Имаше дни, в които споменът за него я навестяваше толкова жив и осезаем, сякаш можеше да разговаря с него. Днес беше такъв ден. И тя имаше нужда повече от всякога да прекара време с него. Знаеше, че планината, тяхната планина e мястото, където може да се отдаде на това усещане, без никой да го нарушава.

Тъмни облаци бяха надвиснали над върха. Нямаше още 2 следобед, но тъмната им сянка създаваше усещането, че се свечерява. Контрастът с бялото покривало на снега беше зловещо красив. Никой не се разхожда в такъв ден, особено по това време на деня, с тези надвиснали облаци и приближаващата вечер.

Това нямаше значение за жената. Тя вършеше бавно през снега. На места имаше пътека, на други тя правеше пъртина. Беше възрастна, около 70-те, леко прегърбена и вървеше с бавната целеустременост на човек, който знае къде отива въпреки всичко. Беше студено, но това не ѝ пречеше. Тя дори ускори крачка, за да потъне по-бързо в планината. Когато започна лекото изкачване, отново забави ход и се отпусна напълно в спомените си.

И ето, той вървеше до нея. Малко по-висок от нея, млад, както беше тогава, когато го видя за първи път, с палава нотка в очите. И тя се чувстваше млада, както тогава. Присъствието му беше толкова осезателно, сякаш въздухът около нея наистина е сгъстяваше да го създаде и да му придаде форма .Когато успееш да се усамоти така, в тяхната планина, където прекарваха толкова много от най-хубавите си моменти, спомените изплуваха ярки и цели дни и подробни разговори се възраждаха отново в главата ѝ. Спомняше си миризмата му, начина, по който повдигаше вежда, когато тя го предизвикваше. Спомняше си подробности, които бе забравила, дори се смееше тихо на споделени шеги, понякога спираше, изведнъж озарена от някакво прозрение или отговор на нещо, за което са спорели или което ѝ се струвало непонятно… беше прекрасно в тези моменти, в които споменът за него беше толкова жив и присъстващ.

Тя вървеше по полегатия склон, газеше снега и потънала в мислените разговори, не усещаше нито умора, нито мокрите си крака. Започна да вали сняг на едри снежинки. Трябва да се връщам, помисли си тя, преди снегът да стане прекалено силен. Но не обърна крачка, на края на маршрута имаше малък връх, от който се откриваше прекрасна гледка, искаше да ѝ се наслади с него до себе си. Още малко напред. Не знаеше кога друг път неговото присъствие ще я навести така.

Паметта ѝ вече не беше същата. С тъга и примирение бе установила, че има цели периоди от живота си, през които бяха останали само смътните очертания на събитията. Понякога ѝ попадаше стара снимка или вещ, която трябваше да означава нещо, но не събуждаше истински спомен. Или с изненада установяваше, че вече не помни никакви подробности, свързани със събития, които някога бяха много важни – сакаш пазеше книгите с надписани гърбове, но когато ги разтваряше, за да ги прочете, там имаше само бели страници. Затова така ценеше тези дни, в които изведнъж миналото се връщаше с пълна сила и ѝ даваше възможност да изживее любимите моменти отново. Много вероятно беше постепенно и тези спомени да избледнеят. Какво ли ще остане от нея тогава, ако вече не помни него така, чертите му, очите му, които променяха цвета си на различна светлина… Страхуваше се, че ако забрави тази любов, която бе най-топлия ѝ спомен, вълшебството, което я бе спасило и променило курса на живота ѝ, от нея ще остане само празна шушулка. Той ѝ беше дал разбиране и подкрепа и бе до нея и през най-трудните, и през най-щастливи години от живота ѝ. Заедно отгледаха две прекрасни деца, които пораснаха и станаха талантливи и способни хора. Споделяха леглото и храната си, пътуваха, спореха и се сдобряваха …но него вече го нямаше, и тя беше сама и се вкопчваше във всяка частица от него, останала в съзнанието ѝ.

Имаше достатъчно неща в ежедневието ѝ – все още работеше по малко, имаше и приятели, и децата често идваха да я виждат, понякога водеха и оставяха внуците –  всъщност нямаше време за самота, но натрапчивото усещане, че миналото се изплъзва и че спомените ѝ бледнеят, беше извор на все по-голяма тъга за нея.

Затова сега не бързаше да съкрати разходката, а продължаваше да крачи бавно, истински погълната от разговор, воден преди 40 години, изпълнен със флирт – един от първите им разговори, когато се опознаваха още. Това бяха от най-любимите ѝ спомени, тогава вълнението беше толкова голямо, примесено с несигурността на първите искри. Те се срещнаха в планината и там се влюбиха един в друг, там прекарваха най-любимите си моменти, уикенди, после разходки с децата, а накрая, когато той не можеше вече да ходи много, се качваха на колата и стигаха до любимите места, където седяха на някоя поляна и се държаха за ръце, без да приказват много, защото думите боляха.

Малко под върха имаше един завой с навес, където имаха навика да присядат и да си почиват, преди да вземат последните стръмни метри. Сега тя седна там. Може би няма да се изкача днес до горе, помисли си, и изведнъж усети цялата умора, която беше пренебрегвала досега. Снегът вече валеше на гъста завеса и мракът наближаваше. Ще си почина малко, помисли си. Студът проникваше в костите ѝ и тя потрепери. Може би беше по-добре да се движи. Но някак изведнъж нямаше сили да стане. Тялото ѝ беше тежко и вцепенено. Изведнъж топла ръка я прегърна през рамото. Той седеше до нея, от плът и кръв, прегръщаше я и я топлеше с тялото и с усмивката си. Тя не се изненада, това бе чакала цял ден, и всички предишни дни, когато усещането за него се връщаше с такава сила. Всъщност от известно време го чакаше да дойде… и да я отведе. Затвори очи и се сгуши в познатото тяло, в топлината му и заспа.

На другия ден я намериха така, замръзнала на пейката в навеса, с усмивка на лице.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *