• Ало, чуваш ли ме? Приключих с работата, да се разтъпчем нещо? Някъде даваха оня филм, дето искаше да гледаш… ОК, идвам до вас, пък ще го решим в движение.

Две минути по-късно телефонът ми отново звънна. Пак беше той.

  • Дай да направим една вечерна разходка до Камен дел, а?
  • Е, супер! От колко време чакам някой да се навие на това. Ха-ха. Ще взема сладкиша със сливи на баба за подкрепа.
  • Идеално! – добави той набързо – аз ще направя чай.

 

* * *

 

Когато се срещнахме в началото на лятото, нямах кой знае какви очаквания да ми завърти главата. Имаше си едни проблеми и болки, с които хич не ми се занимаваше. А и беше човек на крайностите, който определено можеше да обърка нещата при мен. Дърпах се доста време преди да изляза с него за първи път, защото крещеше отвсякъде, че е сериен сваляч от Тиндър. И имаше брада. Обаче не намерих сили да откажа на поканата за сладолед и френско кино.

 

Първият път, когато двамата се “качихме” на планина, беше, за да правим секс в колата му над Бистрица. Бях му споделила, че това е единственото, което не съм успяла да направя като тийнейджър. И да ви кажа – за първи път виждам стъклата на кола така запотени отвътре. Доста време мина от тогава до следващата ни среща, но явно усетили, че сме равни по акъл, една делнична вечер хванахме раниците към Витоша. Той водеше, а планът беше да спим на заслон Смильо. Може би наистина щяхме да спим там, ако не замръкнахме във вилната зона на Ярема. През цялото време усещах притеснението му от това, че не е преценил времето, а на мен хич не ми пукаше, защото беше лято. Какво по-хубаво от това да спиш под звездите?! На следващия ден минахме покрай заслона и установихме, че на снимките в интернет изглежда много по-романтично. Доста ходене падна този ден, а и слънцето печеше здраво. На слизане към Кладница краката вече едва ни държаха. Намерихме приятно дълбоко място в реката и решихме да се възползваме – свалихме дрехите и се топнахме голи. Водата беше смразяващо ледена. Много добре ни се получи тази планина. Може би защото никой от нас не пречеше на нещата да се случват. Аз лично се стреснах при мисълта, че явно тези неща се получават с този човек.

 

На следващия ден имахме разговор, в който се разбрахме, че не искаме и не търсим връзка. Той отиде сам по маршрута Ком – Емине, аз отидох в Пирин; той ми пращаше неговия аудио дневник с приключения, аз му пращах снимки от Кончето. После остана без работа и почти всеки ден бяхме заедно – търкахме пейките по парковете, обикаляхме музеи, разглеждахме second hand магазините, ходехме нощно на Витоша. Обмисляше да се запише в курса за планински водачи, а аз дали да не се изнеса във Великобритания.

 

* * *

 

Вързах връзките на обувките, изправих рамене, но продължих да седя на тубертката в коридора. Знаех, че ако този уикенд отида при него, нещата ще се разпаднат. Те вече се разпадаха. Аз не можех да продължа нагоре по баира, а той не искаше да слезне при мен. Но ако си бях останала вкъщи, щях още да стоя на този баир сама и да не мога да взема решение. Обадих му се.

  • Ще взема теснолинейката и към 17 ще съм в Банско.
  • Много късно, виж рейсовете. Но да знаеш, че при всички положения ще се качваме по тъмно до Яворов.
  • Знам, знам.
  • Дръж ме в течение да знам къде си, ок? Ще те чакам на площада.

 

Минахме покрай Пирин голф, опитахме да видим Писаната църква, но този писан камънак, обрасъл с храсти, беше заключен и със здрава ограда. По-нагоре спряхме да си сипем вода.

