Когато мечтите стават реалност

Всички мечтаем за най-различни неща. Мечтите са безплатни, но за самото им реализиране понякога са нужни доста средства, а друг път те изискват добра подготовка, огромна воля и сериозни усилия. Изпълнението на всяка мечта носи радостни мигове и несъмнено голяма доза щастие. Така бе за мен, а вярвам също и за тримата ми приятели, с които осъществихме дългоочакваното пътуване до прекрасните Швейцарски Алпи и може би най-красивия четирихилядник не само там, но и в света.

Идеята за без съмнение едни от най-очарователните и спиращи дъха гледки, когато се говори за планини и върхове, се зароди още през 2002 година. Впоследствие желанието да видя този гигант на живо и да се насладя на очарователната природа край него се превърна в напълно реална мечта. Рано или късно тя трябваше да бъде реализирана, както се случи през лятото на настоящата година. Като бонус в програмата ни дойде изкачването на първи връх над 4000 метра за мен, както и посещение на Женевското езеро край Лозана и замъка Шато де Шийон край Монтрьо. Градът е част от швейцарската ривиера и е популярен с ежегодния си джаз-фестивал през юли от 1967 година насам. През септември всяка година има и фестивал в памет на легендарния Фреди Меркюри. Иначе групата Дийп Пърпъл прави Монтрьо известен с песента си „Дим над водата” (Smoke on the Water), в която се пее за събитие от 1971 година, когато фен на Франк Запа подпалва казиното в града.

За повечето катерачи този популярен с красивата си и впечатляваща пирамидална форма великан Матерхорн (4478 м.н.в.) е само малка крачка към сбъдването на още по-големи мечти с изкачването на далеч по-високи върхове в други части на планетата. Фотографи го снимат от всякакви гледни точки, за да запечатат магнетичното му излъчване, а безброй туристи всяка година му се наслаждават, посещавайки Цермат - един от най-известните швейцарски курорти. Накратко само най-любопитните факти от уикипедия за този красавец на Алпите: гигантът е на границата между Швейцария и Италия, като контурите му са използвани за емблема на швейцарските шоколади Тоблерон; всъщност върхът е остатък от скален блок, издигнат от движенията на земната кора преди около 50 млн. години при сблъсъка на континентите Африка и Европа – според учени и геолози най-горната част е къс от Черния континент на Стария континент; най-късно изкаченият от високите алпийски върхове – 14 юли 1865 година през швейцарската страна от англичанина Едуард Уимпър, направил няколко неуспешни опита преди това от италианската част.

Плановете ни за посещение на Цермат и изкачване на Матерхорн бяха обсъждани в последните години. В началото на тази те започнаха да придобиват реални измерения с конкретизирането на дати и резервации за едноседмичен престой в Швейцария. Заедно с Иво, който се зае с намирането на подходящо и уютно за всички ни жилище за престоя в Цермат, Боби, шофиращ на пътуванията ни години наред из Европа и Алпите, както и Калоян, имащ само една мисъл в главата си – да се качи на Матерхорн и така да изпълни още една от съкровените си мечти, уточнихме датите – края на юли и началото на август. През май резервациите за цяла седмица бяха направени и оставаше малко време за окончателна подготовка в преследването на голямата цел – само Иво от всички направи стабилно натоварване през юни с преход на маршрута Е4 за поддържане на добра физическа форма. Всъщност четиримата имахме три различни начертани плана за престоя ни в Швейцария, но един от тях отпадна по независещи от нас причини. Калоян бе съсредоточил цялото си внимание върху това как „на всяка цена” иска да стигне онези 4478 метра и да не се връща пак там. Иво и Боби смятаха да изкачат преди това най-високия швейцарски връх Дюфур (4634 м.н.в.) и ако успеят, да се пробват и с Матерхорн. В същото време аз реших скромно да се включа в предизвикателството също да мина границата от 4000 метра и заедно с тримата още в първия ден след пристигането ни в Цермат да изкачим Брайтхорн (4164 м.н.в.). Тримата искаха да използват считания за най-лесно достъпен от всички четирихилядници в Алпите за аклиматизация и подготовка, а за мен дори и той си бе сериозно постижение, имайки предвид, че преди това само веднъж съм минавал границата от 3000 метра над морето.

На чаканата от всички ни дата 28 юли пътуването към една от най-красивите части на Европа започна по най-удачния маршрут през Сърбия, Хърватия, Словения и Италия. Шофиращият през цялото време Боби, който има голям опит в тази професия, спираше само за малко сън и кратки почивки, за една от които грешно зададени данни на GPS-a ни отведоха някъде в царевиците на някакво поле край магистралата в близост до Верона. В крайна сметка по старомодния метод с карта и с телефонна връзка стигнахме до срещата с негов стар приятел и колега, работещ като международен шофьор. Пихме хубаво италианско кафе, в тази част на Стария континент са известни с това колко добре приготвят тази напитка за сутрешно ободряване, и продължихме пътя си към Швейцария покрай езерото Лаго Маджоре, разположено между двете страни. Граница на практика няма, а в близкото от италианската част градче Домодосола само двама полицаи стояха до някогашния ГКПП и следяха може би за съмнителни лица с оглед засиления миграционен поток в последно време. Попитахме ги дали имаме нужда от винетка, след като трябва да отидем през Висп до Цермат и само една кратка част от пътя е включен в изискващата такъв стикер пътна мрежа. Не се наложи закупуването на винетка, която в Швейцария е само годишна, но въпреки това по-евтина от българската за такъв период – 40 франка. Така или иначе по-късно се оказа, че ще имаме нужда от винетка заради Женевското езеро и забележителностите в Лозана. След границата спряхме за почивка на прохода Симплон (2006 м.н.в.), където освен красивите панорамни гледки към околните и далечните върхове на Валийските от кантона Вале или още Пенинските Алпи впечатление прави и високата 9 метра каменна скулптура на орел, дело на швейцарския архитект Ервин Фридрих Бауман. Проходът е считан за най-добре изградения в цяла Швейцария и свързва долината на дългата 812 км (267 км в Швейцария, останалите във Франция) река Рона и долината Осола, по която тече 76-километровата река Точе в северноиталианския регион Пиемонт. Той добива известност от времето на Наполеон, който през 1801-1805 година изгражда стабилен път през него за преминаването на неговата артилерия. Освен това този проход е място за постоянни учения на артилерията на швейцарската армия.

С автомобила стигнахме през град Висп до градчето Теш, на 5 км северно от Цермат, където е забранено движението на моторни превозни средства заради опазването на околната среда. Там придвижването на повечето туристи става пеша или чрез електромобили, каквито са такситата и градският транспорт. От Теш, където има множество платени паркинги за колите на туристите, до Цермат се стига с влак. Още тогава за първи път зърнахме Матерхорн в цялата му прелест, на която се любувахме всеки ден със сутрешното кафе от терасата на наетия за цяла седмица апартамент и от двора на уютната къщичка на три етажа. Предварително се бяхме осведомили за всички подробности около придвижването пеша и посредством лифтове из околностите на Цермат и в подножието на символа на Тоблерона. Все пак с пристигането в съботния следобед получихме допълнителна информация и в местния алпийски център, където по принцип се наемат водачи за различни преходи и изкачвания на върхове. Целта на следващия ден бе връх Брайтхорн (4164 м.н.в.) за дишането над 4000 метра и подготовката на другите трима за по-сериозните им изпитания. Прогнозите за времето в алпийския център не бяха никак добри нито за неделята на 30 юли, нито за следващите 2-3 дни. Аз обаче разчитах на метеорологичната прогноза на популярен немски сайт за тази цел, който досега никога не ме е подвеждал и този път вещаеше добро време за изкачване в неделя. Разбира се, че синоптичните прогнози се менят с всеки час, но точността на този сайт дори по часове смая и останалите трима в следващите дни от престоя ни. Преходът до Брайтхорн в Пенинските Алпи се прави за около два часа през ледник и малка денивелация в края от Малкия Матерхорн (3883 м.н.в.). До там се стига за около половин час от Цермат след смяната на няколко лифта, а повечето от туристите ползват лифта за достигане на ски зона и писти дори през летните месеци по ледника Теодул, отделящ Малкия Матерхорн от Големия Матерхорн (4478 м.н.в.). Местните препоръчват придвижването до върха да става с водач, като всички в групата трябва да са вързани с въже. Четиримата бяхме решили да не ползваме услугите на специалист и самостоятелно предприехме изкачването на Брайтхорн – първо за мен над 4000 метра. Котки и каска, която на практика не беше необходима, слагах за първи път и дебютирах с ходене по някакъв вид ледник – в случая по замръзнала доста дебела снежна покривка, която на връщане от върха бая се разтапяше и това водеше до пропадания на места до колене. За човек с добра физическа подготовка изкачването на Брайтхорн не би било проблем. От върха се разкриват страхотни панорамни гледки и разбира се, че най-известната от тях е към Матерхорн на заден план. Ние обаче имахме лошия късмет да ни хване мъгла точно на върха и да не успеем да се снимаме на фона на Матерхорн. На връщане от Брайтхорн разгледахме музея с ледени фигурни под огромния скален масив на Малкия Матерхорн. Може би заради рязката промяна на надморската височина с лифта (от 1608 м. в Цермат до 3883 м. на Малкия Матерхорн) и малкото време за аклиматизация след пристигането ни Боби получи здравословни проблеми и с Иво решиха да променят плановете си. „Спуках гума на Брайтхорн, а какво остава за другите върхове”, коментира накратко Боби здравословното си състояние. Двамата се присъединиха към мен за трекинги до езера и по-ниски връхчета, предлагащи очарователни гледки. Точно такъв лек преход направихме на 31 юли първо от връх Горнеграт (3135 м.н.в.) до езерото Рифел, в което се отразява Матерхорн, както и по пътя на петте езера, една от най-популярните туристическия пътеки в региона. До Горнерграт се достига за улеснение със специална железница. За пътя на петте езера, в която посока има и доста други пътеки като тези на мармотите и алпийския козел, на цветята и фауната в региона и др., се ползва също нещо като влакче и лифт. Преди прехода с лифта се качихме и до връх Ротхорн (3104 м.н.в.), предлагащ също прекрасни панорами и най-вече към топ атракцията – Матерхорн, който по време от престоя ни сутрин бе огряван от слънцето и изглеждаше невероятно красив, а през деня привличаше като магнит облаците. На върха е изградена специална точка за снимки, които се правят от камера, която се задейства от чипа в картата за лифта, а след това фотосите се изтеглят от интернет. На една от станциите на лифта пък се снимахме и с местните черни овци, нещо като символ на Цермат и предлагани също като сувенири в магазините наред с плюшените играчки и ключодържатели на мармоти. В същия този ден Калоян бе на алпийска подготовка на Рифелберг (2582 м.н.в.) с местен водач, който трябваше да прецени дали нашият човек е готов за големия връх. Ние пък обиколихме езерата Щели, Гринд, Зеленото, Мооси и Лай. Само езерото Щели предлага наистина хубава гледка към Матерхорн, който би трябвало да се отразява в него, както в едни от най-популярните снимки в интернет, но в този ден върхът бе обвит в облаци, както и в следващите. На връщане в късния следобед заварихме Калоян да спи в апартамента без никакво желание да разглежда каквото и да било, мислейки си само за върха.

Вечерта Боби се почувства още по-зле и на следващия ден се наложи дори посещение при местен лекар. Нещата изглеждаха малко като в онзи немски сериал „Лекар в планината”. В Цермат болници и поликлиники няма, а 1 август бе национален празник на Швейцария. Частно практикуващият лекар препоръча на Боби да си почива повече, да си взима хапчетата за кръвно и да не се натоварва сериозно физически. Двамата с Иво вече бяха отменили резервациите си за хижата с доста футуристичен архитектурен дизайн Монте Роза в едноименния планински масив, където трябваше да изкачват Дюфур (4634 м.н.в.) – първенец на Швейцария. След посещението при доктора и закуска с местни вкусотии, кафе и чай измъкнахме Калоян от леглото и го завлякохме на езерото Щели с надеждата, че този път ще има по-добра гледка към Матерхорн, но пак нямахме късмет. Вечерта имаше пищна заря и фойерверки отвсякъде по случай националния празник. Зарята и гърмежите продължиха от 20 до 00:00 часа местно време, повече отколкото може би се случва на Нова година. Съгласно популярната легенда, през 1291 г. представители на кантоните Ури, Швиц и Нидвалден, подписали Федералната Харта, обединила включените страни в борба срещу чуждото господство на Хабсбургите, които били на немския трон на Свещената Римска империя. Автентичността на Федералната харта е оспорвана от много историци. През 1891 г. митът претърпява промяна – по желание на жителите на кантон Берн да празнуват кръгла годишнина, за година на създаване на швейцарската конфедерация е определена 1291 г., а за ден е избран 1 август, който и до днес е национален празник.

Решихме на 2 август да си направим екскурзия до Женевското езеро и Лозана, която първоначално не беше включена в плановете ни. От Цермат до Теш в влакчето и от там с нашата си кола до Лозана, където я оставихме на паркинг край езерото. В града се говори предимно на френски език или поне не срещнахме някой, който да ни упъти на английски или немски. Точно когато си мислех дали пък няма да срещнем от някъде по улиците някой българин, зад нас една жена попита на родния ни език: „Ами защо не попитате някой на български”, след което ни упъти как да стигнем до центъра, катедралата и стария град. Разгледахме всички тези забележителности и накрая решихме да закрачим към сградата на Международния олимпийски комитет (МОК), използвайки вече карта от местния туристически център. Пропуснахме олимпийския парк с мисълта да видим централата на МОК, а накрая заварихме нещо, което всички описаха като „селска жп гара”, като само олимпийските кръгове подсказваха за какво иде реч. Да, според картата това наистина бе официалното седалище на МОК, а точно до него в строеж вече е чисто нова модерна и далеч по-впечатляваща сграда в парка до Женевското езеро. На връщане от Лозана спряхме за снимки и край средновековния замък Шато де Шийон край град Монтрьо, изграден върху скала на брега на езерото.

Вечерта Калоян трябваше да разбере дали е одобрен за изкачването на Матерхорн и дали ще има подходящи метеорологични условия за това. От алпийския център му казаха, че времето ще бъде добро и решението зависи от него дали ще инвестира немалко средства за това. Препоръчаха му да помисли сериозно и дори да се подготви още по-добре, за да се върне следващата година максимално готов, тъй като водачът можел да прецени във всеки един момент от прехода към върха да се върнат. Нашият юнак обаче бе убеден, че е готов да направи изкачването веднага при добри условия.

На следващия ден ние поехме на пешеходен преход до ждрелото на река Горнера и въжения мост Фури, който се извисява на 90 метра височина над реката, образувана вследствие от топенето на едноименния ледник. Изградената екопътека на ждрелото е приятна за разходка, а мостът с метални въжета е впечатляващ и определено не е за хора, имащи проблеми с гледката отвисоко. Дни преди това недалеч от Цермат бе открит най-дългия пешеходен мост в света над дефилето Грабенгуфер. Наречен Европейски, реалната дължина на моста е 494 метра и виси на 85 метра над пропастта. Въжетата му тежат около осем тона и има система срещу люлеене. Той е част от двудневен пешеходен маршрут между Цермат и Грехен. Ние обаче посетихме още по-близкия мост Фури, край който има и изграден прекрасен кът за отдих и барбекю. Вечерта Калоян ни информира, че се е настанил в хижа Хьорнли с водача си, който бил доста възрастен с доста сериозен опит. Аз пък направих резервация онлайн за полет с хеликоптер край Матерхорн и близките четирихилядници.

В реално последния ден от престоя ни в Цермат за нас с Боби и Иво предстоеше преход от около 20 км със сериозна денивелация по пътеката на еделвайсите. Такива видяхме само на хижа Еделвайс и то култивирани, но за сметка на това до там се нарадвахме на доста мармоти, някои от които се припичаха с удоволствие на слънце. Полюбувахме се на гледката към северната страна а Матерхорн и очаквахме сигнал от Калоян дали се е качил на върха и ще успее ли да се върне навреме за резервирания полет с хеликоптер следобеда. Ние също побързахме да се върнем в Цермат, за да не закъснеем за полета. „Бутнах го, довечера аз черпя”, написа ми Калоян като съобщение. Нашият приятел успешно бе изпълнил една своя мечта и слязъл жив и здрав не само в хижата, но и в града. В последния момент всички решихме, че не си заслужава полетът с хеликоптер да се прави при тези лоши условия – върхът отново бе в облаци. От Еър Цермат се съгласиха да го направим на следващата сутрин по изгрев, когато по традиция слънцето огрява върха и няма облаци. Калоян почерпи с вечеря за изкачването на върха, всички опитахме местни специалитети и се прибрахме с мисъл за полета ни над върха на мечтите.

