежната стена, обвила голямата жълта палатка. Отвътре се разнесоха стреснати гласове и след миг грейна фенер. Палатката се отвори и ни лъхна блажена топлина. Силни ръце подхванаха жената и откъснаха от мен. Паднах на колене в снега.

-Божичко – чух далечен глас, в който разпознавам английски с тежък немски акцент. – Това онези двамата американци ли са?

Нечии ръце ме издърпаха в палатката. Проснах се по лице на земята. Не усетих болка. Виждах само нечии крака, обути в ботуши. Американката е просната сред няколко празни спални чувала. Смъкнали са маската ѝ и виждах едно почервеняло лице. Две празни сини очи гледаха тавана на палатката. Бяха смъкнали вледената канадка и гърдите ѝ се вдигаха и спускаха спазматично. Някой ме обърна по гръб и смъкна маската ми. Топъл въздух се плъзна по лицето ми и изкрещях от болка.

-Божичко, това е българина!

-Кой… чакай… онзи ли? Дето смъква мъртвите от планината?

-Същия… дайте одеяла! Ханс, включи примуса! Направи чай – мъжът се надвеси над мен. Усмихва се широко. – Бидхя вярно казваше, че планината те мрази твърде много, за да те вземе, българино.

Жълтото петно над мен бавно придоби форма. Мургаво лице, с високи скули и бръчки, впити дълбоко в кожата. На дясната буза имаше продълговат белег. Оставен му бе от пикел преди две години. Знам, защото аз бях този, който държеше пикела, докато се опитвах да му спася живота.

-Бархам?

Шерпът се засмя:

-От плът и кръв, българино. Радвам се да те видя, въпреки че не съм кой знае колко изненадан. Винаги никнеш там където не те чакат.

Силните ръце на шерпа е повдигнаха, за да седна. Ако в стомаха ми нямаше ледена буца сигурно щях да повърна. Нашите домакини. Трима мъже и една жена се суетяха около американката, като бъбреха помежду си на немски. Германката сръчно я събличаше, за да провери дали няма измръзнали крайници. Неин сънародник масажираше босите крака на премръзналата алпинистка и нареждаше нещо на родния си език.  Германката му се скара и той млъкна, но на лицето му се четеше недоволство.

Друг ми подаде чаша чай и ми се ухили широко, показвайки ми с ръце, че трябва да го пия.

-Германци? – попитах на непалски Бархам.

-Австрийци.

-Е, това обяснява всичко – отвърнах и потупах австриеца по рамото. Надигнах чашата с чай. Беше само топъл, но сякаш потопих устни във вряща лава.

Шерпът ме тупаше по гърба докато кашлицата не  премина. През това време австриецът масажираше енергично голото тяло на американката, която потрепваше едва-едва. Мъжете я гледаха загрижено без следа от похот в очите. В планината нямаше мъже и жени, а само хора.

-Кого смъкна?

-Сините гащи.

Франсоа Арно Жилда си имаше свое име в планината – Сините гащи. Мъртвите на Еверест бяха най-добрия ориентир. Видиш ли Сините гащи, значи си пропуснал пътя за върха. Долината на дъгата, така наричаха този район, изпълнен с трупове, облечени в разноцветни алпийски дрехи.

-Кога ще се откажеш, българино?

Затворих очи. Мария ми махаше весело и сочеше заснежения Еверест. Кафявите ѝ очи блестяха от радост зад очилата. Върхът беше толкова близо, че трябваше да протегнеш ръка, за да го докоснеш. Не видях оловно-сивата ивица на небето на изток, обещаваща снежна буря. Мария също.

-Когато намеря и нея.

Американката, увита в топлината на спален чувал, заплака. Беше осъзнала, че вече е вдовица.


Богинята на тюркоаза

Утрото се спускаше бавно над планинските върхове. Белотата на снега искреше като паднали елмази, слънцето показваше своите лъчи и те чертаеха отблясъци по заснежените склонове. Нежни диамантени камъчета, пръснати по необятния скален масив, като завивка. Прескачаха се игриво, а тишина и покой обгръщаха пространството. Ледени огромни висулки стояха приказно и някак леко призрачно, спускайки се величествено от скалистите хълмове. В тази необятна тишина имаше нещо необикновено, и така тайнствено. Алпинистът се изкачваше бавно, но сигурен в желанието си да стане едно цяло с планината, да се слее с нейната душа, да задиша с нейния ритъм. С всяка стъпка нагоре, тя ставаше негова любима, почти като жена близка на сърцето му. Направо се любеше страстно с нейните непредвидими скални извивки, но точно това го привличаше неудържимо, своенаравния характер на планината и силата, която притежаваше, също като красива непредказуема жена.

