Пътят беше неравен, кален и стръмен, и мъглата не позволяваше да се види повече от метър напред. Знаех, че се изкачвам, но това продължаваше от много време, безкрайно много, не се виждаше било, само бялата гадна мъгла и калния хлъзгав път под краката ми. Понякога забързвах крачка, друг път започвах да се влача. Не можех да спра, ставаше ми студено, но и ходенето не беше много приятно. Безкрайно изкачване, което […]

В Розмари всеки се страхуваше от Дивото- всичко отвъд високите стени на градчето. Единственото, което виждахме от външния свят, беше върхът на планината, издигаща се на юг, и елените с рози в рогата, изрисувани по стените на града. Тези животни изглеждаха толкова величествени, горди. Не исках да ги виждам само като рисунки… Хората по улиците рядко вдигаха поглед към небето. Плашеха се от мисълта за безкрайността. Но имаше и такива, […]

Ръчния часовник тихо тиктакаше на нощното шкафче. След минута щеше да показва точно седем часът сутринта на денят 16 юни. Г-н Константин Соколов, счетоводител по професия, планинар по сърце, така известен още като Коцето Соколски, вторачил се в тавана и с отпуснати ръце до тялото, беше готов да изключи алармата още при първото и позвъняване. Нетърпението и вълнението, че ще посети планината, в точност централен балкан, за малко да не […]

Поглеждам мобилния си телефон – часовникът показва 03.20. Навън е тъмно, вероятно и студено. Но на мен ми е добре под дебелите завивки. Поглеждам встрани – там се очертават силуети на разни неща из стаята – шкафове, картини, празната чаша за вода. Ясно различавам и друг силует – на мой много добър другар – тежащ около четиринадесет килограма, здраво закопчан и подготвен за поредното предизвикателство. Раницата е най-верният спътник на […]

Разбрах къде ми е мястото, когато дърветата в градинката станаха твърде ниски за мен. Скалите обаче са страшни-привлекателни. Нямах избор, поех нагоре. Полите на планината бяха приветстващи и успокояващи. Точно като фустите на баба, които попиваха сълзите, оплакващи ожулените ми колене. Само че тук, под върха, е друго. Снегът не хрупа, а хапе. Захапва все по-здраво, едвам откъсвам крак да стъпя. И отново падам. Запътила съм се към високото, а […]

Не знам от къде да започна. Хойкам си по планините от няколко години, харесва ми да го правя, но най-много обичам да обхождам места, които не са за всеки. Терени по-които не всеки би дръзнал да тръгне. Искам всичко е да е по-диво, по-трудно и по-недостъпно.  Съдбата си знае работата и ме срещна с подходящите хора. С тях, начинанията ни винаги се получават, колкото невероятни и недостижими да изглеждат в […]

Те продължаваха да вървят и вървят нагоре. Около тях всичко бавно започваше постепенно да изчезва, сякаш  изтриванo с гума отгоре надолу от магическа невидима ръка. Пътят напред обаче винаги оставаше достатъчно ясен, за да продължат изкачването. Те бяха една зад друга като от известно време безмълвно се бяха разбрали да вървят в тишина, първо защото в началото се  измориха прекалено бързо, но основно решението им беше продиктувано, от това че […]

Победата, с вкус на захаросан мед, бавно се разтапя и стича по небцето, кръвта я разнася до всички части на тялото, сгрява ги. Не позволява да измръзнат. Победителят никога не е сам, точно толкова, колкото победеният е насаме с поражението. Тук, на планинското било, под милостиво падащия сняг, въпреки загубата от прехода, който никога няма да завърша, съм победител. Губя битката – печеля войната. Подчинявам страха. Приемайки го, надмогвам човешкото […]

Тази история започна от вечерта, в която Калин Калоянов загуби всичко. До този момент животът на Металната маска, както го наричаха всички приятели в Лас Вегас, беше едно непрестанно издигане – от мой съученик в гимназията, през помощник пицар в мръсно заведение на морския бряг в Златни пясъци, до една от младите звезди на покера в света. И всичко това – постигнато само за 15 години. Слабите оценки се бяха […]

Още няколко крачки и ще съм там.. Още шепа усилия и ще успея. Задържам дъха си, затварям очи. Спирам мига и знам, че сега той е в моя власт. Искам да усетя с цялото си същество нетърпението от предстоящата среща. Мога само да си представям красотата на гледката, която ще се разкрие пред очите ми, а убедеността, че реалното ще надмине очакванията ми, не ме напуска… Идвала съм тук и […]