Седмица по-късно след тръгването ни от България в събота сутрин и ние с Боби видяхме Матерхорн отблизо, макар и от хеликоптер. И това изживяване е също толкова неописуемо, но едва ли може да се сравнява със самото изкачване. По време на полета човек се чуди да снима ли или да се любува на уникалните гледки във всички посоки. Заедно с Боби и Калоян видяхме дори първенеца сред алпийските върхове Монблан (4810 м.н.в.) в далечината и по каква пътека близо до ръба на пропастта сме вървели за изкачването си на Брайтхорн в първия ден, въпреки че отдолу изглежда съвсем безобидна. Да видиш върховете и на масива Монте Роза от птичи поглед наистина си заслужава, но Иво сам си прецени да се откаже от това удоволствие и ни чакаше да се върнем. Доволни след полета с хеликоптера нарамихме вече опакованите си раници и си взехме довиждане с Цермат и прелестния великан Матерхорн.

На връщане спряхме да се позабавляваме в увеселителния парк Гарда ленд край езерото Гарда в Италия. Идеята ни да пренощуваме във Верона пропадна в последния момент и след почивка в Словения директно се отправихме към любимата ни родна България. Калоян изпълни една своя мечта и е категоричен, че няма повече работа край Цермат, но с Иво и Боби някой ден със сигурност ще се върнем там да реализираме още мечти.


По пътя на мечтите под върха

 

"И в мире нет таких вершин,
Что взять нельзя!“
Вл. Висоцки

 

Докато си лежах у дома на дивана преди месеци и се опитвах да се науча да стъпвам на оперирания си крак, най-близките ми приятели дойдоха у дома за повдигане на настроението с една огромна шоколадова торта и предложиха да опиша какво преживявам – като пътеписите за пътешествия – както изкачваме върхове и ги описваме, така да погледна назад, да се помиря с грешките и да опиша радостта от надеждата, че всичко в живота следва естествения си ход и се подрежда.

Да се върна назад към онзи мъглив януарски ден болеше повече от   тесни обувки, от това да се опитам да припълзя по някой ръб към върха брулена от вятър, болеше повече от опериран крак. Едно падане насред клека, съвсем безобидно, успя да срути мечтите ми за цяла година и за първи път в живота си осъзнах, че трябва да се боря с всички сили, за да продължа към върха.

Върхът име няма. Не му трябва име. Такива си имаме много – трудни, лесни, високи, ниски, в планината, в живота. Като ритъмът на човешкото сърце. И моето сърце беше там – в планината и трябваше да се боря за този ритъм и за следващ връх. То остана напълно разбито на клека. Да чака да събера парченцата, да ги напасна и да продължа напред. Вие знаете ли как се лекува сърце? И борбата започна още там, на клека, от скованото ми от болка тяло, да се спусна, да потърся помощ, за да се върна пак в планината. Най-трудно се зарязват мечти. И най-трудно се посява надежда.

За надеждата ми трябваше някой да ме излекува. И поех по трънливата пътека на здравеопазването. О, какво пътешествие е това! По пътя срещнах цинизъм, бездушие, съжаление, болка и много осъждане защо и как. В болниците сякаш бързаха не да лекуват крака ми, а да ампутират душата ми.  Какъв контраст с онзи мой свят, където хората са смели, казват си нещата в очите, и дръзват да живеят. Обичах моя свят. Чувствах се птица със счупено крило и затворена в клетката на повреденото си от отчаяние тяло.  Трябваше да се изморя да търся и да се примиря с диагнозата и с времето и тогава някак започнах да виждам други неща.

Видях всичките си приятели накуп, обединени от идеята да ме измъкнат и занесат до моя връх. Чудех се с какво съм ги заслужила да идват вечер при мен, да ме карат да се храня, да се катеря, да се разхождам със ски. Напук! Напук на болката и на присъдата, че скоро няма да мога. Защото с тях бях по-силна и придобивах увереност, че ще се справя. Ето ги първите хапчета надежда – казваха се ПРИЯТЕЛСТВО. Не помня ландшафта на тази пътека, не знам откъде и как минах, спомням си сълзите от болка, радост и облекчение, че в живота ми има добри верни другари. Бях намерила правилния път, през годините интуитивно и неусетно компасът на сърцето ми беше посочил как да се обградя със стойностни хора.

Така търсеща, пристигнах в един слънчев и ветровит далечен град с оазис на сбърканото ни здравеопазване, където не ми обещаха, че ще стана пак същата, но бяха човечни и имаха още хапчета надежда. И най-вече сърца. Ужасно е да смениш острия планински въздух, вятъра и студа с топлата болнична стая. Ужасно е да молиш коляно да слуша командите ти и да се държи дисциплинирано… Въпреки болката и страха. По този път научих много за доверието. В моментите, когато бях най-безпомощна, успях да повярвам на лекарите и кинезитерапевтите си. Не можех винаги да ги слушам, но им вярвах. Животът и този път ми поднесе изненада – горчиво кафе, което да запомня, защото докато отпивах глътките, лекарят ме изтръгна от спиралата на самосъжалението и ме накара да се боря, да вярвам и да запомня простички думи за миговете на колебание и отчаяние. От мен зависеше – само да слушам тялото си! И започнах да се катеря на шведската стена в болницата на един крак и на ръце, дори да залитах от умора и пристъпите на болка в началото. След операция дават обезболяващи, но не ме плашеше физическата болка, а безизходицата. За това хапчета няма, вяра и надежда не се купуват, а даряват – от човек на човек. И така в това приключение, между мъката при вида на грозната рана и борбата да съм послушна, намерих още няколко приятели. Сред хората, които ми помогнаха да си върна живота и тези, които наравно с мен споделяха мъчителни моменти и заедно трудолюбиво правехме малки стъпчици към възстановяването си и се подкрепяхме. Физическата болка не е страдание, страдание е да не си обичан!

Осъзнах, че желанието ми да съм далече в тежки моменти е безпредметно, защото приятелството се носи в сърцето и те кара да постъпваш правилно и никой не ме послуша да ме остави сама. Имах най-преданите другари около себе си. За хората е необяснимо това приятелство, започнало в сянката на Мальовица и здраво като гранита там! Необясними и странни са им нашите отношения, смеха на щуротиите, плановете за бъдещото лято.

Да изкачваш връх е борба, не само на тялото да издържи на натоварването, но и борба със самия себе си. Така към моя връх продължих физически – с подкрепата на две патерици, но с по-свободно и смело сърце отвсякога. Заради подкрепата на хората около себе си. Да си инвалид е състояние на душата, не на тялото. Изнизаха се мъчителни дни като онези с шоколадовите торти привечер, но видях, как по пътя си не вървя самa. Чудесно е да има кой да те закара на рехабилитация, да ти напазарува или просто да постои с теб. Да си обичан е най-голямото богатство и бях разкошно богата и много щастлива. Единствената болка, която изпитвах остро, е когато още някой приятел се присъединеше към веселата група в задушната зала за рехабилитация. А това в разгара на зимния сезон се случваше. Събрахме се група на свободните души и сякаш се надсмивахме над счупените си тела. Там животът отново ме срещна с един от най-добрите ми учители, за да ми покаже какво значи характер и воля и дори тогава, също ранен, той намери сили да ме насочи как да продължа. Благодаря му за поредния урок! Когато човек е добър водач и лидер – той е такъв дори в болката си. И хората около мен го доказваха всекидневно. Трябваше да се опитам и аз. И се замислих къде е границата на това, което си позволяваме да правим. Но никога не се разколебах дали пак… Пак ще карам ски, пак ще изкачвам върхове… И тази зала е част от нашия живот. Ние не тръгваме нагоре с мисълта, че няма да успеем или ще паднем. Предполагаме го някъде дълбоко в себе си, но се пазим и готвим за този момент. Човешкото тяло е крехко и е хубаво да не го забравяме. За да престояваме по-малко време в стаята. Хубаво е да има страх – да ни пази, но не да ни възпира. Всеки един от нас щеше да се катери пак и пак! Защото животът беше отвън запотените прозорци на болницата и ни чакаше да го живеем. Отново и отново…

Дните у дома след такива емоции минават бързо. Имаше неща, които ми бяха трудни. Най-трудно е да те гледат децата ти. Бях стояла до детските креватчета по цели нощи, а сега те бдяха до мен като верни стражи. И как умеят да разсмиват децата, защото гледат с очите на радостта, невинността и жаждата за живот. Но ми липсваха движението, острият планински въздух и леден вятър, слънцето, което се отразяваше в кристалите лед и заслепяваше, причудливите форми на затрупаните под снега храсти, отпечатъците от стъпки към върховете.

Така дръзнах да направя първите си крачки сред топлата и свещена прегръдка на Рила. В същата планина, където се бях ранила. Избрах да извървя разстоянието до хижа Рилски езера пеша с двете щеки, за да се наслядя на гледката към Харамията. Странно, но там се чувствах у дома си и не ме беше страх да вървя. А на 45-я ден от операцията обух ски обувките отново и се качих до х. Мечит. Като първо причастие... Ски не съм карала, само ходех с тях, бях обещала тържествено да изчакам година, но се чувствах устойчива и сигурна. Синът ми свали моята ски екипировка надолу и кара смело в необработен терен и тежък сняг. Поиска да му ги подаря и с радост отбелязвах как върши нови и нови чудеса. Радвам се, че е смел! Той расте пред очите ми. Ето това е благословия и изкачен връх! Междувременно уикендите се разхождах по екопътеки, на втория месец се качих на Половрак много лесно и неусетно, като на шега, направих и едно пътуване из Родопите. Помня и закриването на сезона, който пропуснах. Имам снимка с кофичката за пясък, определена за този, който най-малко е карал ски. Тогава се разходих до Харамията, но не качих върха, заради риска да се хлъзна. Но на третия месец стигнах до Отовица. Върхът, не хижата. С най-добрите приятели и много смях по пътя. Беше чудесно да излезна на билото, да усетя как вятърът не просто се заигра с мен, а почти ме събори от радост, че ме вижда отново. Този верен другар вятърът... Пак бях там. Едно чакано от месеци било…

Е, опитвах се да се пазя колкото ми е възможно. Но настъпиха и тежките мигове след това. Вместо да ходя с напукани от студа устни и наранени пръсти от катеренето… трябваше да се примиря, че е нужно търпение и нещата се случваха бавно. Бях заменила твърде рано душната зала за рехабилитация с планински въздух, бях решена да сменя живота си, но се искаше време и бях изморена. Защото за връх трябва търпение. Не бях силна, не бях достатъчно здрава и не се чувствах готова. Опитах се да направя всичко възможно да се възстановя правилно, но бях нетърпелива и много пъти прибързвах. Тогава дойде отчаянието и сякаш за една нощ прегори цялата ми енергия и желание да се боря. И се предадох. Затворих се у дома и излизах само по работа и най-накрая се пречупих пред травмата. За първи път осъзнах как душата ми е по-ранена от тялото. Пропаднала в пропаст. Тогава кинезитерапевтът ми се бори с мен и  положи много, много усилия първо да намали отока на крака ми, а после – да се почувствам по-добре емоционално като ме караше да излизам навън, в планината. Поне коляното ми беше останало здраво, но иначе в мен се загнезди страх, че каквото и да правя то все ще се подува и най-вече се борех с този страх. Все още не съм го преборила.

Малко по малко придобивах отново увереност, че мога да ходя. Доверието в хората, които се грижеха за мен, се изгради постепенно през месеците, когато се борех с болката и отчаянието, че от този крак нищо няма да се получи. Той може само да стане по-добър! – Това твърдеше многократно същият кинезитерапевт, който тихо ме подкрепяше и напътстваше как да си върна живота. И по това време вече го слушах за всичко. Нито веднъж не каза, че ще се откаже да ме лекува дори след щуротиите ми. Вече за всяка разходка го питах. И никога не ме спря.

Това беше най-трудният ми момент - когато осъзнах, че вече няма да бъда същата. Мускулът е слаб. Коляното се подуваше от най-малкото. Много ми помагаха разговорите с хората около мен. Затова – връх се изкачва с приятели.  Такива, които да не се откажат от теб, дори когато си тъжен и лош. И пречупен. Може и сам да катериш, но радостта и удоволствието – дали от планината, дали от живота – е хубаво да са споделени. Планината е за хората и ние споделяхме едни и същи тревоги и нависоко, и долу в долините. Децата ми много се въртяха около мен и ме разведряваха с пакостите си. Моята дъщеря и син поеха голяма част от задълженията ми и ме караха да излизаме заедно с колело вечер. Бяха неотлъчно до мен, макар да бях пропускала много тържества в училище и последните години все ме нямаше. Имахме едно прекрасно пътуване из Родопите заедно. Отидохме на къмпинг на море и даже си купих къмпинг оборудване. Спомням си ужаса и негодуванието на сина ми, когато избирах столчета и маса: „мамо, аз категорично отказвам да нося това нагоре!“ Горкото ми дете нямаше идея, че до къмпинга може да се иде с кола и да си опънеш палатката до колата. Мислеше, че хората спят на палатка само ако я носят поне по половин ден на гръб. Прекарвам много повече време с тях сега. Радвах се на успехите им. Общуването ми с децата се промени, много повече си говорим и направихме доста неща заедно. Това падане на клека беляза крака ми, но отвори душата ми и ме накара да общувам по-спокойно с близките си хора. Също намерих сили да сменя работата си и да съм обградена с млади и позитивни хора, с които да споделяме еднакви интереси и виждания за живота. Обикнах ги. И те ме подкрепиха да продължа да се лекувам и да правя това, което обичам – да изкачвам върхове.

А аз постепенно оздравявах. Така на четвъртия месец качих Синаница. На петия месец – стигнах до Урдините езера и на шестия – на връх Мальовица. Там плаках, на Мальовица! С много сълзи и с глас. Преди да се оперирам бях си обещала, че ще съм се възстановила, когато кача Мальовица по любимия ми път. Е, половин година по-късно това се случи. И още веднъж плаках – на седмия месец на Джангала, защото ми бяха казали, че няма да го видя поне 2 години. Пък аз го видях! И го изкачих! Първият път когато видях Пирин се влюбих в Джангала. Опитали са се да го преименуват на Самодивски връх, но повече си представям някоя дива витра като от книжката за Роня да долети и да разроши косите ми. И виждаш цялата планина там – от сърцето й. Качих го с кинезитерапевта си, същият който мълчаливо ме подкрепяше през всичките месеци – от първите ми стъпки до момента когато можех да тичам. И горе изпитвах еуфория, радост и облекчение – ставах същата. Бях и на много други места из Рила и Пирин – „моите“ планини. Понякога се катерех, понякога падах, вървях с лекота, с болка, в хубаво и лошо време – както дойдеше. Но бях там. И бях жива!

И заминах за Алпите в края на лятото да прескачам цепнатини с оперирания крак. Изкачихме Алалинхорн, Вайсмайс и Пиц Бернина. Така ми липсваха зимата, снега и леда. Вече и ските. За първи път осъзнах, че все пак белезите се заличават с времето.  Първият ден не бях на себе си и страхът от ледените пукнатини под краката ми вцепени и шамароса душата ми.  Който е зървал онези високи, ерозирали, остри като зъби на акула високи Алпи - знае за какво говоря.  Задъхвах се нагоре цели два дни и се ядосвах на отслабналото си тяло, на липсата на сила и издръжливост. И пак усещах неуморната подкрепа на приятелите си, които ме прегърнаха до нацепения лед на глетчера. Да скочиш, винаги е сложно, и се престраших да скоча – боязливо в началото, с постепенно нарастваща увереност, докато си спомних пак за Роня и нейното Дяволско гърло. Моето дяволско гърло остана на клека  в онзи януарски ден, когато ме спъна. Сега ме чакаше само хубаво. И високо.

А Пиц Бернина беше най-красивият връх, до който съм стигала. Само какви емоции предизвика. Докато призори изпълзявах по кулоара ме беше страх, последва радост по виа фератата, облекчение, когато достигнахме снежното поле над 3000 метра, инат да се кача до билото, изненада и ужас горе при вида на ръба, еуфория когато се докоснеш за пет минути до крайната цел – на върха. После – напрежение да се върна надолу, ступор пред същия леден кулоар, страх и безкрайна умора когато се прибрах в хижата. Тогава разбрах колко изтощена съм. Долу разбираш, че ти е било тежко, че ти е било студено и си бил жаден. Зарадвах се на следващия ден чак, когато се бях нахранила, стоплила и пиех чай от терасата на хижата. И гледах едни стари дървени ски. Бях качила висок и труден връх, сега трябваше пак да се преборя да карам ски. Остана само този страх, само този връх.