Атанас знаеше, че го очакват още много върхове, които ще покори, но сега си проправяше пътека към върха на тюркоазената богиня. Нощем на лагерите, когато затвореше очи, богинята идваше до него, облечена в синя дантелена ефирна рокля, толкова ефирна, че едва можеше да се докосне и усети с пръсти, с дълги кафяво- червеникави коси, които се спускаха меко върху раменете ѝ, обгръщаше с ръце главата му, а чупливите ѝ кичури го галеха непослушно по лицето,  целуваше го по челото, като му даваше благословията и благоволението си. Посещаваше го безшумно, не можеше да чуе стъпките ѝ, но винаги я усещаше, дори понякога беше невидима за очите му. Беше една магия, която го следваше и покоряваше, неусетно се превръщаше във вярна пазителка на неговите сънища, чувства и мисли, негова изповедница. Никога не го оставяше и го следваше невидимо, даже когато той не знаеше за нейното присъствие. Когато продължаваше да се изкачва, Атанас вдишваше заскрежения ѝ аромат, по-силен от парфюм, дори неволно го притегляше  в обятията си с неописуемо вълшебство. Оставаше по устните му, полепваше като бял сладникав крем в споделен миг на близка нежност.

Под стъпките му проскърцваше снежната маса, постепенно тъмната перелина отнемаше от блясъка на диамантените частици, нахвърляни по снега. Бавно закриваше светлата им страна. Атанас се прибра в палатката си, която опъна на един склон и подпря с няколко камъка отстрани, освен че я завърза. Покри се с топло одеало и се опита да заспи. Нощта го покри с тъмната си завивка. Но спането се оказа трудна задача, в себе си чувстваше някакво напрежение, или по скоро вълнение. Завъртя се няколко пъти под одеалото, отметна го и погледна през палатката. Като излезе навън, на небето имаше няколко блещукащи ярки звезди, изглежда и на тях не им се спеше. Вгледа се в светещите им лъчи, този блясък го поведе някъде в потока на мислите му, сещаше се за детето си,което много обичаше и на което посвещаваше почти всеки изкачен връх. Липсваше му. Също така в мислите му изникна образа на жената, която бе обичал, понякога се чудеше защо се разделиха, но такава е била съдбата...

 

 

 

Вътрешно се усмиха, усмивка смесена с  радост и тъга, сърцето му някак трепна под пустото тъмно небе, помисли си, че сега иска нещо различно, да, иска любов, която да остане във времето, да побеждава всяко препятствие и да бъде вярна като тюркоазената богиня. Вярваше, че ще я има, че някъде има такава обич само за него. Искаше му се да посвети едно изкачване на жената, която щеше да заслужи неговото уважение и любов, но за сега не съществуваше, беше само пожелание в тази мразовита нощ, отправено към звездите.  Единственото нещо, което сякаш му пречеше в това начинание, бе неговото нетърпение. Харесваше му в повечето случаи нещата да стават сравнително бързо. А като цяло жените обикновено не харесват бързината на противоположния пол.

Сети се за едно момиче, което му пишеше стихове, няколко пъти бяха писали, искаше да я види, но тя няколко пъти така и не дойде на неговите лекции, които той организираше. Доста бе разочарован от нея, но в същото време понякога мислите му прескачаха до нейните стихове, но сега не бе момент да продължава да мисли за нея, и като цяло малко ѝ е ядосан, заради това неизпълнено обещание.

Но в този момент, нощта го канеше да се срещне със синята богиня, там отново в съня, който бе така отчайващо далечен.

Въпреки това, след всичките мисли, които пребродиха през главата му, той се прибра в палатката, затвори ципа и този път легна, като наистина трябваше да вземе малко сън. Усети, че му става по-студено от обикновено, температурата падаше доста по това време, беше три след полунощ.

Но причината не бе само тази, тръпка студена и безкрайно нежна, меки устни, които докоснаха върха на челото му отново, цялото му тяло потрепери от сладък екстаз.

Притегляше го в ледената си прегръдка, усещаше я близо да него, вдишваше я, тя го докосваше с едва доловими целувки, ефирни, носещи се във въздуха, привличаше го със смесица от тази въздушна магия и нежен порив, подарени му от  света на мистичната сила.

 

Този път постепенно сънят го унесе, или просто вече умората от дългото изкачване си каза своята дума и го пребори. На сутринта Атанас се чувстваше бодър и зареден с енергия. Слънцето го посрещна, проблясвайки над снежните склонове. Той вдиша свежият въздух, изпълни гърдите си със студената ласка, и закрачи отново напред по скалистия хребет, където времето бе спряло, отмерваха го само звуците на забиващите се котки в дълбоко замръзналия лед, които отекваха с ехо, което се връщаше със същата сила над височината.

Постепенно бе достигнал лагер 3, на височина 7600 метра, върхът бе почти близо. Тръгна оттам към заветната цел. Предстоеше му една трудна част от синята планина. Мястото yellow band беше доста опасен терен, вървеше бавно и забиваше пред себе си пикела със силата с която му е необходима, за да си проправя пътеката, като го отвеждаше право към трона на богинята, която го очакваше гостоприемно.

До тук всичко вървеше добре, въпреки трудностите ги преодоляваше успешно. Почувства стръмната ивица, на която вече стъпваше от скали и полусинкав лед, прозрачни ивици белота, преливащи в синкави мъгливи оттенъци, магична красота, която го заобикаляше. Блясъкът на места се сливаше с нюансите на синьото в строго подредена вълшебна палитра искрящи кристали, от белоснежни отблясъци.

След тази стръмнина се чувстваше така изтощен, но богинята го посрещна завладяваща, и топла в своята снежност. Напълно се беше слял с белоснежното ѝ тяло, а тя му се отдаде със страст, в прегръдката на нейните наклонени и стръмни извивки. Сякаш се любеха и усещаха движенията и настроенията си взаимно.

Извади знамето и го заби триумфирайки в душата си. Обзе го невероятно щастие и една силна любов на вълни се разливаше в сърцето му, което биеше учестено.

Беше на върха, да, на върха! Пореден осемхилядник ! Това не бе обикновен връх, не бе като повечето, магията, която притежаваше го изпълни изцяло, синята Чо Ою.

Богинята го поздрави с ледената си прегръдка, обгръщаше го в обятията си, а той не искаше да се откъсне от нея. Тази любов бе толкова вярна, истинска и много силна, несравнима с друга. Тази любов не изневеряваше, не изискваше, не търсеше нищо в замяна. Тази любов само даваше и изпълваше с благодат всяка клетка на цялото му същество. Магията на богинята, която го приветстваше, нежният шепот на вятъра, който се усилваше, почувства го щипейки го по лицето. Налагаше се да мисли за слизането обратно, колкото и да не му се искаше. Вътрешно в себе си, знаеше, че сърдечната среща с богинята няма да остане последна. Мислено я целуна и тръгна по обратния път. Синята богиня също му отвърна.


Toчка на мълчание

Понякога почти изпитвах безсилие от съвършенството на момента – от факта, че няма какво да се добави, че всичко е тук, пред теб, насред една неописуема тишина. Това стягаше нещо в мен, може би защото нямаше какво да се надскочи. Нямаше нищо повече. Защото седях насред един неописуем свят и знаех, че това е моето място, моята „къща“ – не ми трябваше да търся нещо друго. Понякога виждах всичко като сбор от картини и моменти, които се нижеха като верига през всички тези планини и хора, за да ми разкрият тайната на един живот, в който вярвах. За да ми разкрият един смисъл, който се зараждаше в човек, когато беше насред дъжд, сняг и върхове. И тези моменти аз като че ли можех да ги хвана като камък, да ги стисна в ръка и да си кажа - ето тук има нещо, това има значение, в това има истина.

И разбира се, тези моменти се простираха в безбройни пътувания, пътеки и преживявания, в търсене на някаква човешка тайна за самия мен, в едно съществуване, което изискваше да бъде нещо повече, отричаше нормалното и все пак същевременно копнееше за него. Добре знаех какво търся в планината, толкова пъти бях размишлявал за това, че почти бях наизустил отговорите, не само абстрактните, но и тези отговори които се появяваха при допира със скала и усещането за вятър. Планината не беше само търсене на някаква магия, за мен тя беше по-скоро търсене на хора, на някакви смислени взаимоотношения, на любов, на близост. Там всеки имаше шанс да бъде нещо повече от собствената си трагедия. Там се изискваше човек да се ангажира. Тя беше начин да прехвърля мост през света и да отида някъде, където има и други хора, които мога да уважавам и обичам. Тя беше мястото, към което можех безкрайно да се връщам и с което можех да уравновесявам всичко останало, целия останал свят, и да тествам отново що за човек съм станал. Там намирах една неподвижност, което ми помагаше да вярвам, че в света има и трайни неща. В известна степен планината беше начин да живея със себе си.

И всеки един такъв момент изискваше сам по себе си да бъде отделен и разказан в своя контекст. Да бъде изваден от тази произволна мрежа от картинки, от повърхностното описание и да му се даде някаква линия за начало и край, която да бъде разбираема. Да бъде човешки, със случки и хора, със смях, не просто някакви отвеяни абстрактни приказки за героични преживявания. Да кажеш – тук всичко започна така и свърши онака. И поне да дадеш идея за частица от нещата случили се между тези две точки. И въпреки всичко, тези моменти, които оставаха в паметта бяха често пъти хаотични, появаваха се за да ти припомнят някакъв пример, някакво чувство, нещо което ти е било скъпо. Те бяха историята за тази хижа в снега, за онзи залез, за човека с чадъра, за звука от гръмотевицата, или вида на бурята, която приижда по билото.

Знаеш ли, на мен винаги ми се е искало да пресъздавам тези моменти в планината, да ги обяснявам по такъв начин, че те да бъдат почуствани, да бъдат извадени от една реалност, която е чужда на града и все пак да бъдат разбрани. Имах желание хем да ги систематизирам, хем да ги представя по един случаен и произволен начин, така както изплуваха в съзнанието ми. Искаше ми се някак да ги споделя, макар че знаех, че това е невъзможно. Понякога ми се струваше, че те са всичко което съм имал – някак в тези мълчаливи и съвършенни моменти намирах забрава срещу едно усещане за грешка в собвствения ми живот, може би успокоение срещу егоизма, несериозността, самотата и всичко онова, което понякога те кара да се гледаш в огледалото и да се чудиш защо стана така.

И ето го началото. Ясно си спомням как вървях по тази пътека, едно огромно красиво дере, на края на което се извисяваха кули потънали в мъгли. Дъждът капеше по клоните, чуваше се ромона на капки. И ясно си спомням как в един момент погледнах ръцете си, изцапани с кал и видях там някаква истина и смисъл, който ми подсказа, че всичко е на мястото си, всичко е наред сега, тук трябва да съм. Стори ми се, че в тези кални ръце имаше нещо, което придаваше солидност на живота ми, караше ме да се чувствам уверен, един вид, че и аз съществувам. В нея усещах, че въпреки всичките си грешки, и цялата си неспособност да бъда толкова много неща, аз все пак съм се озовал на правилното място, че всички тези грешки са ме довели до една отправна точка, в която можех да бъда себе си. До едно мълчание, което можех да нося на гръб и от което нямаше нужда да избягам. То се състоеше от всички тези точки и моменти във времето, които не се отдалечаваха и изчезваха както всички други събития безвъзвратно назад, а някак продължаваха да се групират около мен и да ми вдъхват увереност, че всичко си е заслужавало. А аз винаги съм искал да вярвам, че нещата имат значение, че не са просто случайност, че не са приумица за убиване на време или някакво там забавление.

В тези моменти имаше нещо подобно на това да те извадят и да те метнат в космоса, така насред чернотата, често пъти съм се чудил точно какво ли е усещането. Да се рееш там насред нищото, ама наистина насред нищото, а от всичките ти страни да усещаш само безличен и потръпващ безкрай. Чудех се дали звездите щяха да светят по-ярко. И разбира се, преди всичко си представях усещането за тишина. Една тишина, която всякаш се простираше навсякъде, слизаше надолу и надолу, спускаше се през облаци и ветрове, за да може да залее всички онези върхове затрупани със сняг, заради които живеехме.

Съмнението и самотата ми като че ли изчезваха в тези точки на мълчание, изчезваха насред поройни дъждове и гръмотевици, насред бягащ и пулсиращ страх, изчезваха във вълнението от неизвестното и в епичността на света, който пробягваше наоколо. Тогава можех само тихо да се радвам, че се намирам точно там, а не някъде другаде. И ме разтрисаше едно огромно чувство на смях, толкова много ми се искаше да се смея и да викам, ама така да викна с все сила и да подскоча, един вид - ЕЕЕЙЙЙ СВЯЯЯТ. Понякога си мислех, че в тези моменти съм бил щастлив.

И в поредицата от картини аз продължавах да си спомням тази пътека - вървях нагоре, отстрани долината,а наоколо натрупан сняг, разтрошен, кал върху него, отдолу се чува поток. Извъднъж излезнах на открито място, отгоре мокри скали, и там насред скалите съвсем наблизо, една дива коза. Седеше замръзнала, без страх, всякаш разбираше всичко. Че аз съм просто човек. Настръхнах като я гледах. Едно животно вперило поглед в мен, аз вперил поглед в нея, имаше нещо неземно в неподвижността на целия свят. Абсолютна тишина. Всякаш някъде много много нагоре можеха да се блъскат планети, да се чува крещящият вик на човеци, а тук съществуваше само един безкраен момент, който щеше да съществува винаги. Една неподвижност, почти извън времето, като планина, тя седеше там и всякаш размишляваше какво може да правя и аз там. И винаги в такива ситуации идва моментът в който все пак трябва да продължиж да живееш, нали разбираш, да продължиш да крачиш, да продължиш по някакви задачи, нагоре по склона, към върха, обратно в града, обратно на работа, обратно към всичко, което има да ти се случи, просто трябва да направиш една крачка, за да се отскубнеш от бездната на един миг, който можеш да съзерцаваш като преспапие, който ще се променя безкрайно, ще се върти и усуква и все пак винаги ще е един и същ. Може би това също беше част от безсилието, което изпитвах - че трябва все пак да продължа, да продължа нанякъде, отвъд точката, в която всичко е съвършено, а аз не исках. Да го изоставя, за да започна отново да търся. Нали имаше един филм „Да преследваш щастието“ – да, усещах, че това е само преследване, стигаш го за малко, показва ти се усмихнато и топло ей тук, съвсем близо и после изчезва. И там по пътеката ставаше въпрос точно за търсенето на едни хора, които вярваха, че могат да стигнат това бягащо щастие. Подобно на онова стихотворение от Стивън Крейн, гравирано на втора тераса на Мальовица за човека, който преследвал хоризонта.