  • Искаш ли ябълка? –попитах.
  • Не. И ябълки ли носиш нагоре? Да не си луда.
  • Нося по две ябълки на човек. Плюс това нали аз ще си ги нося.
  • Що пълниш до горе и двете бутилки?!
  • Ами, да има вода.
  • Само ще тежи, не ни трябва. До хижата са някакви 3 часа.
  • Добре, тогава…

Споделих му, че нещо ми е тегаво тези дни, настроението ми се мени често, и още утре може да ми хрумне да си стегна багажа и да се прибера. Той не ми повярва и пак каза, че съм луда. Раницата ми тежеше, но не от двете ябълки, които бяха останали, а от това, че коланът й ми падаше под хълбоците, защото бях отслабнала. Искаше да се качим по кратката пътека до хижата, аз предпочетох да се движим по пътя, защото вече беше тъмно и не ми се влизаше в гората. Бяхме единствените туристи в хижата. Хижарът похвали челниците ни, защото бил ни видял много отдалеч. В трапезарията хапнахме и извадихме картата. Той си набеляза утре да отидем до връх Пирин, въпреки че хижарите ни взеха на подбив, че ще ходим чак дотам при толкова други места наоколо.

 

На сутринта чух пружината на съседното легло и се събудих. Обърнах се и го видях до вратата с пари в ръка. Усмихнах се.

  • Защо се смееш?! – ме посрещна насреща с леко наставнически тон.
  • Нищо… добро утро…
  • Слизам да закусвам. Ти ще ядеш ли яйца?
  • Да, ако поръчаш и за мен. Мерси… – излезе и бързо затвори вратата след себе си.

 

Излезнах на терасата още с боси крака и полугола. Влюбена съм в това усещане за планински сутрешен студ. Птиците се стрелкаха ту в едната посока, ту в другата. Бързо се облякох и отидох да изям яйцата. Поръчах си чай и кафе едновременно. Звукът на телевизора беше толкова увеличен, че и готвачката в кухнята да чува как някакви хора се карат за къщата на Яворов в студиото на сутрешния блок. Преглътнах го, както и сухия омлет.

  • Добре, де. Това не те ли дразни? – реших да подхвана някаква тема с него, защото не ми се слушаше телевизора.
  • Дразни ме, как да не ме дразни. Не виждаш ли каква е цялата държава, тия с тая къща, кой им я е продал навремето…

Не издържах.

  • Оф. Както и да е. Качвам се в стаята. Ще си изпия чая горе.
  • Хубаво. Свали нещата да направя сандвичите.

 

Метнах си одеяло на гърба, седнах в стола на терасата и хванах чашата горещ чай с двете си ръце. Бях решена, че няма да дам на никого да ми вземе този момент. Слънцето точно щеше да се покаже над върховете и тогава той влезе в стаята. Пита ме какво правя на терасата. Усмихнах се и му казах да дойде до мен и да види. Не дойде. Слезе да прави още сандвичи.

 

Слагаше си гетите, когато му казах, че съм взела решение да не тръгвам с него нагоре. Не бях в настроение и не се чувствах добре; гърбът ме болеше от снощи. Питах го колко е пътят. “Пет часа в посока”, отговори той. “А какво ще кажеш да отидем да видим новия заслон на Кончето?”, предложих. “Тц, не желая да ходя там, отивам на Пирин. Ти, ако искаш си ходи сама”. Нямах нужда от тази компания този ден, убедена съм, че и той нямаше нужда от моята. Спокойно му казах, че май ще се върна в града.

  • Не те разбирам. Би пътя дотук, за да се върнеш на следващия ден. Ти си решаваш, де. Ако искаш остани в хижата, не слизай надолу. Разхождай се около нея и довечера ще се видим.
  • Не знам, не съм сигурна, мисля, че ще се прибера. Мисля, че само бих ти развалила почивката, ако остана.