Прибрах се у дома с изпълнено с радост сърце, с душа, на която й е олекнало след половин година. Бях си отговорила на въпроса, че ще мога и ще продължа, но не сама, а благодарение на всички около мен. Върнах се пак в залата за катерене и вместо да ми се смеят, как нищо не мога да направя – получих най-радушното посрещане. И аз скочих. Доброволно. Съзнанието ми беше готово да се опитам да водя и да скоча. И след месец, при първия сняг, извадих душата на лекаря си да ми позволи да карам ски и направих първите плахи завои в пръхкавия сняг на примамливата и коварна снага на Витоша. А някога това беше писта, пълна с деца, врявата и глъчката от плаца сигурно достигаха до Драгалевци. Дори сега –изоставена Витоша пак ни приемаше, нейните пораснали деца, с радушна прегръдка, когато имаме нужда да избягаме от шума и забързания град. Нашата родна позната Витоша... Там се бях научила да карам ски, там се върнах за следващия опит, с един нов крак, с един нов живот, без шини, които да сковават душата и тялото ми.

Върхове много, цял живот има да ги качваме, спускаме и да им се радваме. Върховете имена нямат. Нямат нужда от имена. Те се носят в сърцето и белязват душата. Да вървя към тях нямаше да е възможно без хората, които ме лекуваха, помогнаха ми да се възстановя, без моите приятели и любимите ми деца. Върховете са за вас! Минути преди да ме извикат за операцията един приятелски глас по телефона ме накара да обещая, че щом се оправя отиваме на Килиманджаро. Да заменим плана за ледовете на Аляска с изгрева на Африка. Когато си бил на едно въже с някого – това е нишка, която свързва мислите и живота ви в най-тежките моменти. И той ми предложи не просто връх, а да продължим напред! Сега ще направим още крачки натам и по пътя си в сърцето ще нося всички, които направиха възможно да извървя това пътешествие. Това е най-хубавият товар. Съзнанието ми се връщаше към тези думи – за следващия висок връх цели единадесет месеца, време е тялото да извърви още една пътека на приятелството към африканския олтар на слънцето. Благодарна съм, че съм жива, че съм здрава и ще продължа по своя път. Защото животът е колело – понякога летим към пропасти, понякога изкачваме върхове.

Знаете ли как се лекува сърце? Трудно. Като не се примириш, а продължиш по своя път. Когато вие четете това, ще правя следващите стъпки към моя връх…


История на едни много преживяли туристически обувки и една блондинка

Стояха си в гардероба мирно и тихо, почиваха в очакване, докато , какво стана, някакъв шум, размърдване. Чу се скърцане и врата се отвори. Момичето нежно взе в ръка своите обувки и им каза-„хайде, чак ви път, отново. Сега отиваме на Мусала да посрещнем изгрева за лятното равноденствие. Ще бъде забавно. И после разходка по билото и весело прекарване по хижите в района.“  И така момичето взе своите вече изтъркани обувки и хубаво ги лъсна. И ги остави настрана в очакване на похода.

Минаха 2-3 дни. И момичето започна да си подготвя багажа. Взе си раницата и започна подготовка. „Какво да вземе , че да и тежи по-малко“ си мислеше тя. Е ,най необходимото естествено- фланелки, чорапи за резерва, фенерче. И храна- няколко сандвича с кашкавал и 2 краставици- за 3 дена ще стигне, краставиците успешно заменят водата, а и шоколад естествено, къде без шоколад- хем енергия, хем удоволствие. Чудеше се дали да вземе туристическото котлонче, което беше част от багажа, но с него върви то канче, то кафе, то чай, че и захар…а те нали щяха по хижите да ходят, там има всичко, нямало нужда от котлонче- така казаха нейните приятели – чудна супа имало на едната хижа. Момичето още не беше ходило там и затова вярваше на всичко казано.

Всъщност блондинките бяха две и даже си имаха един къдрокос  младеж за компания. Срещнаха се на автогарата да хванат рейса за Самоков, после Боровец и лифта от Боровец към хижа Мусала и от там започна голямото приключение. Пътуването беше придружено със смях и планове, как ще отидат на връх Мусала , ще пият чай с ром , на другата сутрин ще посрещнат изгрева на равноденствието- лятното равноденствие, на най дългия ден и най късата нощ. Неусетно вървяха по каменистата пътека, отляво и отдясно блестяха Мусаленските езера. Времето беше направо горещо , но над 200 метра не се усеща горещото. Подухва планински ветрец . Въпреки всичко шапката и слънчевите очила са неразделна част от антуража. Лято е.

И изненада, преди заслон „Еверест“ под върха имаше изненада. Снегът още не се беше стопил. Чудо, през лятото да ходиш по сняг, направо вълшебство. И така неусетно с малак почивка на заслона се качихме на върха . ето го, Първенецът. От там се вижда всичко, все едно си на небето .

Отвсякъде те заобикаля простор и се виждат планините даже в Гърция. А звездното небе през нощта не може да се опише. Толкова  вдъхновяващо и успокояващо действа на душата . иска ти се да отидеш на Млечния път и да погледнеш оттам синята планета- родната земя. На върха и залезът е магнетичен, а изгрева вълнува сърцата .

И така  дойде и изгрева на равноденствието . Станахме още рано рано , защото облаците преди изгрева на Слънцето са така необяснимо привлекателни, и танцуват ли танцуват. Летят като вълшебни птици. И така неусетно вече е Слънцето изгря и даже стана време да продължим пътуването напред към другата хижа. От където започва най интересното.

Тръгнахме по обиколната пътека към хижа Заврачица. Долу се виждаха като сини очи Маричините езера. Изворите на река Марица - най дълбоката прекрасна река. Така загледани в прекрасните пейзажи неусетно стигнахме до хижата. Където мислехме да хапнем топла супа, оная за която говорихме с приятелите. Но , изненада , хижата празна , хижар няма хаха. Спешен случай- слезнал на зъболекар в града. Какво да се прави – в планината лекари няма- сам си си лекар, но зъба е друго нещо. Е , взехме си по една вафла и оставихме пари, напълнихме си вода от чешмата пред хижата и тръгнахме към другата хижа- Хижа Марица, където се надявахме да похапнем вече топла супа. Пътеката минава покрай река Марица и вече навлезнахме в боровата гора , в нежната прохлада на прекрасната рилска обител.

И ето я в далечината хижата. Пристигнахме. Но уви ухание няма, хора, няма , хижари –няма , представяте ли си каква изненада, и тук хижари няма. Може би сезона не беше започнал, но приятелката ми блондинката, каза че тук е яла най вкусната супа. Само че може би не е запомнила кога е било това. И изненадата беше голяма, защото разчитахме на тази храна. А в планината без храна е малко странно. Имахме някакви остатъци. И понеже един турист винаги има в себе си запалка, макар и да не пуши. Понякога се налага да запали огън, както в случая. Естествено и огън си запалихме. А за спане не се притесняваме, защото закон е при хижарите, когато ги няма , да оставят една стая отворена за да може закъсали туристи да има къде да останат.

Така че дотук добре, имаме си огън, имахме и малко остатъци храна и на прекрасната беседка пред хижата си стояхме да си говорим- сладки приказки в планината. И легнахме да си почиваме след дългия преход.

И ето дойде сутринта. Но сутрините в планините са студени. А ние нямахме газово котлонче за чай или кафе. Затова бързо се облякохме. Пихме по една студена планинска изворна вода от чешмата и пак на път за следващата хижа „ Чакър Войвода“ , в която вече се надявахме да похапнем , вече не само супа , щото от чистия въздух и преход в планината тялото си иска своята енергия- да похапне и дас е възстанови.

Вървяхме в гората.  Прехода беше около 2 часа, но мойте приятели бяха толкова прегладнели , че ускориха темпото. А аз обичам да ходя в гората бавно , да се наслаждавам на природата, на цветята, камъните и птиците, и катеричките и какво ли още може да срещне човек в гората.

Така неусетно стигнахме и третата хижа по пътя ни. Където освен зрителните си усещания да задоволим и телесните. Но какво се оказа, отиваме на голямата поляна пред хижата. И да видиш ти, и там хижарите ги нямаше. Е такова нещо не очаквахме. То да се смееш ли, или  да плачеш. Моите приятели направо почти се ядосаха, а аз се превивах от смях. Изненада след изненада. Е, видяхме, че има стая отворена за спане. Поседяхме малко да поотпочинем и групата каза- тръгваме. А аз най учудено питам- Къде? . Как къде, в Боровец  да хапнем разбира се.

Но аз не съм такъв човек, толкова път минахме дотук. Имах цяла хижа на свое разположение. Имаше чешма с вода и къде да се спи. И твърдо реших да остана. Е , два дни без храна, какво толкова щеше да ми стане, шах да бъда на пречистваща диета. И ги изпратих да ходят в Боровец да търсят храна.

А аз си извадих едно одеяло , постелих го на двора , облякох си банските и легнах да се пека на прекрасната тишина. И съм заспала. И да са минали 30 минути или час, чувам шум от джип. Спя на поляната. Слизат от джипа двама души и ме гледат как си лежа на поляната. И то какво , естествено се оказаха хижарите на хижа „Чакър войвода“  ,които слезнали до селото да си полеят градината –доматки, краставички и разни там вкусотии .Все пак е лято. И температурите в низините са доста високи и градината се нуждае от вода. И имали резервации за през нощта

И така моята вяра ,че мога да поседя два дни без храна доведоха до най прекрасната вечер. И хижарите ме поканиха да пийнем кафе, да хапна така дългочаканата супа. А аз така се бях настроила да не ям нищо , че ми трябваха 30 минути за да се съглася въобще да хапна, направо стомаха ми с ебеше затворил. Но като пийнах еднио кафе, и хапнах супичката вече се почуствах по добре.

Така неусетно дойде вечерта. Дойдоха гостите на хижата. Две семейства с децата си. И на вечеря на масата седнахме 10 - тина човека- масата беше препълнена от храна- салати, картофки, имаше даже ягодова водка. Хапвахме, смяхме се , пийвахме…беше толкова прекрасно. А аз седя и си мисля- леле, как си мислех, че два дни ме чак пречистващ глад и самота. А провидението ми направи страхотен подарък. Намерих нови приятели. После излезнахме навън и запалихме огън под звездите. И гледахме небето в очакване на извънземни. Така бяха казали на хижаря Иван едни туристи и си разказвахме вълнуващи истории.

Една от историята я разказа хижаря. Дошли те с жена си да размразят хижата след зимата. Но понеже в хижата било студено те си взели одеялата да спят навън. И както заспали наблизо чуват шум как една кора от дървото се бели , и дращене и с голяма скорост се прибрали в хижата. Защото разбрали, че мечката е слезнала до хижата , ама направо до хижата, може би защото е била гладна.

А аз слушам разказа и си мисля- „ Дали , ако знаех, че мечката е наблизо щях да бъда толкова смела, да остана сама в гората „ .

И така туристическите ми обувки бяха доволни . И аз бях доволна . когато тръгнеш на пътуване очакваш всичко. Изненадите са вдъхновяващи. И те карат винаги да искаш преживявания- едни туристически обувки и верни приятели


Елизабет и планината

1.

Купих си билет за совалката до Единор– планета, намираща се в центъра на обитаемата зона на двете си звезди - тръгваща утре в седем сутринта. За Единор знаех твърде малко. Климатът ѝ бе близък до този на Земята, а осемдесет процента от повърхността ѝ бе заета от планински вериги, гъсто прорязани от реки. Билетът включваше и настаняване в хотел “Кеплер”.

По това време на Земята бе есен, но на Единор все още бе пролет. Хотелът се намираше в планината Нерия, известна с не толкова стръмните си склонове, подходящи за начинаещи катерачи. Изглеждаше точно като за мен.

2.

Не бих определила живота си като вълнуващ. Живеех в Денвър, Колорадо. Имах най-обикновената работа, тази на касиерка в супермаркет, чиито собственик все още отказваше да ни замени за роботи.

През 2189 година се омъжих за Натаниъл – на вид скромно момче, което превърна живота ми в ад. Беше ни редовен клиент в магазина, така се запознахме. Бях на двадесет и три години, а той на двадесет и седем. Когато ми предложи брак след едногодишна връзка, реших, че съм най-голямата късметлийка на света. Повечето момичета се оплакваха от това, че мъжете им не се сещат за семейство и деца. А Натаниъл само за това говореше. Още тогава трябваше да усетя, че има нещо нередно. Но кой би предположил, че ще се промени толкова много след женитбата ни?

Поставянето на брачните чипове изтри маската на Нат. Поведението му коренно се промени. Накара ме да напусна работа – той бил мъжът вкъщи и той щял да ни издържа. Забрани ми да излизам с приятелки. Ако някоя от тях искаше да ме види, трябваше да дойде до дома ни. За контакти с мъже под каквато и да е форма и дума не можеше да става. Не проумявах как бе възможно в едно толкова развито общество като Земното, все още да има прояви на първобитна деградация.

Всичко това приех смирено. Но желанието му да имаме дете достигна фанатични висини, което в крайна сметка ме накара да се събудя и да върна контрола върху живота си.

Натаниъл изливаше семето си в мен всеки ден. Тайно от него продължих да пия противозачатъчните си хапчета, от които имах няколко кутийки запас. Разочарован от това, че не зачевам, настроението му покрай мен се влошаваше. Ласките му станаха груби, по тялото ми синините се множаха. Напълно и безвъзвратно, любовта ми се превърна в омраза.

Нямах към кого да се обърна. Натаниъл не ми позволяваше да излизам дори на пазар. А приятелките ми отдавна бе отблъснал и никоя вече не ме посещаваше.

Мечтаех да съм някъде другаде. Далеч, в някоя планинска вила, да гледам през прозореца как се сипят снежинките отвън, а вътре камината да гори. Тази фантазия се разиграваше в ума ми, когато Нат се прибираше вкъщи и разкопчаваше колана си.

3.

Едва когато убих съпруга си, осъзнах колко натоварващ психически е бил бракът ни. Уверявам ви, че не бе планирано. Изненадах себе си с проявата на смелост и да си призная, някои моменти от деянието ми се губят. Помня, че Нат се прибра от работа. Помня, че чух познатите звуци от свалянето на панталоните. Лежах, свита на кълбо, със затворени очи на леглото в спалнята ни, но уви, това че спя никога не го бе спирало. Усетих дъха му на бузата си. Обърна ме по гръб и ратвори берата ми. Наведе се толкова близо, че можех да усетя пулса му като свой. И тогава го захапах.

Не обичам да се оправдавам, но всичко стана толкова бързо. Сама не вярвах в това, което върша, но прекрасно знаех, че не мога да спра. Ако не довършех започнатото, той без съмнение щеше да ме убие.

Тялото му лежеше на леглото. Вратът му бе разкъсан, а белите чаршафи, които купихме заедно, бяха в пръски алена кръв. Усещах вкуса ѝ в устата си докато купувах билета.

След седмица, две или месец, властите щяха да ме открият. Не вярвах да проявят милост или разбиране. Бях наясно, че ме очаква доживотен затвор. Но преди това щях да се насладя на последните мигове свобода в планината. Щях да запечатам красотата ѝ под клепачите си, за да мога да я̀ виждам винаги, когато поискам.

4.

Събудих се от припукването на дървата от дигиталната камина. Никой отдавна не гореше истински дърва, а въпреки пролетното време сутрините тук се оказаха студени.

Стаите бяха пръснати край основната сграда на хотела и сами по себе си представляваха мини-хижи. Моята не бе от най-луксозните, но пък бе уютна. Имаше голямо легло в средата, с много възглавници и пухкави завивки. Виртуалната камина беше срещу него, а банята бе в ляво. От дясно пространството бе заето от малък диван, масичка пред него, а в дъното срещу тях бе телевизорът. Всички стени от тази страна бяха стъклени, с плъзгащи се врати, отвъд които малка пътечка отвеждаше до централната част на хотела с ресторанта и рецепцията.

Не исках да се излежавам твърде дълго, за да не пропилея деня си. Станах и отидох в банята. Наплисках лицето си с вода и го попих с бяла памучна кърпа. Вечерта бях вързала косата си в опашка, която сега стърчеше в безпорядък. По принцип бе чуплива,но сега приличаше на кестеняво чудовище. Изморих се само при мисълта за това колко усилия щеше да ми коства да я̀ разреша. Огледах се отблизо в огледалото и видях следите от недоспиване. Иначе бялата ми кожа, сега беше леко пожълтяла и повяхнала. Имах торбички под кафявите очи, а на брадичката ми избиваше пъпка. Преди време видът ми щеше да ме депресира. Щеше да ме хване срам, когато общувам с други същества, вярвайки че всички са се вторачили в дефектите ми. Сега просто се радвах, че съм свободна да изляза.

Никога не съм имала физическите данни за планинарка. Често се мотивирах през годините да започна да тренирам и да покоря възможно най-много върхове. Но ентусиазмът бързо секваше на първата мускулна треска. Така, когато отивах на хижа с приятели, се разхождах само по лесно достъпните туристически пътечки в околността. Но дори това ми доставяше удоволствие. Планината ми носеше усещане за покой и вътрешен мир, какъвто при никакви други обстоятелства не бях изпитвала.

Обух удобни панталони, маратонки, тениска и суитшърт. Изядох набързо един от сандвичите, които носех, за да не се бавя излишно в ресторанта. Слънцата на Единор, Голямата и Малката Аврора, тъкмо изгряваха. Имах карта на местноста и я̀ огледах. Най-близо до хотела се намираше паметник, издигнат на връх “Самира”, до който водеха 894 стъпала. Самият връх бе висок 1232 метра. Стори ми се добре като начало и поех натам.

Нарамих малка раница, в която носех два сандвича, бутилка вода, портфейл, телефон и комплект за първа помощ. Още с първите крачки по пътечката усетих ободряващият ефект на планинския въздух. Небето вече розовееше и първите слънчеви лъчи се подаваха зад облаците. Щеше да е топъл пролетен ден. Край мен капчиците роса по храстите и цветята, проблясваха като малки диамантчета. На няколко пъти спирах да им се порадвам. Въпреки сходният климат, доста от видовете растителност ги нямаше на Земята. Например, цветята-хамелеони, които разгледах с най-голям интерес. Цветовете им се променяха изцяло, дори стъблата и листата, когато доближиш нещо до тях. Ръкавът на сивият ми суитшърт ги направи сиви, а лилавата ми тениска – лилави. Ставаше интересно, когато доближиш две или три различни по цвят предмета. Тогава нюансите се плеплитаха и бореха за надмощие без, в крайна сметка, да има победител.

За мое най-голямо улеснение имаше поставени табели, оказващи посоката към връх “Самира”. Паметникът на върха бил издигнат като символ на свободата на Единорци. Наричаха го “Фамир”, което на техният език буквално означаваше “Свобода”. Нямаше как да не се зарадвам, че не само на Земята, но и тук, езиковите бариери бяха отпаднали. Всеки човек бе оборудван с миниатюрен имплант в черепната кост, над ушната мида, който превеждаше автоматично на всички познати езици. Физиологията на Единорци обаче, бе такава, че те се раждаха с естествен такъв и разбираха на който и език да им проговориш.

Следвах табелите и скоро се озовах в основата на стъпалата. Бяха внушителни и не можех да не им се възхитя. По груба преценка бяха 4 метра широки, а нагоре краят им не се виждаше. Камъкът разцепваше гористата местност на две и се чувствах като в приказка.

Заизкачвах се, като на всеки десетина стъпала се откриваше малка площадка с пейки от двете страни. На трийстото реших да поседна и да погледам планинската местност. Високите дървета се губеха в облаците и аз се чудех какво ли си шушукат там горе. Долу, стъблата им ме призоваваха да зарежа стъпалата и да тръгна измежду тях. Напомниха ми игли в игленик от зелена трева.

Продължих да се изкачвам. Липсата на физическа подготовка си казваше своето и докато стигна върха краката вече ме боляха. Бях задъхана, но бързо възвърнах нормално сърцебиене. Пред мен, конусовидният мраморен паметник се издигаше величествено. Бе украсен с множество орнаменти по краищата си и непознати за мен същества в средата на всяка от страните. Съществата приличаха на земните октоподи, с много пипала, но надолу телата им бяха гущероподобни и покрити с нещо като рибешки люспи. Имаха и големи, ципести криле. Единорци явно имаха богато въображение.

Обърнах се и притаих дъх пред гледката. Планинската верига разстилаше формите си, покрити с уязвима, нежна зеленина. Усещах, че ми е показано нещо специално. И тогава затворих очи. За да се насладя на момента, трябваше да се откъсна от света. Сетне погледнах пак. По-ниски и по-високи върхове се редуваха, а необятността им ме караше да се чувствам малка, но и защитена. Вятърът рошеше косата ми, потреперих и се прегърнах с ръце. Малката и Голяма Аврора вече огряваха всичко, а няколко бели облака им правеха компания. Чувствах се истински свободна. На Нат това нямаше да му хареса.

Надолу по склона към гората водеха две пътеки. Погледнах картата си, но не видях нищо отбелязано там. По-късно, когато се върнех към този момент, щях да разбера, че решението ми да тръгна надолу е било съдбоносно. Любопитството ме подтикна да се обърна към един от охраната на паметника, пред който все още се намирах. Тук е момента, в който е редно да спомена, че Единорци бяха извънземна раса, която в лице изключително моного наподобяваше земните котки. Те съвсем не обичаха да бъдат сравнявани с тези така прекрасни домашни любимци и никой Землянин не си позволяваше коментар по въпроса в тяхно присъствие. Припомних си този факт преди да се обърна към един нисък, набит Единорец, със сива коса. Да, също предпочитаха думата “коса” пред “козина”, което според мен си беше и в реда на нещата, тъй като телата им не бяха окосмени. Розовото му лице се оживи, когато наближих. Винаги изпитвах изследователски интерес при срещите с Единорци. Щеше ми се да ги разгледам повечко, но нямаше как да го направя без да ги обидя. Поздравих пазача и набързо направих няколко мислени бележки – нямаше вежди, очите бяха зелени с издължени вертикални зеници, малък сърцевиден нос, бели мустаци и типично котешка горна устна, облечен в кафява униформа, с черна жилетка. Попитах за пътеките, при което той почеса островърхото си ухо, давайки ми възможност да видя извитите нокти. Сетне ми каза, че водели до планински извор, популярен сред местните. Тази от дясно била по-пряката. Благодарих му и тръгнах.

Неколцина други туристи оглеждаха местноста, но сякаш никой не обръщаше внимание на пътеките. Запитах се защо за мен са толкова забележими. Харесваше ми, че даваха избор. Наляво или надясно? Все пак реших да послушам съвета на охранителя.

Не бях изминала и петдесет метра, когато срещу мен се зададе млад Единорец, с  панталони от дебел, тъмносин плат, черно горнище и черни обувки. Косата му бе дълга и се стелеше като мрачен водопад по гърба му, имаше хипнотизиращи зелени очи и държеше тояга в дясната си ръка. Когато бе достатъчно близо до мен, спря и поздрави. Попита ме къде отивам. Обясних, че търся планинския извор, за който са ми казали горе, на връх “Самира”. Тънките вертикални зеници се разшириха леко, сетне отново се опънаха като струни.

Представи се с името Рамиел.

- Елизабет – отвърнах аз

- Имам да свърша една работа, горе, на паметника. Ако ме изчакаш ще те заведа до извора.

Не можех да повярвам, че непознат би направил това за мен. Огледах се наоколо. Сама жена в планината без опит? Шансовете ми да се изгубя бяха доста големи. Но все пак трябваше само да следвам пътеката, нали? От друга страна не исках да изпускам шансът да прекарам време в компанията на Единорец. Съгласих се.

Върнахме се там, от където бях тръгнала. Както Рамиел ми обеща, не се забави много и скоро тръгнахме заедно. По пътеката водеща наляво.

- Този път не е ли по-дългият? – попитах

- Да, с около половин час е повече ходенето, но е по-лесният. По-малко стръмни участъци.

Приех отговора, но притеснението ми нарастваше. Не познавах местността. Нито пътеките, нито въпросният извор ги имаше на картата ми. Изобщо, не можех да съм сигурна, че Рамиел ме води в правилната посока. Можеше да ме отвлече, ограби и убие, да захвърли трупа ми сред чукарите. И все пак продължих да го следвам. Вървях на около три-четири крачки зад него, за да може винаги да е в полезрението ми.

Рамиел не беше разговорлив. С трудност откъсвах погледа си от него, от части, защото не му вярвах напълно, от части, защото го намирах невероятно красив. Имаше грациозната походка на охранен котарак. Знаех, че сравнението би го обидило, затова си мълчах, но не можех да спра да си го мисля. Кожата на лицето му изглеждаше гладка и еластична, не бе толкова розовееща, колкото на пазача, с когото разговарях. По-скоро сивееше, без да му придава нездрав вид. Усмихна се, когато му казах, че обичам планината, и под типично котешката устна пробляснаха бели, прави зъби. Горните и долни кучешки зъби изглеждаха остри като малки ледени шушулки.

Теренът край нас ставаше все по-стръмен, а дърветата все по-високи. На повечето от тях бяха навързани жълти ленти, поставени от планинари, минали от тук преди нас. Отпред се откри нещо като голям ров, който трябваше да преминем. Рамиел скочи долу и ми подаде ръка. Приличаше съвсем на човешка, като изключим заострените нокти, които обаче изобщо не ме одраскаха. Допирът бе приятен и за момент ми се прииска да не го пускам.

Минахме по още два-три стръмни и тенси участъка, където се наложи да се хващам за клоните на храсти или паднали дървета, преди да стигнем до заслон. Заслонът представляваше дървена колибка без предна стена. В средата имаше две пейки и маса между тях. Зарадвах се, че ще поседнем. Слабините все още ме наболяваха, напомняйки ми за Натаниъл. Краката също ме бяха заболели и имах нужда да хапна, понеже беше станало обяд.

- За първи път минаваш подобен терен, нали? – попита той

- Толкова ли е очевидно? – бузите ми пламнаха

- Справяш се добре. Планината те обича почти толкова, колкото и ти нея.

- Според теб планината е жена? – гласът му бе плътен и успокояващ. Не исках да спира да говори. Потръпнах от удоволствие, когато се засмя на въпроса ми.

- Планината е Всичко – и жена, и мъж, и любим, и враг. Винаги ти дава това, от което имаш нужда.

Замислих се върху това докато похапвах сандвича си. Умът ми предателски извика образа на Нат. Окървавените чаршафи, разкъсаният врат. Сигурно вече са открили трупа и са ме обявили за издирване. Имах нужда от спокойствие в последните си часове свобода и планината ми ги осигуряваше.

Скоро тръгнахме отново. Излязохме на по-широк път, продължаващ стръмно надолу. Беше станало доста топло, затова свалих горнището си и останах по тениска. Голямата и Малката Аврора преплитаха лъчи в клоните на дърветата. Скоро дочух шумът от течаща вода.

- Пристигнахме. – обяви Рамиел

Пред нас се разкри висока каменна стена с множество символи, които не разбирах. В средата ѝ, като израстък илизаше пипало, по което се стичаше вода в малко басейнче. Капките блестяха като кристали на слънчевите лъчи. Из орнаментите видях познатите ми, приличащи на октоподи, същества от паметника на връх “Самира”.

Рамиел извади малка сребърна чаша и ми я̀ подаде. Имаше такава и за себе си. Напълни я̀ от извора и жадно отпи. Сетне ме подкани да последвам примера му.

Вкусът бе странен. Леко метален, но все пак приятен. Хареса ми и си налях още. Изпих и втората чаша, сетне се огледах наоколо, възхитена от планинската красота, и вдишах дъблоко.

- Определено си струваше. Пътят до тук, имам предвид. Благодаря ти, Рамиел… - замлъкнах, когато го погледнах. В очите му се четеше необяснимо за мен изумление. С две крачки взе разстоянието помежду ни и погали бузата ми с ръка. Не побягнах, не помръднах, притаих дъха си, сякаш беше от някакво значение.

- Знаех си, че си Достойна. – прошепна ми.

- Не разбирам. Достойна за какво?

- Каквото и желание да си имала, е било достатъчно силно, за да бъдеш Избрана от Планината. Двете пътеки, Елизабет? Виждат ги само тези, които са срещали Смъртта в очите. Това бе изпитание номер едно. Номер две бях аз. Когато ти подадох ръка и ти я̀ прие, прочетох миналото ти. – сърцето ми заби лудо – Знам какво си направила и защо. Третото изпитание бе водата. Ако помислите ти бяха нечисти, щеше да умреш. - Повдигнах ръка към импланта зад ухото си. Нима се беше повредил? Очите ми неволно се напълниха със сълзи. Рамиел хвана ръцете ми и поклати глава.

- Това, което чуваш, не е грешка в превода. Това е шансът ти да бъдеш свободна завинаги. – като каза това, ме пусна и се приближи към извора. Пъхна ръката си в един от отворите в каменната стена. Чу се изщракване на механизъм и от лявата страна се отвори проход, широк не повече от метър и половина.

Не знаех какво да кажа. Всичко ми се струваше толкова нереално. В ума ми се заблъскаха въпросите: “Защо аз?”, “Как е възможно?”, “Нима ще ми бъде простено толкова лесно?”, но не успявах да се концентрирам върху нито един от тях. Като на сън, гледах себе си отстрани докато Рамиел поемаше ръката ми и ме повеждаше към прохода. А там се намираше отговорът на всичките ми молитви, отправяни някога.

- Добре дошла в град Мервил, Елизабет. – усмихна се Рамиел. Пристъпих напред по пътека от мрамор. Неколцина мъже и жени, от различни раси, се разхождаха сред високи сгради от цветен гранит. Бяха облечени в бели роби и ни помахаха. Поех си дълбохо дъх.

Зад нас проходът се затвори.


Шест дни по билото на Балкана

 

  • Тръпнеш ли да стане август и да отидеш на любимата си планина?
  • Да, има такова нещо, наближава ми Рилското ходене, но първо трябва да мина сега Балкана. Ти как си почивните дни, имаш ли отпуска?
  • Имам!
  • Аз мисля утре да тръгвам, хайде идвай! Ако те пуснат утре хващам влака в 13:30 за Павел баня!
  • Дай малко повече инфо за маршрута?
  • Х. Соколна и после посока запад по билото с отклонения по билото!

Така ми започна понеделник сутринта. По средата на деня вече си бях освободила дните до края седмицата и стягах раницата! Звъннах на Янко да му кажа, че идвам, обаче нито един от телефоните му не работеше и нямаше свързване с него по никакъв начин. Знаех само в колко часа е влака, който ще се хваща, но не знаех дали планът остава същия, нито дали ще се спи на палатка или хижа, за да знам да си взимам ли цялата екипирировка. Накрая се оказах на гарата с раница със спален чувал и бира в ръка. Купих си билет за влака в 13:30 и зачаках Янко. Той така и не се появи. Чудех се дали тръгвам сама на планина или по-добре да драсна към морето, така или иначе ми беше свободна цялата седмица. Допих последната глътка бира и си казах, отивам в Балкана сама, просто ей така без никакъв план. Вярвах, че и сама ще се справя, а и времето го даваха хубаво!

Чувствах се някак странно, малко тъпо, след това мое спонтанно решение да тръгна към планината, но явно Балканът ме зовеше и нищо не можеше да ме спре. В този ред намисли изведнъж ми хрумна идеята, че може Янко да се качи от някоя друга гара в града. Така и стана. Той се изненада, че ме вижда, започнахме да се смеем и така пътуването с влака мина неусетно. След кратка смяна на влака на гара Павел баня, слязохме в с. Габарево и вече вървяхме в полите на планината, готови да попаднем в свежата й прегръдка! След няколко часа бяхме вече в хижата. Слънцето беше току що залязло, а аз вече дишах по-спокойно чистия въздух и се наслаждавах на хладината горе в планината след жежкия първоавгустовски ден.

Вечерта в хижата попитах за плана за следващите дни. Янко каза, че ще спим само на хижи и няма да ми трябва спалния чувал, така че го мъкна напразно и ще правим дълги преходи. Попитах на следавация ден какъв ни е маршрута и той каза: х. Соколна – х. Тъжа – връх Ботев – х. Плевен. И аз му отвърнах: Да, бе ?!? Само от : х. Соколна – х. Тъжа е цял ден, т.е. маршрут, който е за 2 дена, ние щяхме да го направим за един. Струваше ми се умопомрачително много, а и за капак качване на връх Ботев. Това не си беше шега работа. Не ми се правеше подобна бруталийка. Казах си ще видим как ще се движа и най-вероятно ще остана на хижа Тъжа. Янко ми разказа, че предишната година направил същия маршрут с един негов приятел, който го издържал, но вечерата на хижа Плевен се отказал и се прибрал. Ама аз нали съм си инат, така че нямаше и мисъл за отказване и прибиране.

На следващия ден тръгнахме! Темпото ни беше добре, горе на билото вятърът духаше приятно и лек хлад обгръщаше тялото ми. Стихнахме хижа Тъжа в 3:00 на обяд. И се започна голямото мислене: да останем ли, да не останем ли? В крайна сметка не останахме. Аз реших, че ще си дам малко зор, за да стигнем в по-нормално време в следващата х. Плевен, което ще рече около 23:00. Янко каза, че ще е по тъмно. Е то е ясно, но какво са 2 часа ходене по челник в тъмното на фона на вечността.  И тръгнахме да катерим, а не мен въобще не ми се катереше връх Ботев. Бяхме слезли в ниското и беше страшна жега. Слънцето изпепеляваше всичко: кожата ми, главата ми и желанието ми да се движа. Но си пуснах музика в слушалките и след 3 часа ходене бях на вр. Ботев.

Сега бяхме на най-високото и нямаше повече качване, оставаше само слизане. Обаче нямаше време и да спрем, нямаше време да се насладим на момента, нито на настъпващия залез. Защо тогава го правим това постоянно надбягване с времето, когато моментът се изплъзваше между пръстите без дори да го докоснем. Ядосах се на себе си, но инатът в мен надделя, а и имах една бира в мен. Отворих я и тръгнах да пия надолу към заслон Ботев, спъвайки се в краката си, защото бързах да не изоствам от Янко.Същевременно щраках и с фотоапарата, за да може поне, като не остане нищо в главата ми от това преживяване, поне снимки да има.