И аз продължих по пътеката, нагоре към тези скални кули, които горяха в мъгли, отстрани се чуваше водопад.  И точна зад ъгъла, ама всякаш ей точно тук зад ъгъла, както онова заглавие на Марио Варгас Льоса, „Раят зад другия ъгъл“,  такова усещане се остави в мен, видях още 2 диви кози, съвсем наблизо. И всякаш се обърнах и казах на някой „Шшшшш“. Така, с пръст на уста, с ръка, която се движеше във въздуха така всякаш той беше нещо, към което можеше да изразяваш нежност. „Шшшшшшш“. Защото ми се струваше, че целият свят се е събрал тук и гледа. Точно на две крачки, проблясващ в окото на едно диво животно. „Шшшшшшш“. И всичко наоколо всякаш се отделяше от звука, който трябваше да изразява, всякаш се превръщаше в някаква картина, която се движи на забавен каданс, водопадът падаше, но не издаваше звук, облаците се движеха, но вятър не се чуваше, а животните пред мен всякаш стъпваха в една друга реалност, чието съществуване можеше да бъде отбелязано само от мен, може би по някаква неопровержима случайност и шега на живота.

Спомнях си тези моменти, и всичко което следваше от тях. Защото животът всякаш не водеше до тях през някаква логическа последователност, а точно обратното – тези моменти създаваха живота, от тях се разплитаха всички предишни и последващи събития, те бяха като някакъв крайъгълен камък около който се завърташе всичко.

И това, като че ли винаги ме е успокоявало. Успокояваше ме идеята, че насред хаоса на ежедневието, насред атмосферата на офиси, компютри и климатици, насред важни разговори, конферентни зали, изисквания, договори, планове, проблеми, насред цялата тази тръпнеща лудница, която можеше да се нарече „живот“, с разбирането, че точно такъв трябва да е живота, а не някаква друга статична реалност лишена от хаос, та успокояваше ме това, че някъде там все още съществуваха планини и била, някъде там все още съществуваше връх, който гореше насред бели пламъци и като магнит събираше цялата тишина около себе си. Те още си бяха там.

Понякога ми се струваше, че се изразявам все някак метафорично и прекалено романтизирано, струваше ми се, че опитвах да изкарам нещата някак книжовно красиви и да пропусна цялата практичност на пребиваването в планината. Намирах за скучни чисто техничните описания на дадени изкачвания или маршрути, липсваше ми историята на самите хора, как са се почувствали, когато са тръгвали нагоре, страхували ли са се, мечтали ли са да са някъде там долу, при светлинките на селцата, пийвайки топло вино? Почти неволно ми се щеше да изваждам все някакви големи и красиви идеи, а това беше твърде далеч от истината. Понякога всякаш живеех чрез чувството, а не чрез самия живот. Вероятно и това беше част от нещата, които исках да окастря от себе си под върховете в тези моменти на тишина. А може би именно това беше част от нещата, които развивах там? Може би там бях развил този отказ да приема, че съществуват проблеми. Дали това ме правеше силен, или по-скоро глупак?

Дали имаше значение коя беше тази пътека, къде беше точно и какво правех там? Понякога имах чувството, че това е все същата пътека, макар и на различни места, всеки път. Просто си ходиш  там, все нагоре и в ума ти проблясват случайни картини и мисли за теб и хората около теб, за това какъв си и какво ви свързва. Не само романтизирани, а и всякакви други несвързани мисли, песнички за тананикане, сцени от филми, любовни копнежи, смешки, истории за сране по въжета и скали, за крещящи хора по пътеки, които псуват калта, за организирани групи, които идват с микрофони и колони, за празни и заключени хижи, за грешни маршрути и страх от падане, и всичко се появяваше някак хаотично, за да ни занимае. И накрая идваше един такъв момент на умора, заради който човек не можеше дори повече да се ангажира с този хаос и оставаше насред тишина. И тогава си мислех, че няма значение на коя пътека сме точно, човек можеше да каже просто – бях в планината.

И все пак, повечето детайли правят нещата разбираеми. Предишния ден беше ден за съзтезание в планината, планински маратон по време на който дъжд и град не спираха да се редуват. Спомням си удоволствието и увереността, с която вървях през дъжда, който падаше капка по капка по лицето ми. Спомням си удоволствието, с което прекарвах ръка през мокрите клекове и усещах студа на дъждовните капки между пръстите си. И усещах нещо в себе си, нещо, в което на пръв поглед винаги съм вярвал, но което рядко съм доказвал и често пренебрегвал – че мога да издържа много. Зараждаше се в мен една такава озъбена и усмихната идея, която не крещеше, а казваше спокойно – „дай ми още“. Силата на загубилия може би. Тичах през храсти и шубраци и клоните ме удряха през лицето като разпръскваха вода навсякъде. И в това, в заслепението на момента, в падащия дъжд и мъглите, в умората – боже, тук виждах нещо толкова красиво и поглъщащо. Както каза един французин по-късно  – “Странно е как сцената в планината се променя всяка секунда и все пак остава абсолютно съвършена”. Тогава седяхме насред едно било и гледахме как планината, или иначе казано, как светът се разкрива от облаците. Насред космическа тишина. И си мислех тогава, „да, прав си“. Защото нямаше нужда от повече. Тишината беше тук, а тя не изискваше мисли и отговори на въпроса „защо“.