Излезнахме от хижата мълчаливо. Вървяхме няколко метра един до друг, когато той наведе глава и тихо добави. “Ако е заради мен, ако аз съм казал нещо или направил, ще поговорим и ще го оправим”. Усмихнах се при тези думи. Почувствах някакво облекчение. Може би му пукаше. “Не се притеснявай, тръгвай”, отговорих. “Нямаш време. Аз ще помисля какво ще правя.” Изпратих го с поглед, докато не се изгуби в дърветата зад хижата.

 

* * *

 

Добре, аз съм глупачка, трябва да остана. Обадих се на нашите да им кажа, че потеглям в посока Кончето. Имах нужда да съм сама. Времето беше ясно и слънчево. По земята сутрин вече имаше заскрежаване. Реших да не бързам и с моето си темпо да стигна, докъдето стигна, да хапна едното си енергийно блокче и да се прибера в хижата. Спрях да си почина на Суходолското езеро. Напълних втората си резервна бутилка с вода от езерото, защото знаех, че нагоре вече няма откъде. Въпреки че вече се чувствах малко уморена, реших да стигна до рида горе. Стигнах табелата за хижа Загаза и ме удари такъв студен вятър, че моментално свалих раницата и сложих якето, ръкавиците и шапката. Няколко крачки по-нагоре беше и кръстът. Прецених, че нямам време да стигна до заслон Кончето и да се върна безпроблемно, колкото и да ми се искаше да го видя. Метнах раницата зад един голям камък, свих се около него, за да ми пази завет, и седнах с лице към най-прекрасната гледка на света – пълната пиринска панорама. Слънцето се отразяваше в белия наниз Кончето – Кутело – Вихрен. Погледнах часа на телефона – беше станало 14 часа. Погледнах назад по посока на Пирин. Върхът, естествено, не се виждаше, но там някъде по същото време трябваше да бъде и той. Излегнах се под слънцето и затворих очи. Исках да чувам само планината в главата си. Половин час по-късно си наложих да прекъсна сладката дрямка заради прежулящото слънце върху лицето ми. Отново се скрих под камъка, потърсих барчето, за да хапна, но вместо него намерих книгата, която носех на дъното. Нали си бях тръгнала за вкъщи и вместо да разтоваря багаж на хижата, съм я довлякла с мен до горе. “Добре тогава”, рекох на глас, “какво по-хубаво от книга на върха”. Отворих наслуки и зачетох.

 

“Древните са знаели друга истина – когато съзерцавали собствената си воля, те виждали едновременно и нещо друго, което се е формирало много преди да бъдат родени. Хората от древността са знаели, че всеки път, когато усещат сливане с друго човешко същество, над главите им прелитат цели съзвездия. И което е още по-интересно, съзнавали са, че начинът, по който правят любов, оказва влияние върху Космоса за хилядолетия напред.”

 

“Прекалено апокалиптично отношения към секса са имали древните”, затворих книгата и си доядох барчето. Стегнах раницата и се отправих надолу към хижата. Поривите на вятъра бяха толкова силни на моменти, че си помислих, както съм сама, ако загубя равновесие, падна и си ударя главата, ще си остана горе завинаги. За да се разсея и да не предизвиквам съдбата с тези мисли, се заиграх да надбягвам сянката, която хвърляше рида зад мен. Исках да ходя по слънцето, колкото се може по-дълго.

 

* * *

 