Бирата свърши, оставаше само ходенето. И тогава залезът ме зашлеви и тялото ми не усещаше вече умора. Ридовете се бяха надиплили, като развят шал на балерина в различни нюанси между оранжево и розово, а дискът на слънчето се спускаше бавно и плавно надолу. Не знам как беше възможно да уцелим момента, но сега бяхме на правилното място в правилния момент. Може би Янко го беше изчислил предварително или беше чист късмет или случайност! Не знам, но на душата ми й стана леко, защото вече беше у дома си. Но за да изпиташ толкова силна душевна хармония е невъзможно ако тялото ти е стояло неподвижно цял ден. Именно за това чувството беше толкова силно, защото тялото беше подготвено за невероятната гледка, като беше вървяло цял ден преди това. Залезът беше уникален и неповторим, както всеки ден, защото няма как да се повтори един същ залез два пъти. Той винаги е различен.

Стигнахме в хижата. Еуфорията ме тресеше толкова силно, че когато хижарят ме попита ресто ли да ми върне или една бира, аз казах – ракия! Бях изморена, но не ми се спеше. Бях не само щастлива, че издържах и направих прехода, но и че видях гледки, които ще помня винаги. Заспах по някое време след леко скарване с Янко за прозореца, лампата, светлината в стаята и други такива битовизми.

Сутринта тръгнахме отново нагоре, в посока за върха. Аз обаче нямах намерение историята от предишния ден да се повтаря. Преходът този ден не беше толкова дълъг и нямах намерение да си давам зор. Исках да вървя с моето си темпо. Казах на Янко да върви, колкото си иска бързо и той драсна напред без дори да се замисли. Останах сама в планината – в Балкана. Не бях ходила никога в тази част на планината. Първоначално пътеката беше равна и вървеше в сенките на буковата гора. Слънцето си играеше с листата на криеница и образуваше шарена сянка. Аз пък се радвах, че е равно и хладно, само дето ми се струваше странно, че не се изкачвам нагоре и се чудех дали не съм се загубила.

Скоро обаче пътеката тръгна стръмно нагоре, както и температурата, защото сенките на гората останаха в ниското. Движех се със скоростта на охлюв. Сега когато Янко го нямаше можех да спирам да си почивам колкото си искам без никой да ми дава зор. Обаче нямаше и кой да ме мотивира да вървя поне малко по-бързо, нямаше с кого да си говоря, страшна скука. Не мога да разбера хората, които ходят сами в планината. Толкова ли не могат да направят и най-малкия компромис със себе си, да понесат привичките и навиците на другия човек, да направят компромис с темпото с което ходят? Или може би просто така се е случило, другите не са успяли да си вземат отпуска и ти си тръгнал сам? А какъв е точно моя случай? Успях да си взема отпуска в последния момент и пак съм сама в планината! Голяма главоблъсканица, може би мозъкът ми беше прегрял заради жегата! С жегата не можех да направя компромис и за това оставих Янко да си върви напред и останах сама!

Точно преди да се кача на билото на Балкана, стана най-стръмно. Буквално лазех и падах! Спирах и се любувах на гледката, поглъщах всичко жадно с поглед: Купените, развнината, края на стръмната пътека някъде там горе! Станах и продължих, оставаше още малко до върха. Виждах, че там се движат хора. Вглъбена в мислите си ги подминавах машинално всички с хладно „добър ден“. Поредният човек приближаваше, вече бях на магистралата, на главното било на Балкана, където минаваше пътеката по маршрута на Ком- Емине.

  • Добър ден! ААААА, здрасти!

Толкова се зарадвах да видя познат човек и да си поговоря с него, особено когато не го бях виждала от години и го засичах на толкова необичайно място, по време на толкова необичаен преход. И той беше сам! Духът ми определено се повдигна, след като размених само няколко думи със сродна душа. Срещата ни беше кратка, пътищата ни се разминаха и аз продължих по своя. Янко ме беше изчакал преди въжетата на Купените, за да види дали съм ОК. Невероятен жест от негова страна. Помислих си, че е останал капка разум в неговата глава и не ме е зарязъл съвсем в планината. Продължихме да вървим заедно към хижа Амбарица и да си говорим кой е най-добрия начин да се повдигне духа? Да се отиде на планина ли? Но нали дори в планината има моменти, когато се чустваш изтощен и безсилен. И тогава си спомних за един човек, който веднъж срещнах в планината. Той ми каза, че най-лесно се повдига духа с песен и пееше възрожденски и всякакви други песни, за които се сетеше, за да помогне духом на приятелката си да продължи да върви.

И така с повдигнат дух посрещнахме залеза и този ден над хижа Амбарица. Идилията беше единствено разстроена от двата крос мотора, които се качиха на върха в кулминационния момент, започнаха да си правят селфита и с мръсна газ хврълиха прах в очите на магията! Винаги ми е било странно, когато вървя цял ден по билото на планината и се сливам в едно с нея и в края на деня да видя моторно превозно средство. Нещо истинско в мен, просто умира. И се питам защо? Обаче нямаше да разбера в тази вечер и затова слязохме в хижата и се настанихме на сладки приказки в очакване на следващия ден, който се надявах да е по-добър или поне чак толкова добър, като днешния.

Естествено денят започна с наклон нагоре и катерене на връх Амбарица. Винаги качването и слизането на този връх ми взимат душата, но след това рано или късно пак се връщам там. Янко пак беше драснал напред,но вярвах, че ще ме изчака да следващата хижа Добрила. Да ама не и тогава наистина се ядосах. Как може егоизмът вътре в теб да е толкова голям и да те интересува единствено собственото ти его? Янко ми беше казал, че било много сложно, като правиш едноседмичен преход, да се нагодиш с хората без отпуска и да се срещнеш с тях на планината само за уикенда. Изисквали се огромни комромиси. Само че аз не мислех така, защото след тези 4 дена с Янко, имах нужда да си почина и най-вече имах нужда да комуникирам с нормални хора. Намерих wi-fi-а на хижата, защото обхват на телефоните нямаше и се уговирх с Жоро и Марио да дойдат за последната нощувка в събота и да спим на палатки на връха близо до хижа Вежен.

Успокоих се и в повдигнат дух продължих към Беклемето и хижа Козя стена, където мислех да нощувам. По пътя срещах само интерестни хора :берачи на боровинки, колоездачи тръгнали към нос Емине, хора с джипове. Всички ме питаха дали съм съм сама и аз отговарях винаги:“да сама съм“. Питаха ме не ме ли е страх, а аз отговарях „не“. И така си беше, повече ме беше страх от егозима на хората, които познавах, отколкото от непознатите, с които просто се разминавах.  А да, на хижа Дерменка срещнах Янко, който беше решил да кисне там 3 часа понеже било много жега. И с него се разминах. Едиственото място, което не можех да пропусна беше заслон Орлово гнездо. Там намерих покой, където да отморя с вкусна храна и студена бира. Направо не ми се тръгваше, но продължих. Малко преди Беклемето срещна един джип.Човекът ме попита дали искам да ме качи, но аз му отговорих, че съм си пеша.

Уикендът настъпваше с лека крачка и ме гонеше. Други хора пък слизаха от колите си на Беклемето и гонеха уикенда, защото работеха неуморно през седмица. Аз пък гонех вятъра по билото на Балкана. Това ми е най-любимото занимание, въпреки да знам, че няма да го хвана и ще си остана само с разрошената коса. Слънцето вече преваляше, когато се изкачих по въжето на Козята стена. За първи път бях там по залез. Обикновено съм минавала там сутрин и тогава светлината е от противоположната страна и е съвсем различно. Всъщност колкото и пъти да минеш през едно място, винаги ще е различно: или ще е различен сезона или ще е в друга част на деня, или ще са различни метеорологичните условия. За това сега, когато минавах по това познато уж място, ми се струваше сякаш съм там за първи път.

Пътеката се виеше и наближавах хижата. Завивах зад поредния завой и нещо в мен се надигаше. Докато бавно правех завоя на 360 градуса, за частица от секундата си казах на себе си „представяш ли си сега, като завия, на хоризонта да видя море от планини, а слънцето, срамежливо в розово, да се спуска точно по средата между тях?“ Явно силата на мисълта работеше, защото точно така се случи и аз направо онемях. Не знаех какво да правя, да поглъщам гледката с поглед или да се опитвам да я занема с фотоапарата. Накрая се отказах да снимам, защото знаех, че снимката нямаше как да стане по-добра, от магията, която наблюдавах в този момент на живо!

С разтуптяно сърце влязах в хижата и се настаних. След около час чух как настинаха и Янко и не разбрах защо беше това бързане, след като в крайна сметка пристигна след мен. Той вървеше по-бързо от мен, но правеше по-дълги почивки и в крайна сметка пристигаше в крайната точка за деня след мен. Влязох в стаята ми и не излязох от нея. Не ми се ядеше, тялото ми беше прекалено изморено, за да усеща глад. Опитвах се да заспя, но не можех защото стъпалата ми пулсираха. Будех се непрекъснато, защото усещах пулса в петите ми. Накрая сутринта сърцебиенето ми беше се нормализирало и след като закусих добре с макарони продължих с ведро настроение, тъй като днес вечера щях да се срещна с Жоро и Марио и щяхме да бивакуваме до билото на Балкана.

На следващата хижа Ехо спрях да си взема 2 бири и видях Янко да седи унил, защото супата на хижата не била още готова. Но аз бях закусила добре и само седнах да изпия двете бири. Наближаваше обяд и жегата ставаше непоносима. Продължих към връх Юмрука и след това към връх Вежен. Беше толкова горещо, че не издържах и от време на време просто сядах в сенките на някоя скала и се наслаждавах на хладината. От време на време изникваше Янко отнякъде и ме задминаваше, след което спираше и аз го задминавах. Играехме си на безумна и безсмилслена гоненица. Обаче на мен вече не ми пукаше, защото вечерта щяха да дойдат Жоро и Марио и да си спретнем щур купон под звезите на Балкана. Тази информация не я бях споделила с Янко и тръпнех в очакване да видя изненадата му физиономия. За момента само му бях казала, че оставам да спя на спален чувал сама в Балкана, а той щеше да слиза надолу към хижата.

Наближих връх Вежен и започнах да го изкачвам. Срещнах едни момчета, които слизаха надолу и те ме предупредиха да внимавам да не се стресна, защото на върха имало един самотен певец. Първоначално си помислих, че се шегуват, но когато се изкачих на върха видях, че е вярно. Янко крещеше с колкото глас има и рецитираше „ О Шипка“. Беше епично, горе на върха, вятърът вееше, Балканът се виждаше на длъж и на шир чак до Беклемето и отвъд, а думите му прелитаха от урва на урва и от век на век. Леко изтръпнах!

Настана време да си вземем довиждане с Янко след пет дена изкарани НЕзаедно в планината. И тъкмо това да стане и той реши, че ще изчака двамата човека, които се задаваха на хоризонта, за да ги види накъде отиват. Зумнах с фотоапарата и видях, че това са Жоро и Марио и искрено се зарадвах. Жоро се изкачи пръв. Янко му каза „Добър ден“, а Жоро дойде и ме целуна. Янко изпадна в изненада, а не мен сърцето ми се изпълни с радост. Най-накрая бях свободна и не бях сама в планината. Сега можех да споделя преживяването с някого, защото когато щастието е споделено е най-хубаво. Изпратихме Янко да си ходи в хижата унил, но все пак той ми призна, че идеята ми да викна още хора и да изкараме последната вечер на палатки, била много добра. Направо виж пилотаж!

Повървяхме тримата малко и намерихме подходящо място за бивак. Времето беше, като по поръчка. След горещия ден, бавно настъпваше нощта. Нямаше никакъв вятър, а последните лъчи на слънцето галеха гривите на пасящото на близо стадо полудиви коне. За миг всичко стана приказно розово: небето, тревата, планината! Вечеряхме с изобилието от храна от деликатеси, които носеха двамата ми приятели и след това заспах непробудно, за първи от 5 вечери насам. На другия ден слязохме в равнината, хванахме влака и се прибрахме вкъщи с торба от незабравими емоции, гледки и снимки. Докато пътувахме Жоро ме попита защо изобщо продължавам да си общувам с Янко, при положение, че за пореден път ме зарязва да се оправям сама в планината? Обясних му, че от него научавам много нови неща за планината. Коментарът на Жоро беше: „Може би вече си научила достатъчно и нямаш нужда да страдаш, като комуникираш с толкова егоистичен човек“. Сигурно беше прав, но дали това наистина е така, щях да разбера чак през Август следващата година, когато пак отида в Балкана.


Мозайка

Тази история се случила отдавна. Много отдавна. Достатъчно отдавна, че да звучи леко нереално и почти приказно дори и за самите участници в нея. Като много истории, тя започва банално и кротко и завършва с хепиенд (естествено, как иначе, в Дисни епохата сме). Но започва с желанието за бягство - бягство от шума, суматохата, мръсотията на града. Започва с копнежа за природа. Започва с мечтата за планина. Започва с едно студентско пътуване Започва с трима герои, трима студенти - две момчета и едно момиче - млади, безгрижни и весели.

И така, било средата на октомври. Времето през онази година било изненадващо топло и приятно. Слънцето все още греело и леко затопляло. Била красива, цветно сияеща есен. Все още не се усещал и намек за студове. Време, изкушаващо за разходки, подканящо за безгрижно скитане, мамещо за срещи с природата.

И ето ги нашите герои - студенти, бивши съученици, настоящи приятели, решават да отидат на екскурзия в Планината (без значение е в коя точно, просто да се качат високо сред природата, където въздухът е кристално чист, водите - бистри и студени, а ежедневния живот - само далечна и незначителна сянка). Правят планове, избират маршрути, организират транспорт и ето ги в уречения ден и час в подножието на Планината - с раници на гърбовете, с що-годе подходящи дрехи, не дотам удачни обувки, но в достатъчно добро настроение, готови да изкачват стръмнини, да слизат по нанадолнища, да прескачат реки и изобщо решени на всякакви геройства.

Денят бил пред тях и те предвкусвали удоволствието от движението, затоплянето на мускулите, усилието да крачиш по пътеките, приятната физическа умора, удовлетворението от извървения път. Телата им предчувствали всички тези усещания и тръпнели в очакване. И тримата били в приятно оживление, ентусиазирани, готови за приключения.

Слънцето се издигало все по-високо по ясносиньото небе, подухвал лек, приятен ветрец, а гората била страхотна - красива, величествена, нашепваща неясни тайни. Пътеката се виела пред тях и ги приканвала да навлязат в пазвите на гората, да се потопят в нейния свят, да потънат в тайните и́. Кой би могъл да устои на този повик? Не и нашите герои - те поели по пътеката, която неусетно ги увличала все по-навътре и по-навътре, все по-нагоре и по-нагоре, а те дори не осъзнавали това. Весело си подвиквали, смеели се, шегували се - познавали се добре и им било хубаво заедно. Вървели с равномерно темпо, без да бързат, радвайки се на променящия се пейзаж, наслаждавайки се на свежестта на въздуха. Почувствали се свободни. Почувствали се уверени. Почувствали се господари на битието си, на гората, на света. Гласовете им се извисили. Мислите им станали категорични. Идеите - отчетливи и ясни. Били обзети от лекота и безметежност, от усещането, че всичко е и винаги ще бъде наред, ще се подреди добре.

Да се поспрем на това усещане, да го задържим колкото можем по-дълго. Виждате ли ги? Едно момиче и две момчета на прага на живота си. Преди всички последвали драми, разочарования, падения, предателства. Преди почти неуловимите мигове на щастие и удовлетвореност. Преди да са разочаровали и предали себе си. Преди да са се отдалечили неспасяемо един от друг. Преди да са позволили на ежедневието да унищожи същността им. Далеч, далеч  преди да се озоват в лапите на старостта. Преди, преди, преди...

Красотата на тази невинност (невинността да не знаеш в какъв точно човек ще се превърнеш, каква точно същност ще избереш и ще наречеш своя) е затрогваща. Просълзяваща. И клиширана, разбира се, несъмнено.

Но да продължим с действието. Когато се движиш сред гостоприемната гора, ти не усещаш планината. Знаеш, че се изкачваш нагоре заради наклона, но всичко става като на шега, по-скоро като една безобидна разходка в парка. И нашите студенти неусетно навлизали в царството на планината, където важат други закони, други правила и други реалности. В някакъв момент забелязали, че слънцето вече не грее и усетили някаква странна тишина. Неусетно, някак неволно, разговорите им затихнали, смеховете заглъхнали, стъпките станали по-бързи. Отдали го на умората.

Скоро обаче планината се извисила, разкрила присъствието си, надвиснала над тях - трудно е да се каже дали реално или само в мислите им. За тях било достатъчно реалистично. Тя нахлула мощно в умовете им, внушавайки силата, влиянието и контрола си. Било кристално ясно, че са в нейна власт. А било кристално ясно, защото вече им било трудно да виждат накъде вървят. Била паднала мъгла. Млечнобяла, гъста и непрогледна. Скоро пътеката изчезнала, загубили я напълно. Не знаели накъде да вървят. Притихнали, замлъкнали напълно. Забързали по стръмното, за да стигнат на високото с надеждата гората да свърши и да излязат от мъглата.

Но гората не свършвала, а ставала все по-трудно проходима. Или така им се струвало, защото се изморявали и започнали да се паникьосват. Първо тя се предала и започнала да хленчи. Сопнали и́ се и тя замълчала. Но после пак се обадила и този път вече се скарали. Момичето и момчето дето всъщност били нещо повече от приятели. Скарали се грозно, защото той се страхувал. И двамата се страхували всъщност, но той станал груб.

Второто момче не им обръщало внимание, трескаво се чудело как да се справи с проблема. Виждал, че вече е 3 часа и знаел, че времето е негов враг. Давал си сметка, че никой от тях не би могъл лесно да понесе нощуване на открито - съвсем не били подготвени за това. Забързал се още повече. Вече почти тичал нагоре по склона. Заети да го настигат, и другите млъкнали. Били отчаяни. Вече и тримата загубили надежда. Уплашили се не на шега.

Как завършило всичко? Още в началото казах - с хепиенд. Точно когато всички се били отчаяли и практичното момче обмисляло какво може и трябва да се направи, за да прекарат нощта в гората, другото момче се вайкало защо изобщо са тръгнали, а момичето просто вървяло и стискало зъби ("трябва да издържа, няма да им се дам"), точно в този момент гората свършила и видели най-страхотната гледка в живота си изобщо - залязващото слънце къпело в цветове всичко наоколо. Изведнъж се озовали в един обагрен в огнени цветове свят, от който буквално онемели. Разбира се, спасението по Дисни винаги е ефектно.

В края на краищата стигнали до хижа - повече от скромна, направо мизерна, но те и́ се зарадвали като на луксозен хотел. Хижарката им предложила чай, който им се сторил изумително вкусен. Нощували в стая с 10 легла, в която нямало други хора освен тях. В цялата хижа нямало други посетители. Може би са спали дълбок, здрав сън. Може би е имало тих секс, по време на който той не мислел за нищо, доволен, че е на топло и сигурно, а тя се питала дали изобщо иска да е с него всъщност. Може би. А може би не. Човек никога не знае какво се случва под завивките...На сутринта се измили с ледена вода от реката и си заминали.

Напуснали планината, изпълнени с уважение към нейната сила, неукротимост и неподвластност. Напуснали я с усещането, че са микроскопична част от един могъщ, внушителен и красив свят, който е, бил е преди тях и ще ги надживее. Запомнили това завинаги. Разказали го на приятелите си. Внушили го на децата си.

Какво станало после с тях? Пътищата им се разминали. Срещали се, разбира се, от време на време, разказвали си за жените си, за мъжете, шефовете, родителите, децата си. За проблемите и промените си. Всеки знаел всичко за другите. Но вече не се познавали. В онази бяло-сива мъгла се изгубили свързващите елементи помежду им (дали в мъглата или пък в последвалото я ежедневие, кой би могъл да каже). Сякаш били трите части от пъзел, чиито краища някой изрязал - можеш да доловиш сюжета на мозайката, но никога не би могъл да я подредиш отново цялата...


Родопско коло бедствие

Вече трета година откакто се лутам из девствените места на потайната Родопа. Тази година за малко да не я навестя, но Тошко така и се беше наточил, че не остана нито капка колебание у мен. Пътя беше избран да следва една следа на проведена преди няколко години "Перпендикулярна вселена"/традиционен вело поход из Родопите провеждан от пловдивски велоклуб, "Крива спица" ако не се лъжа/. Както и да е всичко беше преговорено и подготвено. Оставаше само да драснем клечката на фитила. Търпението не достигна до такава степен, че хванахме пътя още през нощта. Дремнахме в района на Пампорово и след изгрева се отпраши към Смолян.

След закуска из пробуждащите се улици на Смолян се отправихме към южната промишлена зона на града, където щяхме да оставим колата и да се отправим към родопската одисея, която ни предстоеше. След бързо пригласяне на нещата по колелата потеглихме по асфалтовия път по посока с.Пещера(Момарско), южно от Смолян. На разклона Пещера-Турян, хванахме успореден на асфалтовия коларски път.След по-малко от 2 часа приятно каране се озовахме в Попрелка. Малко сгушено и китно село. В него се натъкнахме на гроба на Руфие Чакалова/ Девойката от популярната народна песен "Руфинка болна легнала"/.

След тази интересна находка и малко лутане решихме да се спуснем до  пещерата Ухловица. Дълбока и красива пазеща хилядолетните си тайни в постоянната прохлада на тъмнината. Събирала наслагванията на морето и подземните води пещерата има с какво да ви завладее в краткия, но много добре презентиран тур от екскурзовода.

Денят напредваше, а с това и опустошителната жега. Неусетно по асфалта се добрахме до с.Арда, което беше предвидено да се пренощува. Някак обаче силите от тази първа среща с Родопите ни бяха в повече, та решихме да изместим крайната точка за деня. Затова от с.Арда хванахме източна посока към махалите Гудевица и Гьоздевица. Новата ни крайна дестинация за деня беше с.Сивино. Подсичайки върховете Ком/1569м./ и Малък Ком/1320м./ във все още светлата част на деня се добрахме до Сивино. Там опънахме палатка в двора на кметството, а отсреща в местният ХОРеМаГ си спретнахме гала вечеря с ракия, лимонада и прясно набрани домати. Денят беше дълъг и завърши по може би най - добрия начин.

Ден 2 започна без много да си даваме зор, тъй като бяхме преизпълнили плана с вчерашното преминаване на Комовете. След кафенце и малко раздумки се хванахме на работа и потеглихме към българо-гръцката граница. След около два часа вече бяхме на 77-ма пирамида. Посоката беше зададена, а именно на изток по браздата. Първата забележителност е старата вишка. Гледката от нея е зашеметителна.

Не е обаче за хора, които имат проблем с височините. С добро темпо се предвижихме до подножието на вр. Циганско градище или още наричан Ченгенето. Стигайки пирамида 63 всичко с нормалното предвижване приключи. Пред нас се изправи стръмен почти непроходим участък застлан с папрат, коприва и малини. След около половин час обаче бяхме горе. Гледката е веднъж, затова и гърците са сложили камера да си я гледат :). Всичко беше прекрасно отдъхнахме и решихме, че е време да покараме сериозно колело. Уви. Това не се случи защото слизането от голямото и особено от малкото Циганско градище си беше цяло предизвикателство, когато си с двуколесният багаж.

Бързо си припомних думите от един планински форум, че там не е за колела, но какво пък тръгнали сме вече :) И всичко щеше да е много добре ако с това се приключваше драмата за деня. ДА ама имаше и още забави, които тепърва ни очакваха сред дебрите на дивата Родопа. Само час ни отне да се доберем до Съдилището. Разходихме се с поглед из гръцката територия и в момента, в който жаждата ни притисна решихме, че е време да продължим.

И тогава започва да става доста интересно. Бяхме крайно решени, че ще стигнем до водата при ГКПП Елидже, но уви. Пътеката все повече изтъняваше докато не се превърна в папратова плантация. Без вода и прав път решихме да сменим стратегията, а именно да се спуснем по дерето до р.Елховска. Това предвид приключващия ден и липсата на вода се оказа изключително изпитание за волята ни. След близо час и половина и многократни свличания по дерето се добрахме до реката. Като по поръчка излязохме на прекрасен вир. Умората и жаждата си бяха казали своето и след кратко настаняване се бухнахме веднага в палатката. Без никаква нужда от храна, ракия и каквото и да е друга благинка, тази вечер беше просто за отмаряне. Бях сигурен, че в момента в който се окажа в хоризонтално положение ще заспя, обаче грешах. Преумората и тотално дивото място на което се намирахме, както и възглавницата - камък дълго време не ме оставиха да се пренеса в страната на сънищата. Да и дребната подробност, че чух нещо да лочи вода от реката, но за това съм 50 на 50, защото може и да съм сънувал >:)

Ден 3 започна с нови сили и горещо кафе за събуждане. Кратко пакетиране и преглеждане на щетите от снощното търкаляне по дерето. Равносметката: изгубен нож и няколко надирания по краката. Ползата: все по-жив и щастлив :) Два часа по-късно и още доста шубраци вече бяхме на изоставената застава на граничарите, а малко след това и на новостроящият се язовир. Гледката е много епохална.

Издълбана долина и първи по-сериозен досег с цивилизация през последните 24 часа. След малко снимки и убеждаване на охраната на бъдещият язовир от къде идваме с колелата /защото той тотално не ни повярва и каза, че ще гледа камерите дали не сме минали по-рано/ се отправихме към с. Пловдивци. Чакахме дъжда и искахме да го изиграем за да не ни изиграе той. Така да се каже да го заобиколим и като, че ли ни се получи. След мега вкусната картофена салатка и бира вече се спускахме към Рудозем. Един тигел на града и един дюнер и вече трябваше да търсим навес, който да ни предпази от тежките летни капки дъжд. Намерихме го в едно от централните кафе-ресторанти на града. Първото избягване на дъжда се оказа доста успешно. След като легените с дъжд се изляха и след като изляхме по един фасул се отправихме към крайната дестинация за този ограничен от метерологичните условия ден. На входа на с.Чепинци заваля отново, но за наше щастие си намерихме новия ни дом, а именно чисто нова и хубава беседка. Настанихме се чакайки да отмине дъжда брояхме трафика от и към селото, който се оказа бая сериозен. Местните граничари бяха така любезни да дойдат и да се запознаят с нас като в жест на добра воля ни написаха и по един предупредителен протокол, нищо че бяхме далеч  от границата. Ей така да сме си предупредени. Един съвет за пътуващите в този край. Предупреждавайте органите на реда има и процедура на която много държат да се спази.

Ден 4 след неособено удобното спане на плочата на беседката и големия трафик, който минаваше покрай главите ни се отправихме към Гранично полицейско управление - Рудозем за да уведомим граничарите за предстоящият ни вече започнал поход по граничните територии. След малко придаване на тежест ни беше съобщено, че можем да се отправим към следващата ни точка,  а именно Златоград. Днес решихме да не се водим по ДжиПиЕс следата, която преди ден ни беше почти затрила в шубраците. Затова и вместо да си караме по хубав и широк коларски път почнахме да се чудим къде ни е мачетето. След този момент никога повече няма да погледна папратта по същия начин, по който до сега я гледах, а именно като безобидно полудекоративно растение. Двуметрово стърчащите гиганти, пълзящите бодливи храсти и парещата коприва почти успешно успяха да ни сломят. Близо 3 часа след като бяхме тръгнали от с. Чепинци по посока на границата се озовахме на перфектен чист път, който упорито се опитвахме да избегнем. Стигайки до него в главите ни много остро се прокрадна идеята за приключване на прехода. Идея, която беше загърбена предвид факта, че крайната ни цел Златоград отстоява на 11 км по права линия от нас. Факт който ни завладя, но и факт който наложи аварийното ни прибиране. Половин час по - късно карайки си по пътя Тошко се разсея и се преобърна с колелото. На рутинният ми въпрос "Добре ли си?" получих незадоволителният отговор "Май не". В този момент в главата ми се въртеше: “Как не, не е възможно да не е добре! Та аз се пребивах по три пъти на минута през последните няколко дни, той веднъж падна и ми вика, че не е добре, но да явно както каза и той веднъж и като хората.” Това сложи край на прехода, но не можа да помрачи тотално добрите впечатления от необятната магия на мистичните Родопи. Магия така необятна и неописуема, че беше докарала млад французин и жена му в далеч скритото село Аламовци. Вдъхновила ги да се оженят по родопски и да заживеят щастливо на границата. Там сред група неверници/според самите тях/, които не страдат от различия основани културно-религиозни дразги. Живеещи в хармония и готови да помогнат на странници изпаднали в беда.

Ден 5 Евакуация. Не както ни се искаше, но хората са го казали "Това, което не те убива те прави по-силен." Не винаги ми се иска да ставаме по-силни по трудният начин, но щом се налага ще минем и през това. Пътуването ни из тези далечни краища приключи. Необятностите на Родопа тепърва са пред нас.

Пътуването ни из тези дивни краища на Родината ни със сигурност няма да е последното. Непрестанно растящият респект към Родопа ще се увеличава все повече след всяка измината крачка по тези диви земи с хилядолетна история и горд и непримирим народ. До следвщите мигове сред необята.


Да откриеш вкъщи

Беше един от онези дни през есента, в които покафенялите листа на дърветата летяха отдолу нагоре. Нежно, съвсем незабележимо за града и неговите обитатели, природата  танцуваше. Танцуваше така, както го прави всяка една есен от незапомнени времена. Танц, който се е случвал и ще се случва още дълго време...

Мила наблюдаваше това от 11-ия етаж, облегнала се на едно от десетки бюра в новия офис, в който тъкмо беше започнала работа. Сноп лъчи деликатно огряваха чашата с изстинало кафе, стоящо в близост до лявата й ръка. Работа не беше нищо особено. Но й даваше възможност да прави това, за което най-много копнееше през работната седмица – да бъде там, където взорът й непрекъснато беше отправен – планината.

Откри магията на планината преди две години. И това беше една предизвикана случайност. Случи се през едно съвсем обикновено на пръв поглед лято, през един съвсем обикновен на пръв поглед юлски месец, когато Мила реши, че този път през уикенда ще направи нещо, което не беше правила никога – ще отиде на планина. Неин приятел от гимназията я покани да отидат за един ден до връх Мусала.

Мила тъкмо беше прекратила дългогодишната си връзка започнала в началото на гимназията и наближаваше заветната възраст от четвърт век, когато заедно с още стотици хора се оказа на най-високия връх на Балканския полуостров. И да, Мила беше отишла толкова неподготвена, колко всеки един човек ходи на планина за пръв път. Но това беше денят, в който тя усети онази свовобда, за която всички говореха, и за която беше чувала, но винаги бе неглижирала. Членуваше в няколко подобни планинарски групи във фейсбук и виждаше тези чудни картини на заснежени и понякога недружелюбни върхове. Именно тези картини, невъзможни за направа от никоя човешка ръка, толкова много я впечетляваха. Но така и до този момент не се беше престрашила да ги види сама...да се опита да се запознае с тях...с нея...с планината.

На слизане от върха, Мила и приятелят й, с който бяха дошли се замотаха и останаха последни в безкрайната върволица от хора, която бавно се оттегляше към подножието на планината. Вървейки, те се смееха, спомняйки си случки от гимназията, които сега могат да се характеризират като забавни, но тогава им се струваха като своеобразен апокалипсис. Светлината от процеждащото се слънце зад близкия хълм вече почти изчезваше. Останали бяха само неговите предшественици - няколкото сенки, които играеха своята игра, без да се интерсуват от живите същества наоколо, защото те бяха дошли първи тук...и последни щяха да си тръгнат.

Изведнъж светът около тях се разтресе, картините наоколо им започнаха да се менят, горе стана долу - долу стана горе. Мила се вкопчи силно в приятеля си, той се вкопчи силно в нея. След известно време, което не беше известно никому, всичко се успокой. До този момент Мила нито за момент не беше затваряла  очи...тя искаше да види какво се случва. Вярата й, че планината е жива и чувства, беше най-силното й оръжие. Някъде там в далечината, на около 20 минути от тях, нещо бяло и топло започна да пулсира. Краката им някак сами ги поведоха в тази посока, съзнанията им отдавна нямаха контрол върху случващото се. В такъв момент е най-добре да се отпуснеш и да чувстваш.

Не след дълго двамата се оказаха пред мощен източник на светлина, който пулсираше и интезитетът, с който излъчваше своя блясък някак странно наподобяваше туптеж...туптеж на сърце. Мила и приятелят й застанаха над този непривичен източник на чиста енергия и се вгледаха в него. Никой от двамата не искаше да отвърне поглед от него. Мила отново беше  невръстно бебе и отново беше в обятията на майка си...усещаше топлия й дъх, дарената й нежна милувка, спокойствието и сигурността, която всяко едно малко дете изпитва в обятията на майка си...

Тя отвори очи. Слънцето вече се беше скрило, а сенките се бяха оттеглили на заслужена почивка и очакваха отново да бъдат призовани на сутринта. Приятелят й все така разгорещено обясняваше какъв глупак е бил и как е могъл да бъде влюбен толкова много в Гергана в гимназията...Мила не го слушаше. Едвам доловима усмивка се появи в единия  крайчец на устата й, който беше достатъчен да накара на бузата й да се появи и тръпчинка.  Трудно доловимо за страничния наблюдател в очите й се забелязаха няколко проблясъка. Току що се бяха търкулнали няколко сълзи, които противно на нейната воля се бяха появили. Нещо се беше случило. Или нищо не се беше случило. „Колко време беше траело? Какво стана?“ – тези въпроси се въртяха в главата й. Бързо осъзна, че отговор няма да намери, но й не й е необходим. Тя беше намерила това, от което имаше нужда, беше усетила това, от което има нужда...тя беше намерила своето вкъщи.

След тази случка или неслучка, Мила много бързо съумя да намери съмишленици, с които да успява да избяга в края на всяка седмица в планината. Успя да се екипира и няколко месеца по-късно момичето, което за първи път успя да погледне света около себе си отвисоко, вече беше построило така живота си, че работеше по пет дни седмично, за да може да живее всеки два дни в края на седмицата. И подобно на пеперуда, тя също преживяваше своята трансформация всяка седмица.

Започна да обикаля все по-недостъпни кътчета за хората. Стана по-решителна и вече нямаше и помен от човекът качил се на Мусала лятото и сложил край на дългогодишната си връзка. Завърши следването си в университета и започна да работи на пълно работно време. Започна да работи от понеделик до петък и да живее събота и неделя. И така...до следващата голяма промяна в живота й. Вече беше сигурна, че каквито и промени да следваха тя бе открила своето място...мястото, което можеше да нарече вкъщи и винаги щеше да е добре дошла.


Очите на планината

Звездното небе се оглеждаше в набраздената от леки вълни езерна повърхност. И като капризна красавица току наместваше непокорните кичури на кълбестите си облаци. Понякога пестеливо озаряваше склоновете на планината със сърповидната усмивка на Луната. Но по-често просто се любуваше на величествената красота на древния глетчер.

На зазоряване някаква тъмна точица започна да пълзи по искрящата белота на ледника. Макар че беше нищожно малка и едва се забелязваше на фона на планината, тя бавно се издигаше все по-нагоре към острия хребет. Не спираше, не поглеждаше назад и не се отказваше. Движеше я някаква невидима сила, нещо могъщо я изпълваше с дързост да се изправи срещу огромния гранитен масив.

Любопитен орел прелетя над следите в снега, разперил широко изящните си белопери криле. Черните зеници на кръглите му немигащи очи се взираха в острите зъбери. Птицата искаше да разгледа отблизо съществото, осмелило се да предизвика планината. Но нададе разочарован крясък, когато видя, че е обикновен човек. Безкрилите създания понякога идваха тук горе, където въздухът беше разреден, а времето - неприветливо. Глупавите човеци все не можеха да осъзнаят, че завинаги ще си останат гости в царството на орлите. Че можеха само да го посещават, но не и да го покорят. Какво ли ги караше да се връщат отново и отново?

Алпинистът заби пикела и котките си в леда и поспря за миг, за да се наслади на суровата красота на природата. Голите стръмни склонове рязко преминаваха в непристъпни отвесни стени. Навъсената линия на близките върхове постепенно избледняваше и назъбените й очертания се губеха в далечината. А там изгревът обагряше хоризонта в бледорозово.

Безкрайната блестящата белота заслепяваше катерача и присвитите му очи му се бяха превърнали в тънки процепи. Той бавно пое дъх и ноздрите му се изпълниха със свежия аромат на девствения сняг. Умората вече пълзеше по тялото му и мускулите започваха да го болят. Студът проникваше през дебелите дрехи, а ниското слънце не можеше да го стопли. Но изумителната гледка, ширнала се в краката му, си струваше всички несгоди. Не можеше да свикне с нея и не можеше да й се насити.

След малко продължи нагоре. За да замре неподвижно само миг по-късно. Заслуша се напрегнато в предателския пукот на леда. Около дълбоко забитото острие на пикела се появи малка сива паяжина. Тънките й нишки се разбягаха настрани, задълбочиха се и се превърнаха в разширяващи се цепнатини. Човекът внимателно се опита да се придвижи настрани и за момент изглеждаше, че ще успее. Но тогава ледът под него поддаде и се напука. После пропадна надолу, повличайки след себе си безпомощно премятащото се тяло.

Коленете му избухнаха в ярка крещяща болка, която мигновено обхвана цялото му тяло. Премина през него като изпепеляваща светкавица, след която остана единствено непрогледен мрак. Всичките му сетива изведнъж отказаха и той остана да виси съвсем сам в центъра на Вселената. Нямаше посоки, разстояния, или време. Не съществуваше нищо друго, освен собственото му съзнание. Целият свят беше изчезнал. Беше ли съществувал изобщо?

С първата глътка въздух усети и соления вкус на кръвта в устата си. Пръстите му напипаха острите скали, върху които беше паднал. Опита се да раздвижи краката си и болката веднага се върна. Като вярно куче, което едва чакаше да бъде повикано. Човекът отвори очи и се огледа. Тъмнината постепенно отстъпи и се превърна в сумрак. После изсветля и побеля, сякаш някой наливаше мляко в нея.

Когато мъжът осъзна какво вижда, надигналата се плаха надежда отстъпи място на безгранично отчаяние. Беше пропаднал в кухина под леда, издълбана в него от някога теклата тук вода. Дневната светлина свенливо се процеждаше отгоре през матовата белота и разкриваше размерите на пресъхналата вече подземна река. Леденият таван се извисяваше като купола на катедрала, далечен и недосегаем дори за здрав и напълно екипиран катерач. А един сакат човек, останал без пикела си, не би могъл да се измъкне оттук. Нямаше смисъл дори да опитва. Щяха да минат години, може би дори векове, преди някой случайно да открие останките му.

Отчаянието го завладяваше бавно като отрова, носеща се по вените му. Нямаше да успее да се сбогува с близките си, нито поне да им каже колко много ги обича. Щеше да пропусне всичките им рождени дни и нямаше да бъде вече част от живота им. Изобщо нямаше да бъде част от живота. И никога повече нямаше да види света в краката си и да се почувства като орел, гордо реещ се над заснежените върхове.

Безпомощно драскащите му пръсти се отпуснаха и той престана да се бори с неизбежността. Нямаше какво да направи, трябваше да приеме съдбата си. Планината беше потушила огъня, бушуващ в него. Но ако смъртта беше цената за това поне за миг да се почувства частица от небето, той беше готов да я плати. Опияняващият вкус на хладния разреден въздух променяше човека необратимо и събуждаше живеещата в него птица. И който веднъж го опиташе, не можеше да забрави волния полет и необятната синева.

Но въпреки потрошеното му тяло и прекършения дух, надеждата отказваше да се предаде. Предизвикателно надигнала глава, тя се заслуша в далечния, едва доловим ромон. Щом не можеше да се изкатери нагоре, щеше да пълзи надолу. Щеше да последва руслото на реката, което топящия се ледник беше издълбал. Ако му беше писано да умре в планината, щеше да го направи както беше и живял. На път.

Бавно, много бавно, човекът пое надолу. Непослушното му тяло с мъка преодоляваше метър след метър. Влачеше се по корем като охлюв, сляп за околната красота, забравил всичко, освен посоката. А студът бавно отнемаше осезанието му и сковаваше ръцете му. Само ранените му крака напомняха за себе си при всяко ново движение. Постепенно болката се притъпи и остана да тлее едва-едва. Изнуреното му съзнание я опитоми, после свикна с нея. Докато в един момент тя се превърна в част от заобикалящия го пейзаж.

Единствената награда за усилията му беше все по-засилващия се шум от течаща вода. Тя вече клокочеше някъде съвсем наблизо. Набираше мощ и ревеше като разгневен водопад, хвърлил се смело в неизвестността. И не след дълго пътят напред свърши. Милионите тонове лед над главата на алпиниста се съединиха с планинската твърд под него. Между тях оставаше триметрова фуния, в чийто отвор изчезваше подземната река. Ако искаше да продължи напред, човекът трябваше да я последва.

Оглушителният грохот на ледената вода не предвещаваше нищо добро. И не помагаше на ранения да вземе решение. Защо да не си остане тук? Да си почине малко, да прецени шансовете си. Но след кратко колебание той осъзна, че всъщност избор нямаше. Никакъв! Вярно, не знаеше какво го очаква напред. Нямаше представа колко дълго щеше да пада, нито какъв беше наклонът на тунела. Но отлично знаеше какво ще се случи с него, ако не рискува. Затова с треперещи пръсти свали топлия анорак и тежките обувки. После пое дълбоко въздух и тромаво изпълзя в разпенения водовъртеж.

Стихията грабна изтощеното му тяло и го понесе със себе си в бездната. Въртеше го като перце и безмилостно го удряше в изгладените през вековете стени на тунела. Студът мигновено проникна чак до костите му, а светлината се превърна в далечен спомен. Вдигнал ръце, човекът се опитваше да предпази поне главата си. А в дробовете му оставаше все по-малко въздух. И все по-слаба беше надеждата, проблясваща в помръкващото му съзнание.

Измина много време. Може би повече, отколкото беше изтекло от началото на света. Или само така му се струваше? Всъщност нямаше никаква представа за времето. Можеше да го определи само по неистово растящата болка в гърдите си. Можеше само да преброи ударите на сърцето си, откакто за последно си беше поел дъх. Когато пулсът му спреше, щеше да свърши и времето му. Още един удар, само още един!

Стремително течащият поток изведнъж забави своя бяг и се укроти. Беше достигнал края на скалата и се изливаше под повърхността на огромното изумрудено езеро. С последни сили човекът загреба веднъж, после пак. Най-сетне главата му се подаде над леките вълни и той отново видя слънцето и усети топлината му. Мокрите дрехи го теглеха надолу, но брегът не беше далече.

 

***

 

Високо в небето кръжеше орел, а отражението му безшумно се плъзгаше по кристално чистата вода. Изведнъж над назъбения хребет се показа друга птица, много по-голяма и издаваща неприятен трептящ звук. Макар че появата й разкъса тишината, видът й извика измъчена усмивка на лицето на лежащия върху леда алпинист. Спасителният хеликоптер най-после го беше намерил.

Езерата се нижеха след летящата машина като скъпоценните камъни на гигантска огърлица. Всяко беше око, стигащо чак до недрата на планината. И във всяко блестеше късче от душата й. Мъжът не знаеше колко сериозни са нараняванията му, нито дали изобщо ще проходи. Но със сигурност знаеше едно. Все някога щеше да се върне тук. Все някак щеше да дойде отново, за да продължи безмълвния си разговор с планината. Да се огледа още веднъж в очите й, за да се види такъв, какъвто го виждаше тя - малка пълзяща буболечка с голяма крилата душа.


В края на деня

Велосипедът лежеше край пътя, а задната гума се въртеше бавно.

  • Странно! – помислих си и набих спирачки. – Потеглихме преди 5 мин., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнах ситуацията, чак когато се приближих съвсем – Татяна не се намираше в храстите, а лежеше под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й беше отхвръкнала встрани. Долових приглушен стон.

***

Ще ми се да подхвана тази история от самото начало, но как ли би прозвучало:

„Всичко започна преди 25-30 милиона години с изригването на един подводен вулкан, довел до процес на петрификация.“?

Веднага ще си кажете:

  • На този му хлопа не дъската, а цялото дюшаме!

Подобен ефект ще има и:

„Виновни са траките и създаденият от тях преди 4000 г. скален култов мегакомплекс за векторно-хоризонтална астрономия“.

Твърдението „Ако преди 2017 г. Исус не беше възкръснал, въобще нямаше да се стигне до тук!“ ще предизвика у мнозина спонтанната реакция:

  • Санитар, усмирителна риза!

Ситуацията ми няма да се подобри особено и ако заразказвам за дървета или гъби от камък. Най-безопасно ми се вижда:

„Влакът се носеше бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процедиха през мръсния прозорец и осветиха трите ни коня“.

Ще премълча факта, че конете бяха от желязо.

***

Влакът се носи бавно и с равномерно потракване през обширната равнина, първите слънчеви лъчи се процеждат през мръсния прозорец и осветяват трите ни коня. Реално всички те са на Крум и самият той настоява, че не са коне, а дракони – Белия дракон, Зеления дракон и Черния дракон. Така става като прекеляваш с фентъзито! Дракони не съществуват, ако питате мен. С изключение на комодските варани, де, това са си дракoни откъдето и да ги погледнеш.

Спътниците ми, като редовни велосипедисти, отдавна ме убеждаваха да предприемем някакъв вело-преход. Най-сетне идва и този момент – 4 почивни дни, съпътстващи Великден, и прогноза за дъждовно време, отказала ни от планове за високата планина. Това, че с Танчето не притежаваме велосипеди, е само дребната подробност – третият мускетар има достатъчно за всички ни. Дестинацията е ясна без обсъждане: Източни Родопи – едно от малкото ми бели петна по картата на България.

И така, на Разпети петък още по тъмно се натоварваме на влака за Свиленград. Откакто Крум се захвана сериозно с колоездене, тримата успяваме да се съберем за общо ходене значително по-рядко. Особено през лятото, тогава той все участва в бревети и е на принципа:

  • На планина ще ходя зимата, когато не става за колело.

Затова, въпреки ранния като за почивен ден час и сънените ни физиономии, не пробваме да поспим, а си бъбрим. А и как да заспя, защото този път ходенето на планина ще е малко по-различно – отправям на първото ми вело-пътешествие. Основната причина да не съм екзалтиран от вълнение е притеснението, че може да не се справя и само да съм в тежест на останалите. Едно почти непознато за мен чувство – свикнал съм аз да задавам темпото. Може да съм Риби, но сега плувам в непознати води. Да, мога да карам колело от дете, от десетилетия, но горе-долу от толкова време не съм карал истински, нищо различно от 2-3 пъти в годината по едно кръгче с коня на приятел.

По някое време Крум подмята:

  • Аз средно на година с колелото навъртам към 5000 км.

Танчето се замисля. Дружно смятаме разстоянието до работата й, умножаваме го по броя работни дни от ранна пролет до късна есен, но без дните с отпуска, добавяме малко бонус от други „нерегламентирани“ карания като „Витоша 100“. Финалната цифра изненадва дори самата нея.

  • Наистина ли стават 2000 км.? – съмнява се тя в правотата на сметките ни.

Престрашавам се да се включа и аз:

  • Аз съм по средата. На година ми се събират между 2 и 5 ... километра, без хилядите.

Избухваме в дружен смях. За моя сметка. Разговорът въобще не повишава увереността в собствените ми способности.

Този път от БДЖ изневеряват на репутацията си – влакът се движи бързо и пристига в Димитровград по разписание. Като човек обичащ списъците, не пропускам възможността да си взема печат от къщата-музей на Пеньо Пенев. Намирането й отнема време и компенсира точността на жп-то. Докато напазаруваме и хапнем по няколко банана от местния пазар, става обяд. Няма за кога повече да отлагаме. Иде ми да извикам: „На коньовете!“, ама това май беше възглас от една друга игра.

Може аз да съм направил плана и набелязал интересните обекти, но Крум, като най-опитен, се движи първи. Между нас е единствената ни дама. Поддържме този ред постоянно, минавам напред само в редките случаи, когато съм набрал голяма инерция при спускане.

Пътят до Хасково е идеален за загрявка – кратък и почти равен. Главен и натоварен, но достатъчно широк да караме спокойно в крайната лента. Татяна обаче недоволства:

  • Не можа ли да измислиш друг маршрут? Тук само дишаме изгорели газове.

Изминаваме 16-те км. до града на Богородицата-рекордьор за час и Крум изказва похвала:

  • Браво, с много добра скорост се дживим.

Вероятно си спестява „за аматьори“.

Започва изкачване, а пътят се стеснява от двулентов с аварийно на еднолентов, но си остава все така натоварен – това е главното шосе към Кърджали. Танчето мърмори все по-изнервено, докато автомобили и камиони профучават край нас:

  • А аз си мислех, че ще караме сред природа. Трябваше да разгледам какъв маршрут си избрал.

След нови 17 км. се отклоняваме при село Козлец. Карането би било удоволствие, ако не бяха продължаващият наклон и нарастващата жега.

  • Това беше – информирам другите аз. – До края на деня ще караме само по междуселски пътища.

Преминаващите коли са епизодично явление, птичките пеят, дърветата и полята зеленеят в наредващата пролет, потта напоява все повече тениската ми, Татяна е доволна, животът е хубав.

Малко са нещата в света, които могат да накарат човек да се почувства като Гъливър в Страната на Великаните. Сред тях безпорно са гигантските секвои, но с Тръмп начело и новата му политика за издаване на визи Щатите са по-недостъпни и от Шангри-ла. За наш късмет Източните Родопи могат да се похвалят с такива приказни неща като 3-метрови гъби. Да, вярно, не стават за ядене, защото са изградени от розови риолитови вулканични туфи, но това само засилва приказността им. Легендата разказва за 4-те дъщери на въглищаря Радуил, които били подгонени от нашественици. Девойките убили единия от тях, но приятелят му Омур отсякъл главите им с ятагана си. Щом всяка от тях обаче докоснела земята, на мига се превръщала в каменна гъба. Ужасен турчинът се опитал да избяга, но на първата крачка се превърнал в черна скала – близката канара Каратепе.

История съвсем в духа на старогръцките митове. Не може да им се отрече на хората от предните поколения – имали са въображение.

Фото-паузата е кратка. Продължаваме, път ни чака.

Времето е напреднало, жегата – понамаляла, главно поради тежките облаци, покрили безупречносиньото доскоро небе.

  • Май дъждът все пак ще ни догони – единодушни сме ние.

Първите тежки капки ни хващат на входа на Светилището на Дионис. Дали поради древна магия, която все още бди над изгасналия преди хилядолетия свещен огън и свързана за вечни времена с жервената кръв проливана тук, но боговете отказват да хабят сълзите си за нас.

На някои руините на Перперикон може да им се сторят безинтересни. На мен ми е достатъчно да знам, че крача сред едно от най-значимите светилища на отминалите епохи, съперничещо по слава на самия Делфийски оракул. Според римските автори тук предсказали на Александър Македонски, че ще завладее всичко от Египет до Индия, а на бащата на Октавиан Август предрекли, че синът му ще стане господар на целия свят.

Хм, дали (псевдо)знанието за собственото им бъдещо величие не се е оказал онзи допълнителен тласък, необходим им да постигнат дори невъзможното, ... щом такава е волята на боговете. От какво ли тесто трябва да си замесен, та още на 30-годишна възраст светът да лежи в краката си.

Аз този влак вече съм го изпуснал. Вървя в стъпките на тези променили историята мъже и се чудя каква ли съдба ми е отредена. Все пак историята вече познава един велик Иван. Жертвената кръв обаче е отмита от дъждовете и никой скоро не е обагрял гладките камъни с нова, свещеният огън е загаснал и от него не е останала дори пепел, оракулът отдавна е замлъкнал и потънал в забвение. Никой не се нуждае от него, светът се е смалил до едно кликване на мишката. Дори Александър със своя Буцефал не е пощаден, низвергнат до прост Воин на кон.

Това ме подсеща, че е време да яхваме драконите и да отлитаме към залеза. Светът може да е малък, но не и когато го преоткриваш на собсвен ход.

Достигаме язовир Студен кладенец навреме, за да наблюдаваме как Хелиос пришпорва златната си колесница, теглена от 4 снежнобели, крилати и бълващи огън коня и се потапя в притихналите сапфирени води. На драконите ни това умение не им идва отръки, загубили са го в милионите години еволюция. Самите ние пък не умеем да ходим по вода, а последният влак сме го изпуснали за малко. Затова се качваме на моторна лодка, защото може и да ви се стори невероятно, но в нашата малка като една човешка длан родина съществуват места, до които можеш да стигнеш само с любимото ни БДЖ или с плавателно средство.

***

Друго си е да се събудиш от аромата на домашно приготвени мекици. Изяждам две. Крум закусва така, сякаш тепърва ни очаква 40-дневният великденски пост, и се справя с шест.

Пожене драконите ни освен безкрили не умеят и да плуват, следва приятна разходка с лодка до с. Широко поле и велоденят ни започва ударно – със стръмно изкачване до Моняк.

Не съм запознат с историята на крепостта, не си и правя труда да проуча. Има места, така наситени с легенди, че те са се пропили в самите камъни, от които са изградени, и са станали неразделна част от тях. Пред въображението на посетителите от едва показващите се над земята основи бързо израстват непревземаеми стени, Музата възпява оня гибелен гняв на Ахила, докато Одисей строи своя дървен кон, Язон търси златното руно, малкият Херкулес души змии с голи ръце, безстрашни амазонки препускат с изпънати лъкове, вълчица кърми двама близнака, а стотици бебета издъхват захвърлени на бунището заради своите физически недъзи. Много са тези места – Троя, Колхида, Спарта, Рим, ... Моняк не е едно от тях. Тук въображението е безполезно. Най-добре е да го заключите в някое тъмно кътче на съзнанието си и да не му давате да мърда. То само ще притъпява останалите ви сетива. А гледката към ширналия се долу в ниското язовир и околните хълмове убеждава, че сред древните й строители и архитекти несъмнено е имало и фотограф.

Мисля си:

  • Следващият път с палатки!

Тук сякаш времето е спряло, но в реалния свят часовникът неотменно цъга. Въобще не усещаме как изминават два часа. Налага се да бързаме, чака ни сватба. Запретваме ръкави или по-точно крачоли и напрягаме бедра по черния път към село Зимзелен, но така и не успяваме да стигнем навреме. Закъсняваме с около ... 40 млн. години. Или поне според научните хипотези някъде тогава в следствие на подводна вулканична активност са се образували риолитовите туфи, а след оттеглянето на морето под действието на вятъра и дъжда постепенно са се оформили днешните форми на този природен феномен.

Легендата за Вкаменената сватба свързва в едно забулена мома с неземна красота, откупена срещу гърне с жълтици, и свекър с нечестиви помисли. Винаги съм се възхищавал на народното творчество, способно да даде изключително заплетено, но подробно обяснение на всяко природно явление, започвайки от самото сътворение на света и преминавайки през небеса с хвърлящи мълнии богове, та чак до създаването на цветето нарцис. В нашия случай задачата не е била особено трудна, „младоженците“ са ясно различими. 10-метровите вкаменени фигури на притиснати един към друг мъж и жена, загърнати с наметала, трудно биха останали незабелязани, особено ако след Моняк сте оставили въображението си да препуска на воля.

Яхваме драконите и отлитаме към Кърджали. Задържаме се там, само колкото да посетим местната „Била“ – скъп хипермакет, но на удобно място.

Добре че мушваме няколко банана, защото изкачването от Момчилград към село Равен е безкрайно. Уж малък наклон, ама в своето постоянство изцежда и последните останали в бедрата ми сили. Татаня и Крум драпат по баира, аз не издържам и слизам да бутам. Какъв кеф било да пешеходиш! Прав е бил Жан-Жак Русо, когато е казал: „Има само един начин да пътуваш по приятно от на колело: да ходиш пеша“. Е, не го е казал точно така, но почти.

Небето е притъмняло, дъждът ни гони по петите, но като вчера минаваме между капките.

В Равен настава спор. Вече е 17:00 ч., а най-близкото място за спане, което съм намерил в интернет е на 30 км. от нас – в Крумовград. Местните не помагат особено – май имало вила в Нановица, ама можело и да не работи. Танчето се притеснява и държи да палим натам, ние с Крум се инатим.

  • Искам да видя светилището Харман Кая, само на 8 км. е – заявявам аз.

Крум пък си има свой дневен ред:

  • Гледах снимки от Вкаменената гора, изглежда много яко, истински дървета, но от камък. И е само на 4 км. – вади телефона и показва. Изглежда интригуващо.

Графикът ни включва отбиване и до светилището на Орфей край Татул.

Татяна се колебае, не й се замръква насред нищото. Аз едва съм се дотътрил до тук, но го раздавам ларж:

  • Ще караме по тъмно.

Печелим с инат и логика – утре вече ще сме се отдалечили прекалено, кой знае дали ще се върнем някога.

Вкаменената гора е първа, значи сме към нея. Отбиваме по горска пътека след 3 км. по гладък асфалт. Тук вече не става за дракони. Възваме ги в храстите и продължаваме пеш. За мен това си е почивка. Като истински аматьори се движим само по GPS, а пинът се оказва боднат произволно. Въртим, сучем, качваме се и слизаме – ни гора, ни дяволи. Е, гора има, но само най-обикновена, не каквато търсим. Крум бива озарен от прозрение:

  • Да видим в интернет!

Друго си е да не търсиш игла в купа сено или в случая дърво в ..., абе сещате се какво имам предвид.

Първите намерени образци извикват възгласи на възхищение. На някои от тях ясно си личат годишните кръгове.

  • Това петрификацията било якото нещо.

Гледаш го – дърво, пипаш го камък. Хвърля ме в размисъл:

  • Добре сега, това каменно дърво ли е или дървен камък?

Сещам се за онзи виц:

„В близката далечина се белее черна точка. Това е млад старец седнал на дървен камък, чете семки и люпи весник...“.

  • Ей, много мъдрост има в народното твочество! – впечатлен съм аз.

Крум е най-ентусиазиран. Обяснява ни:

  • Най-якото още не сме го видели. Може да е някъде там – сочи той и скача в храсталака.

Ние с Татяна постепенно отрезвяваме, в главите ни все по-често се въртят мисли за многото очакващ ни път.

Излизаме обратно на асфалта вече по здрач. Вземи тази отбивка от уж 3 км.! Ясно е – Харман Кая няма да го бъде днес, нито Татул. Първа точка в графика – намиране на подслон. С палатки щеше да е лесно, но много тежът, пък колелетата ни с Крум са без багажник и дисаги.

На центъра в Равен вече се е стъмнило и спираме да сложим светлините. Танчето не се отказва – пак ще разпитва местните в селския магазин/кръчма. Ако намери българоговорящ, де. Чуждите езици се полезни дори и в собствената ти родина.

Местният магазинер/кръчмар умува:

  • Има вила в Нановица, но не знам дали ще я намерите. Най-добре се върнете в Момчилград. Само на 9-10 км. е. Там има хотели.

Твърдо отхвърлям подобна възможност. Едва издрапах до тук, няма утре сутрин да баиря наново.

Магазинерът продължава да брейнстормва на глас.

  • Имаме съселянин с голяма къща, сигурно ще може да ви приюти. Изчакайте малко.

Обръща се към един младеж и му обяснява нещо на турски, той скача в колата и отпрашва. Скоро се връща:

  • Уредени сте!

Първите думи на Исак към нас са:

  • Пари няма да ви взема. Това е домът ми, а не къща за гости, но ще ви приютя за тази нощ. Не мога да ви оставя навън. А и не сме ми първите – признава домакинът. – Миналата година пак подслоних едни велосипедисти.

Къщата му изпъква сред останалите в селото – голяма, с висока ограда и двор с басейн. След като сме взели душ, се събираме за вечеря в остъклената му зимна градина с огромна камина. Исак се оплаква:

  • Хубава къща, но има още много работа по нея. Преди 5 г. платих половината пари на един майстор от селото да ни оправи кухнята и от тогава само ме мотае. Миналата седмица обаче го хванах и му казах да се залавя за работа, за да си няма проблеми. Дано скоро приключи.

Трудно ни е да се ориентираме в обстановка. Жената и майката на Исак са незабулени и всички те говорят български. Утре е Великден и на масата има козунак, а по телевизията върви филм за Исус. ???? го гледа с интерес и дори с нетърпение очаква Месията да изрече някаква реплика, която много я била впечатлила. Въпреки това обаче май не са християни, не споменават нищо за празника и на сутринта не поздравяват с: „Христос воскресе!“.

???? е голям образ – енергична, усмихната вегетарианка.

  • От време на време сестра ми се обажда: „Ще косим ливадата“ и аз отивам и обирам всички глухарчета, маточина и разни други треви. Много са полезни. Карала съм всичките ни коли – Мерцедаса, Хамъра и дори караваната. Само пътната помощ не ми даваха, а ми беше голям мерак. Молих се на Исак, но той не отстъпи. Веднъж обаче издебнах сина ни като се прибираше и му казах: „Слизай от колата, аз ще я паркирам! Чуваш ли какво ти казвам!“. Е, не успях да взема добре завоя и леко я ударих, но вече съм карала и пътна помощ.

Сред менюто за вечерта има еленско със зелен фасул. В тази връзка Исак се хвали:

  • Тук има много елени. В нашата област се убиват по 600 елена на година. Вярвайте ми, навътре съм в нещата и знам. Само нашата дружинка удря по 50-60. Много са, а дивечът намалява и е редно да ги намалят разрешените бройки. Едно време аз самият застрелвах по 50 на година.

В тази връзка ни пуска на телефона си клипче на малко еленче, което си отглеждал в къщи.

  • Беше като домашно куче, идваше да ме буди сутрин.

Виждаме нагледно как сладкото чифтокопитно го сръчква с рогца и му дърпа чаршава.

  • С времето обаче рогата му се вкостениха и станаха опасни. Веднъж наръга с тях един приятел, та се наложи да му ги отрежа с флекса.

Забелязва ужасените ни физиономии и бързо допълва:

  • От това тях ги боли, то е все едно да си отрежеш косата, няма нерви там. Хвана го обаче срам, че е останал без рога, защото се скри в гаража за няколко дни. Показваше от време на време глава, но като видеше човек, веднага изчезваше пак.

Не проумявам какво толкова смешно намира в ситуацията, но при такова гостоприемство ми е трудно да му се сърдя или ядосам. Затова и не питам дали домашният му любимец също е свършил в тенжерата при своите събратя.

***

Емо Чолаков предрича дъждът най-сетне да ни настигне, затова ставаме рано. Утрото е мрачно и хладно. Идеално за каране. Край пътя кротко пасат крави. Танчето и Крум яхват драконите. Аз не бързам, нали съм ариенгард, а и първите километри са ни познати – спускане. Заинатил съм се с това Харман Кая и туй то. Едва потеглям и няколко говеда решават да си поразтъпчат задниците на асфалта. Набивам спирачки, заобикалям ги и се провиквам напред:

  • Внимавайте с кравите!

Велосипедът лежи край пътя, а задната гума се върти бавно.

  • Странно! – помислям си и набивам отново спирачки. – Потеглихме преди 500 м., рано е за пиш-пауза.

Нали съм късоглед, осъзнавам сутиацията, чак когато се доближавам съвсем – Татяна не се намира в храстите, а лежи под рамката на велосипеда, заровила лице в чакъла. Каската й е отхвръкнала встрани. Доловям приглушен стон.

  • Сега я втасахме! – мисля си аз и скачам да преценя положението.

Беглият оглед е успокоителен – неприятна, но повърхностна рана на оголения от запретнатото яке хълбок и ... почти нищо друго. Лице, колене, лакти изглеждат незасегнати. Въпреки това Танчето лежи на банкета и стене. Крум се изтрелва обратно и след минути се връща с Исак. Пробваме да натоварим пострадалата в колата му, но тя изпитва силна болка и не дава да я помръднем, пък и не сме убедени, че е добра идея. Набирам 112 и чакаме. Гледал съм немалко филми – закривам очите й с ръка, после ги осветявам с дисплея на телефона и следя за реакция на зеницата. Хм, за тази процедура май е нужно фенерче. Междувременно Татяна се поосвества:

  • Аз май паднах?
  • Да – съгласявам се аз.
  • Как паднах?
  • Не знам, бях назад и не те видях, но сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя.
  • Не си спомням. Защо нищо не помня?

Нямам отговор на този въпрос.

  • Аз май паднах?
  • Да.
  • Как паднах?
  • Не знам, сигурно си се подхлъзнала на пясъка на завоя – с лека досада отговарям аз.
  • Не помня. Защо нищо не си спомням?

Няколко минути по-късно чувам отново:

  • Аз май паднах?

Ха-ха, много смешно, няма що!

Тя обаче не се шегува:

  • Как паднах?

Нещо в money-maker-а не е наред. За пръв път се притеснявам истински. И не съм единствения, съдейки по физиономията на медика от Бърза помощ, чул този въпросителен монолог за трети път. Нищо чудно, че немедлено инструктира колегата си:

  • Карай директно към Кърджали!

Чувал съм какви ли не неща за спешната ни медицинска помощ, но впечатленията ми са позитивни. Медикът е внимателен и загрижен, дори ме разпитва от къде сме и какво сме обиколили в региона. После ни обяснява (по-точно на мен, Татяна не е в кондиция за разговори освен: „Нищо не помня. Защо нищо не си спомням?“):

  • Добре че носите каски. При колоездачите и мотоциклетистите най-големите бели стават, ако карат без каски. Ето онзиден в петък ни извикаха пак така по спешност. Две местни хлапета, циганчета, се качили на едно колело и се пуснали по баира. Не успели да вземат завоя и се забили право в една скала. Возилото се отпред още е в кома и е съмнително да се оправи.

***

Каква е поуката ли? В история, в която се преплитат дървета, гъби и сватби от камък, древни фото-крепости и векторно-хоризонтални астрономически обсерватории, тя няма как да е от типа: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло“.

А и както казва Богомил Райнов в една своя книга, подобаващо озаглавена „Денят не си личи по заранта“: „Личната драма е винаги частен случай, а от частния случай е наивно да се правят генерални изводи.“.

Преди 6-7 години в един глупав холивудски вампирски сериал чух фраза, която и до днес се подмята из чекмеджетата на съзнанието ми:

„В края на деня единствената разлика между живота и смъртта е вечността“.

Мъдра мисъл на мъдър човек. От личен опит обаче вече знам, че понякога, само понякога, в началото на деня единствената разлика между живота и смъртта са 2 сантиметра поликарбонат.