Преди маратона някакъв човек ме попита какво е за мен планината, така с идеята за някакво любителско интервю с участниците. Казах тогава, че планината е начин да изразяваш себе си, да усетиш силата на това да вземаш решения, които да са крайни и вечни, а не просто шикалкавене, както долу. Казах го, но каква точно част от себе си изразявах аз? Давах ли всичко? Дали и аз не шикалкавех по един по-екстравагантен начин? Имах чувството, че дори нямам необходимата основа, за да разбера границите, които човек може да предизвика в планината – едно чувство, което ме обземаше, когато слушах за историите на топ катерачи, планинари, бегачи и прочие.

По-късно видях „репортера“ на един връх по време на съзтезанието и веднага след това в заслона. Седях там, с хипотермия, той ме видя и оптимистично ме попита как съм. Придадох си вид на стабилен мъжага, престорих се и му казах, че всичко е наред,че съм в топ форма, ей сега тръгваме, разбираш ли, хе-хе, нищо страшно няма, нищо не ме боли и не съм уморен, хе-хе. Той сигурно си каза „А, така, човече, само така!“, that’s the spirit един вид, каза, че щял да ме чака на финала, а аз си мислех - „Глупости, нищо няма да чакаш, минавам още няколко километра и приключвам“.

Спомням си как някой от бегачите ме подминаваха на равните била и плата, а след това когато дойдеше наклона ги набелязвах един по един, там насред дъжда, и вътрешно ги псувах – „майка ти деба мръсна, копеленце, ела ми сега, сега ще те хапна нагоре“ – и така тихичко псувайки ги на майка, от нямане какво да правя, ги подминавах един по един в дъжда. Минавах ги и макар, че не напредвах особено в редицата от хора, усещах, че нещо се раздвижва вътре в мен, едно усещане, че трябва да изкопча нещо от себе си, може би не толкова за самия мен, защото все пак „за самия теб“ обикновено няма толкова значение, а за някакъв друг по-голям и по-достоен човек, които всякаш се криеше в мъглите и гледаше на какво сме способни. Или може би просто заради някой, който можеше да те чака на финала.

И на пътеката си мислех, че всичко тук е опит да се жонглира с една тънка граница – между изтощението, смисъла и може би нещо над всичко, което човек усещаше само като крайна тишина. И когато ходех с едно такова каменно лице, което не се интересува вече нито от красоти, нито от епичност, нито от бегачи, и просто иска да се просне в калта, там където краката му се движеха на автопилот, тогава усещах нещо, усещах тази граница и едно желание изведнъж да се престоря, че не съм уморен, напротив, че съм много свеж, весел, че всичко е леко, че целия свят изведнъж е станал много лек и мога да си походя още малко, че хич нищо не ме интересува и сега отново ще започна. Да, отново ще започна.

 


ПиринУлтраски неволи

(гърчопис на един начинаещ ултрамаратонец в напреднала възраст)

Предистория

До лятото на 2017 не бях тичала през живота си. Само ходех здраво.

Запалих се покрай едни приятели – ултрамаратонци, които ме заведоха на Трявна ултра. За пръв път ходих/тичах 20 км след само 3 месеца тренировки, на които тичах по 3-4 км.  Нахъсах се допълнително от това, че не умрях и се зарекох да тренирам през зимата и на следващата година да ходя на състезания.

21 км на Панчарево през април ги минах за изненадващо добро за възрастта и подготовката ми време, но финалните километри си бяха мъчение. После ходих на повечето от състезанията на Сдружение Маратон като всяко от тях си беше предизвикателство и едва завършвах.

Първата малка утра, която направих беше Орехово Ултра. Понеже не знаех как ще ми дойдат 52 км, не си давах много зор и с един спринт накрая завърших средна работа, но все пак 9-та в моята възрастова група.

След като минах 50-те км в Родопите, реших че искам да си сглобя звездата от трите медала на Трявна/Персенк/Пирин и се записах за Пирин Ултра 66 км.

Един приятел каза, че съм нямала никакъв шанс да вляза в контролното време. Аз озверях и реших, че ще се скъсам от тренировки до състезанието и ще му докажа, че греши.

Самата история

На старта в Банско съм, с няколко приятели, малко храна, само два енергийни гела, тъничко яке и без никаква идея какво ми предстои. Въпреки всичко прочетено за трасето, истината е че от Пирин познавах само пътя до Вихрен и си мислех, че след като днешното трасе не минава от там всичко е наред.

И първите 20 – 30 км наистина бяха ок. Тичах без да се напрягам особено, наблюдавах как един от приятелите ми пред мен се храни по часовник и бавно ме откъсва. Другите бяха зад мен и се движеха по собствения си план.

Страхотно време, пресни сили, красиви гледки, някои от които заснех в движение. Района около Тевно езеро ме омагьоса и се зарекох да се върна и да го разгледам подробно. Единственото, което помрачи идилията беше, че си загубих капачката на едното шише с вода и имах известни притеснения за хидратирането по-нататък.

До хижа Пирин се добрах поне час преди контролното време и бях безкрайно горда от себе си. Но бях и гладна и реших, че трябва да изям поне един боб, а после не знам от къде ми хрумна идеята, че може да добавя и едно кюфте към боба. Голяма грешка! Другият проблем беше, че не можах да си купя бутилка с минерална вода, защото просто нямаше.

Старта от хижата, който в началото е сравнително леко изкачване ми се видя мъчителен. Едвам вървях. Реших, че е заради храната и зачаках да ми мине след известно време. Влачих се и се влачих нагоре и тъкмо поосвестих се оказа, че изкачването не само продължава, но и става все по-стръмно. Ставаше и жега, а водата нагоре намаляваше. Влаченето продължи като започнах и да посядам на почти всеки камък дето видя. Хората ме питаха добре ли съм, а аз им обяснявах, че съм съвсем ок, само дето съм зверски уморена. През цялото време също така не знаех накъде върви трасето и кой от всички върхове ще трябва да изкачваме. Като се довлачих до билото едни хора от екипа ми дадоха идея колко време имам до следващия пункт, но ми казаха, че няма да стигна за това време, ако се движа с тази скорост.

Е, добре, де, но нали това безкрайно изкачване все щеше да има край и след това – слизане. А края на изкачването бяха Куклите, от които гледките бяха наистина невероятни. Най-красив обаче беше момента, в който Куклите бяха минати и усетих, че започва спускането.

Но пак нямах идея колко зверско щеше да бъде слизането към Беговица. И слизах, и слизах, и слизах, и колената ме боляха, но поне дишах нормално и можех да се движа, без да спирам. Като се добрах до хижата (пак около час преди контролното време) изядох една супа със сирене и доста сушени кайсии и за щастие успях да си купя вода.

Този път знаех, че няма веднага да започне изкачване, а имам още малко слизане след хижата, та починах и ядох спокойно. Стартирах от хижата с един младеж, с който поне си бъбрих по време на подтичването надолу и времето мина неусетно. Пресякохме някак района на хижа Яне Сандански, но младежа беше доста по-бърз от мен и ме заряза. И правилно, защото аз започнах да се движа все по-бавно и по-бавно, докато не стигнах до една полянка, седнах на поредния камък и се замислих много сериозно дали има смисъл да продължавам. Усещах, че всички сили този път са ме напуснали, нямах никакви гелчета или други някакви средства за зареждане на батериите и бях наясно, че второ качване подобно на това към Куклите ще ми е непосилно. В този момент си дадох ясна сметка, че приятелят ми, който беше казал, че нямам шанс да вляза в контролното време е бил напълно прав. Бях way over my head – абсолютно надценила възможностите си …. или тогава така си мислех.

Свалих раницата и се загледах в телефоните, чрез които можех да се свържа с организаторите, за да им кажа, че се отказвам. Обаче се колебаех, защото си спомнях ясно, че отказването трябва да стане на пункт. Т.е. това означаваше, че трябва да се върна до Беговица, а това означаваше, че трябва да сляза малко и след това пак да се изкачвам. Ужас! Мисълта за изкачване към пункт, на който да се откажа ми изглеждаше кощунствена. Може би мъничко по-кощунствена от мисълта да продължа влачейки се напред. Почудих се малко и дали няма някакъв начин да накарам някой да ме вземе с кола от Яне Сандански, но нали мразя да притеснявам други хора с моите проблеми, а мразя и да чакам  ……

И докато си се чудех така, седнала върху камъка ме настигнаха две момчета и ме питаха добре ли съм. Обясних им колко съм добре и какво се чудя. Единият от тях си погледна часовника и ми заяви, че всъщност се движа с добро време и имам напълно реален шанс да вляза в контролното.  Не помня какво друго ми каза, но тъй като много сериозно се колебаех, явно и една дума беше достатъчна (след като бях поседяла и явно починала малко), за да реша все пак да продължа. Мислех си, че макар и влачейки се, ще успея да се добера до Бъндерица, а от там все може и да накарам някой да ме прибере с кола, ако съм твърде зле. За контролното време реших, че повече изобщо няма да мисля. Целта стана само да стигна по-близо до Банско. Като реших така, се сетих и че мога да си взема някой клон от гората, за да се подпирам, защото бях и без щеки. Казах си, че може и да не съм още маратонец, но съм планинар и като един уважаващ себе си планинар, жива или умряла ще се добера до следващата хижа.

След взимането на решение да вървя и първите стъпки по пътеката в гората се оказа, че не съм чак толкова зле и макар и вече да не можеше да става въпрос за тичане, мога да вървя туристически.

За огромно мое щастие това трето и последно изкачване, което предстоеше, се оказа по-леко като наклон от второто, а и вече застудяваше, а аз се чувствам много по-добре на студено, отколкото на топло.

Постепенно взе да се смрачава, а аз имах зад гърба си едно единствено качване на челник от хижа Мальовица до втора тераса и си спомнях, че не е съвсем лесна работа. Когато сложих челника вече бях набрала някаква височина, но пак нямах никаква представа къде се намирам и накъде ще ме отведе пътеката. Единствената утеха ми беше, че челниците на другите състезатели, които виждах напред бяха само на малко по-високо ниво от това, на което бях аз.

Като се стъмни съвсем установих, че нямам кой знае какви проблеми да следвам маркировката и да вървя в тъмното. Даже установих, че настроението почва да ми се повдига, защото пътеката имаше все повече и повече равни участъци.

По някое време чух забързани стъпки зад мен и се дръпнах, за да мине човека, но се оказа един младеж, който предпочита да има компания, пред това да върви сам в тъмното. Много се зарадвах, защото аз сама нямаше да посмея да помоля никой да върви с мен, предвид колко бавна бях.

И изведнъж цялата история взе да става приятна и забавна. Защото като имаш компания е съвсем, съвсем различно. Вървиш и бърбориш ли бърбориш, хем опознаваш друг човек, с подобни на твоите интереси, хем времето върви неусетно и без да искаш забравяш за умората. Даже по някое време като започнахме да слизахме се хванах, че се движа с доста бързи стъпки надолу, въпреки тъмнината и гадния терен.

Имаше моменти, в които маркировката на състезанието изчезваше, но аз бях запомнила, че се движим през повечето време по туристически пътеки и бях напълно спокойна като виждах пред себе си жълто-синята маркировка за хижи Вихрен и Бъндерица. Още повече, че вече вървях към единствения район в Пирин, който ми беше познат. Не, че имаше кой знае какво значение в тъмното, но все пак ….

Като гледах времето, взех да си връщам надеждата да финиширам в контролното време и взех да се забързвам. Надявах се отдалеч да видим светлините на хижа Вихрен, но хижа не се виждаше едно безкрайно дълго време, докато в един момент пред нас не изскочиха отразените светлини от фаровете на колите, паркирани отпред. А светлина в хижата едва мъждукаше и аз се сетих, че на някои хижи просто няма ток.

След като минахме хижа Вихрен вече знаех, че няма сила която да ме спре да се добера на собствен ход до Банско. Вече не ми и минаваше през ум мисълта да викам някой да ме прибере. Знаех добре пътя надолу, защото не само, че го бях минала по време на Пирин рън, но и два дни бях тренирала по това трасе по-рано през лятото.

На Бъндерица бяхме около час преди контролното време, което беше 15 часа и това беше предпоследната цел, която си бях поставила при планирането на състезанието. Знаех, че ако гледам да стигна малко преди контролното време на Бъндерица, нямаше да имам никакъв шанс да стигна за един час до Банско.

Все пак не вярвайки на очите си питах доброволците дали според тях ще мога да стигна за почти 2 часа до Банско и те казаха, че ще мога. Аз обаче повторих въпроса: „Ама, ще стигна ли ходейки, защото няма начин да мога да тичам?“ И те пак ме успокоиха, че ще успея.

Не знам дали ме разбирате какво щастие за ушите ми беше това уверение. След като изпихме по чаша чай и се подкрепихме с малко храна продължихме весело надолу. Пътя е доста еднообразен и ние в началото го вървяхме бърборейки, а по някое време взехме и да подтичваме.

Тичах и се хилех като тиква, леко замаяна от умора и от щастие, че след над 56 км бягане/ходене из Пирин съм способна да подтичвам. После по някое време ми писна и започнах да вървя и да  обмислям варианта да се помотая и да финиширам буквално в последните минути преди контролното време …..  вече не помня какво толкова готино намирах в тази идея. Но нямах нерви за мотаене, само помолих момчето да не ме чака, а да си тича напред, че явно имаше повече сили от мен. Към края също така срещнахме един чужденец, който беше спрял поради факта, че маркировката беше изчезнала и той се чудеше накъде да върви в тъмното. Казах му смело да следва пистата по посока надолу и той отпраши.

Накрая на цялата тази одисея и аз се загубих в центъра на града, поради липсваща маркировка и непознаване на пътищата. Но открих в крайна сметка старт/финала, получих си медала и се тръшнах щастливо на земята. 34 минути преди контролното време, 14 място при жените, предвид, че първите 10-тина бяха от най-добрите бегачки в света, защото Пирин Ултра 66К  беше осми финален старт в дисциплината Sky Extra от Migu Run Skyrunner® World Series. Най-добрите атлети от света на скайрънинга бяха пристигнали в България, за да премерят сили по пътеките на Пирин. И аз барабар Петко с мъжете, на 47 и бегач от година и половина!

После в полусън слушах останалите от групата да обсъждат счупването на челника и закъсването по трасето на един от приятелите ни, начинаещ ултрамаратонец като мен, на който обаче не можех да вляза в положението точно в този момент, че бях изцедена докрай и тотално замаяна от радост и нужда от сън.

Равносметката, която си направих преди да заспя беше, че за едно лято бях изкачила тичайки Ботев, Вихрен, Мусала (неколкократно), Черни връх, Мальовица, Орловец, Мечит, Ореляк, Куклите и множество по-малки върхове, връхчета и премки, бях свалила 10-тина килограма и бях във форма, в каквато не съм била никога досега.

Кой би помислил, е това е възможно?