Слизах повече от час и вече усещах нуждата от топла супа и шоколад. Замислих се какво прави моят момък – дали е стигнал върхът, дали пък не е в хижата, дали не се е върнал и не си е събрал багажа, дали не си е тръгнал. Сетих се, че не му писах, че ще го чакам да се върне. Как да реагирам, като го видя. Какво да му кажа, като го видя. Какво оправдание да измисля за глупавото си поведение. В този момент спрях и се усетих, че съм изгубила маркировката от погледа си.  Знаех, че около мен трябваше да има някъде маркер, защото би трябвало да съм близо до “Бункера”. Почнах да се оглеждам, но не виждах нищо. Мръднах вдясно от пътеката, върнах се малко нагоре, да не би да съм я подминала. Свих леко вляво и мернах лентите на една канара. Бяха почти скрити от някакъв камък. Някакъв идиот беше сложил друг камък върху маркировката и тя не се виждаше. Стигнах ядосана до нея, замахнах и се вцепених –  идеално оформено сърце. Камъкът, който покриваше маркировката, имаше напълно правилната форма на голямо сърце. Не съм го забелязала по пътя нагоре. Беше понеделник –  нямаше други хора, които да се качват след мен, нито такива, които да слизат. Камъкът си е бил тук, но аз, глупачката, не съм имала очите да го видя. Снимах го с телефона си, обърнах се и забързах крачка надолу. Сянката вече превземаше топлата част на деня.

 

Точно пред хижата телефонът ми извибрира, защото вече имах обхват. Съобщение от него: “Пиши, когато си в града. Да знам, че всичко е наред”. Написах му, че съм в хижата и го чакам. Той отговори моментално, че изглежда ще се прибере по тъмно. Беше 17 часа, изядох цял шоколад с едно кафе. Исках да го изчакам и да вечеряме  заедно. Нямах търпение да му покажа снимката на каменното сърце. Бях щастлива и спокойна, особено след горещия душ, който взех. Към 19 часа слезнах в трапезарията при хижаря и готвачката, защото ми стана скучно.

  • Къде го твоя човек? – попита хижарят.
  • Ние се разделихме с него сутринта – отговорих, – той отиде на Пирин, а аз отидох до Кръста горе. Хубаво се разходих.
  • Ама той сега къде е, знаеш ли? – настоя отново за отговор.
  • Точно местоположение не знам, но каза, че ще си дойде по тъмно. Екипиран е и знае какво прави – отвърнах. Но дяволчето влезна в душичката ми.

 

В хижата нямаше обхват, затова излезнах навън. Първи опит да звънна –  няма обхват. Повъртях се, слезнах по стълбите надолу и пак опитах.

  • Къде си?
  • По билото.
  • Къде по билото?
  • Не знам, чакай да проверя – чух глухото цъкане на бутони по екрана на телефона – на Даутово езеро съм.

Затворих, върнах се в хижата и спокойно казах на хижаря, че моят човек е на Даутово езеро.

  • Чак там! Ти знаеш ли, че той има още поне 3 часа път. Я, виж часа сега, той се е загубил, да знаеш – и размаха пръст към мен.
  • Не мисля, че се е изгубил, има си карта и GPS, не ходи за първи път по тъмно…
  • А чай има ли? Виждаш ли надписът над вратата горе, за такива като него сме го сложили. Знаеш ли, че GPS-а дава отклонение с 200 метра горе по билото и ще се завре в едни храсти, поне час и нещо ще се замотае, ако изобщо излезе от там.

Божичко, какво му беше станало на този човек. Поръчах си супа с надеждата, че ще ме остави да си я изям мирно и тихо. “Сигурна съм, че всичко е наред там горе. Времето е хубаво, той ще се прибере”, повторих си това няколко пъти и се прибрах в стаята. Опитах да чета от книгата – не ми се получи. Сетих се, че в стаята нямам обхват, и ако той се опитваше да звънне, няма да може. Слезнах отново долу. Вече беше 20 часа. Този път ме посрещнаха думите на готвачката.

  • Трябваше вече да е тук твоя човек. Я, по-добре му звънни да го питаш докъде е стигнал.

Излезнах отново навън. Беше вече много тъмно и студено. Няколко пъти пробвах, но нямаше връзка. Хижарът излезе да изпуши една цигара и като ме видя, че съм притеснена, задето не успявам да се свържа, ме посъветва да сляза по-надолу по пътя. Свързах се с моя човек, но той, разбираемо, ми се скара по телефона, че му звъня и хабя батерията. Затворих и се върнах при хижаря. “Какво рече? Къде е?” – попита.

  • Не знам, скара ми се, че му звъня – подхвърлих тези думи с идеята, че е леко забавно.
  • Скарал ти се е!? Ще му кажа аз на него, само да се върне! Ти тука седиш и чупиш пръсти, чакаш го, а той ти се кара!

Смешно ми стана, защото не е като да не съм в това положение именно заради услужливото припомняне на лошите сценарии. Влезнах в трапезарията, седнах до камината и отворих книгата, преструвайки се, че чета, за да не ме заговарят повече.

Беше вече станало 21 часа. Почнах да пресмятам наум. Пет часа в посока, той е здрав и пъргав, да е стигнал върха, да е останал там 10-15 минути, да се е замотал по пътя, сложи още час… абе, до 21 часа трябваше да се е прибрал. Мислите ми се спряха на това заключение, когато отвън кучетата започнаха да лаят в истерия. Хижарят скочи.

  • Нашият човек ще да е! – стана от стола си и с бодра стъпка излезе навън да го посрещне, макар че според мен по-скоро искаше първи да му се скара.

Зарадвах се, че съм била права и че всичко е наред. Изчаках 10 минути, но хижарят не се върна вътре, а кучетата не спираха да лаят. Облякох се и излезнах на верандата на хижата. Видях хижаря да се вглежда в тъмнината на дърветата отзад, напрегнал цялото си внимание към поведението на кучетата. Приближих се тихо до него. “Какво има?”, попитах с недоумение.

  • Ами кучетата лаят като се появи някой още горе, ей там, защото усещат човека. Гледам, гледам, но челник не виждам да свети – сниши глас и се наведе към мен. – Да не те плаша допълнително, ама така кучетата лаят само на мечка. Рязко обърнах глава към него.
  • Тук има мечки? – рязко обърнах глава към него. – Вече? Не е ли рано?
  • Рано – късно, преди два дни пак така почнаха да лаят и виждаш ли го това дежурното осветление зад хижата? – посочи в посока към дърветата на 10 метра от сградата. – Там под светлината имаше едно малко мече.

Причерня ми. Изведнъж ми стана много студено. Започнах да треперя. Запътих се към точката с обхват. Трябваше да го предупредя. Звънях, звънях, звънях, но нямаше обхват. Пратих му есемес – да внимава и да вдига шум като слиза към хижата. Стоях и се взирах в гората, стисках телефона в джоба. Исках да видя челник. Чаках, треперех и чаках. Реших, че ако не се появи до девет и половина, отивам нагоре по склона да го търся. Или поне да разгоня мечките, ако има такива. Нямах идея как точно, но все щях да измисля нещо. И хижарят, и готвачката излезнаха навън при мен, да пушат. Сигурно и на тях им е било нервно, защото предложиха към 22ч. да звъннат на спасителите. “Не, не, не… той ще се появи. Стига.”- опитвах да се убедя наум. “Знам как ходи, знам, че се губи, но успява да се върне в пътя. Ще си дойде. И като си дойде, ще го убия. Ще го прегръщам, целувам, няма да го пусна!”. Слезнах отново в търсене на обхват за последен път. Беше станало девет и половина. “Абонатът ще предаде за обаждането ви”. Свалих телефона от ухото си и го погледнах отчаяно. “Не трябваше да те оставям да тръгнеш сам. Сега не трябваше да си сам горе. Трябваше да дойда. Хайде, де… моля те…моля те…”

  • Това е той! – прошепнах и спрях да дишам. Наострих уши. Концентрирах се. Отново я чух – свирката.
  • Чухте ли? Чухте ли? – изкрещях към хижаря и се затичах към него. Свирката отново се чу, този път по-силно – Чувате ли? Това е той! Той е!

Готвачката изтича до камбаната и я удари няколко пъти. А аз отидох до дърветата и изкрещях името му. Той пак изсвири. Хванах се за перилата на терасата и се взрях в гората. Светлината на челника му вече се показваше в тъмното. Колената ми омекнаха и се разплаках от щастие. Опитах да се събера и да се стегна. Не исках да ме вижда такава – нито той, нито хижаря.

 

  • Хайде, бе, момче! – всички бяхме отвън на терасата и го посрещнахме.
  • Ами, здравейте… – каза той тихо и с недоумение защо е всичко това.

Хижарят го подхвана в опит да му се скара, а аз стоях най-отзад, до вратата и наблюдавах как едни притеснени хора посрещат човек, който не си дава сметка, че е бил причината за тихия им ужас през последните часове. Вдигнах леко ръка да му махна за добре дошъл и казах, че влизам вътре, защото съм премръзнала. Той влезе след мен. Седна на стола срещу мен, започна да оправя разни неща по екипировката, поръча си супа и бавно започна да яде. През цялото време не каза нищо. Аз се качих в стаята, защото вече не можех да издържам на цялото насъбрало се напрежение. Когато се качи при мен, леко смутено започна да обяснява откъде е минал, какво е видял, отвори картата и започна да анализира маршрута. Разказах му как милите хора от хижата са ме вкарали в ад, докато го чакам. Легнахме си, той се зави през глава и се обърна на една страна с гръб към мен. Не мога да го оставя така, не искам така да приключи всичко. Гледах тавана една минута и си мислех за камъка във форма на сърце… Ако той не може, то ти го направи. Последен опит. Направи го.

  • Искам да те прегърна – прошепнах в тишината на стаята.

Той се размърда, разтвори ръце във въздуха и легна по гръб.

  • Ами как по-точно? Не знам как става – придърпах се към него и се опитах да се подпъхна под ръцете му и да го обгърна в прегръдка. Той се вцепени и не помръдна. Сложих ръка на корема му и го погалих в опит да смекча глупавата ситуация, в която се вкарах.
  • Това ли правиш на кучето вкъщи, а? – отвърна той.

Отдръпнах се от него и се върнах в моята половина на кревата. Не му отговорих. Той се обърна отново с гръб към мен и заспа. Взирах се в тавана повече от час. Плаках тихо, защото знаех, че това е краят.

На сутринта станах и си събрах багажа. Днес се прибирахме в София. Той ми предложи да отида с него да си потърси щеките и очилата, които беше изгубил вчера по пътеката. Питах го на какво разстояние горе-долу мисли, че ги изгубил. “Някъде около 3 часа в посока”, отговори.

  • Не. Без мен. Съжалявам – бях категорична – Аз се прибирам.

Не го погледнах, не исках да знам как е. Вече не чаках да каже “Добро утро” или да ми донесе чай. Вместо това напълних термоса си, за да се стопля по пътя надолу сама в гората. Тръгнах бързо, за да не се разплача от яд пред него. Малко по-късно му написах неща, които знаех, че той няма да прости.

Вече пътувах в автобуса, когато видях съобщение от него, че е в Разлог.

“Радвам се, че ти е пукало за мен снощи. Но не аз съм ти проблема. Кажи ми какво толкова щеше да стане, ако беше дошла с мен? В 15 часа да сме на гарата и да пътуваме заедно?”

Не отговорих. Погледнах през прозореца и се замислих за това как отиваме по двойки в планината, но всеки сам решава дали и как да качи върха. Аз нямах нуждата да стигнам до горе, но той трябваше да го прави заради себе си. Какво толкова щеше да стане, ако … Ако се беше прибрал навреме в хижата или ако беше променил маршрута си и беше останал с мен. Ако аз си бях тръгнала навреме от хижата или изобщо не бях идвала. “Кажи ми какво толкова щеше да стане, ако онази сутрин беше седнал до мен на терасата да изпием чая си заедно?”. Освен върховете отсреща, може би щеше да видиш света и себе си през моите очи.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *