И така, да започвам. Днес си изкарах страхотно в планината. Благодарности на Егидояра, който за пореден път показа отличните качества на водаческата си служба. Толкоз акъл и аз нямам, признавам си. Дори вървейки си, с нея по пътеката, се сетих за жабата дето се била превърнала в принцеса, та така и аз си мислех за вероятността да целуна Егида, и хоп, принцеса. Но като се размислих, реших тази принцеса да си остане кучка. И то в най-идеалният му вариант. Кучка със запазена марка и отлични качества. Но, започнах да се разсейвам и отнасям от темата. Нека да започна с това: Прелетяхме стълбите, прас, бам вратника с шут, и сме на вън. Злокобна миризма ме полази. Мдааа, пак мъгла, казах си аз. Нищо ново под мъглата. Пушилка, химия, мокра кал, скреж залепнала по земята, парапетите, с две думи смрадта ухаеше на три-четвърти от менделеевата таблица. Имах усещането, че дишам разтворен памук, напоен с мазут и натрошени въглища. За влагата няма да споменавам. Сто и трийсет процента си бяха гарантирани. Нещото наречено мъгла, а не ядрен синтез, се залепи на гърлото ми, запуши носните кратери. Изхрачих се, изплюх се, събрах ролетката, изкомандвах напред и запълзяхме към спирката. Исках просто да се телепортирам на 1000 метра надморска, но я, по-добре да не фантазирам, а да пъпря из мъглата. Дишейки на половина, се докопах до спирката. Застанал с лице към булеварда, с нахлупен фес на главата, се заслушах в отвратителните бръмчала, на камиони, коли и всякакви четириколела. Боже, толкова шум, стрес се наляха в мен, а на всичкото отгоре и проклетата мъгла. Знаете ли, че смесването на миризмите с мъглата и тези, с бензина, нафтата, маслата, нагретите двигатели, мокри гуми и Бог знае какво ли не още, просто се запълват останалите една-четвърт от менделеевата таблица. Инхалацията няма база сравнение. Дишаш малко, плитко, а бе почти не вдишваш и издишваш. Най-накрая пристигна и автобуса. Метнах се, изпсувах, наврях се в кошарата, мястото баш в средата, където е най-широко, застанах с гръб към джамовете и се заклатих към обръщалото на 111. Возача реши да пропусне две спирки, та на десен завой при третата спря. Напред Егида, скочихме от консервата на колела, заобиколихме кена и се запътихме към тротоара обозначен като последна и първа спирка на 111. Една глутница вълкоподобни псета с опашки и без такива ме наобиколиха. Кучешкият лай беше достоен за улична серенада, но Егида изобщо не се впечатли от припевите им. Тсъъъъссс, пфуууффф, чувам аз. Без да питам, се мятам в 111. Звуците по никакъв начин не бих могъл да ги сбъркам. Опитах се да седна с раницата на гърба, но явно позата нинджа изобщо не ми приляга. Пфууфффф, пфуфффф, пъшкаше джелязото на колела. Затъркаля се бавно и шумно пуфтейки по ужасяващите улици на градието. Уф, топлото беше пуснато. Замислих се, колко малко му трябва на човек! Но в крайна сметка две малки неща правят едно голямо нещо. А едно голямо нещо е съвкупност от няколко малки по две, три и т.н. Вървяхме, спирахме, пак вървяхме, ааа, по точно пълзяхме. Народа коментираше, че на вън нищо се не видело. Аз какво да кажа за себе си! Мъгла, без нея все тая. Цял живот мъгла и то от ония дето не черните, не гъстите, а просто прозрачно-тъмно-белите плетеници от паяжини, покрити с воал от нищо. Най-сетне се изсипахме от пуфтящото нещо, закрачихме покрай него, пресякохме трафика на зелено, завихме on the right, пак зелено било, някакви неща издрънчаха по линиите вдясно на мен, качих се на високият бордюр, навих се на деветдесет градуса и зачаках релсовият патент, на който и да го е създал. Няма значение, приложение винаги ще има. Знаете ли, защо трамваят винаги е тесен? Защото, когато има хора се разширява, а когато няма се стеснява. Та така, уцелих широк трамвай. Захлъзгахме се по релсите, като пробивахме тунели в мъглата. хахаха, чудя се, ако се вдигне мъглата, дали ще запечата формите, на формите върху, които е била покрила! Спряхме, слязохме, Егида се изтупа най-учтиво, стиснах гешира, излаях команда напред, заизкачвахме се по стълбите нагоре. Муцуната ми, реши да ме прекара пряко по една стръмнина, но за мой голям късмет имаше заледен участък. За мое най-голямо разочарование открих, че вибрана яко се пързаля. хващайки основната пътека, сцеплението си каза думата. Хора нямаше, но мъгла имаше. След първият баир, ми се стори, че въздуха става по чист за инхалиране. На половината от вторият баир ме огря слънце, кеф, кеф, тук вече не само, че се дишаше, но климата беше пролетен. Миришеше на чист въздух, на остатъци от листа, дърво, бор, мокра земя, а бе на всичко вплетено под името – планински въздух. Прекосявайки четвъртият баир, се озовахме на 980 м. Шума от течаща вода остана далеч зад мен, продължавайки нагоре и напред. Пресичайки мостчето в местността Тихият кът, пуснах Егида да се изкъпе в едно от поточетата. Шляп, шляш, пляс, джапа-джапа, си взе полагаемата планинска баня. Дори без нейно позволение я клипирах. Е, стига ти толкова, хайде изтръскай си мокрите уши, и да вървим, и вървим, и вървим, че път ни чака! Закиндилкахме се към Златните. Минахме няколко дървени мостчета, зашумоляха потоците край нас, чурулик, чичирик, квик, квак, се заобаждаха гласовете на фауната. Дребни камъчета се търкаляха из под вибранките, някой и друг каманяк се пробваше да ме спъне, кух улей се изпречваше пряко на пътеката, друг дълбок коловоз пресичахме с четирилапието, суха клонка ме перваше край ухото, дърво минаваше край нас, чат-пат и хомосапиенса се показваше из тези шарении. Аз май пак се отнесох, карай, така е, когато си там, нагоре, във високото, към върха! Но върха, беше далеч, аз нямах възможност да го достигна, не защото не искам, не мога, а защото като всеки връх, е труден, и опасен за покоряване. Не и сам, а с компания и под водачеството на някой, ще го покорим за пореден и не последен път. Преди Златните Егида спря. Ха, де, кво ти стама ма! Тва добиче не мърда. Па я, ко искаш ма? Аре бре! Она не мръда и не шава. Връти се на лапите у лево и у десно, но напрао не ще и ще! Бах мама му! Кога протегнах ръка напред, набарах едно ей таквозе голямо, огромно дърво стоварило се напреки. Ама като казвам голямо, ме разберете в буквалният смисъл огромно. Приклекнах, пропълзях, раницата застърга в кората на дръвченцето, понатиснаме още по-надолу, изпсувах, Егида си мина на четири изправени крака, изправих се от другата страна, изтупах се и газ, последни метри до асфалтираният път. Бръмнаха няколко возила край нас, а ние се включихме в насрещното. Без да спираме кривнахме вляво край Морените и се заизкачвахме по стъпалата. Там денивелацията си я бива. Но и въздуха също не отстъпва. Навлязохме в гора, за нея няма да разказвам. Трябва да се усети, а не да се чете, нали така! Накрая на гората пресичаме павиран път. Веднага след него тръгваме по пътека водеща до хижата. Буквално двеста метра до кота 1720 м. Но не успях! Огромната денивелация беше покрита с лед, да лед, много лед, ужасяващо пързалящ се лед, отвратителен лед, лед върху скали, а нее, камъни покриващи пътеката. Аз ще използвам името – ice on the rocks. Слава богу, че нямаше никой с мен. Комедията, която се разигра беше достойна за участие за главна роля в някой филм. Пристъпя напред, хлъз назад, Пак напред, хлъз у лево и назад, дейба, пак напред с другият крак, хрусссс-хлтъз у сите посоки. Тва с ушите се чуди кво става, а защо не вървим! Инак се пробваше да ме тегли, като зае цялата пътека с четирите си лапи. Даже опашката излезе извън обхвата на тва ледено чудо. Реших да пробвам по хард. Кво ти хард брат! Завъртях се с опашатият пумпал с гъза нагоре, с лице напред. Кво, назад ли да пробвам! Баси майката, аре, try again! Да, но вместо това, се изсипах върху леда, Егидояра замига учудващо, та сигурно си рекла, а не се ебавай, ами да вървим, че малко ни остана, пък съм гладна, жадна, почива ми се, а ти тука акробатики ми разиграваш. Чакай ма, не скифтиш ли, че се пробвам да пълзя вече, ама тва се назаде ме връща. майтап, ама забуксувах седнал при опитите ми да се изправя. Карай, видяло се е, че хижа няма да има. Пуснах се по пързалката надолу, а тва зад мен, взе, че загрухтя от кеф и се включи в играта. Пързаляйки се, пресякох паветата, хахаха, благодарих за масажа и улетях на другата пътека. Там се изправих, установих, че съм се измокрил, голям праз! Спряхме, разкопчах раницата, хапнахме, утолихме си жаждата, преоблякох се и заслизахме надолу по обратният път към Златните и надолу към Княжево. Та те така, тва е! Доспа ми се, пък надолу, ни жив човек, ни умрял камък. Тишина, тишина, планина, кристали на въздух, въздух на кислородчета. Вървиш, мечтаеш, мислиш, чуваш търкалящите се камъчета, шума от потоците, изхрущяването на някоя съчка и така по обратният път, разговарях със себе си и планината. Чувствах се здрав, спокоен и загадъчен. Не мислех за проблеми, за грижи, за нищо. Просто си дадох сметка, че наистина живота е кратък и ако не откриеш начин да го живееш, дори надживееш, то не си струва да се пробваш изобщо да съществуваш. Живей, за да съществуваш, за да бъдеш част от сътворението наречено живот. Живеем в свят объркан на всичко, чувства, емоции, технологии, стрес, напрежение и куп други плетеници. Да, нещо като в мъгла, но с тази разлика, че мъглата на живота оставя трайни мъглявини в съзнанието на човека. И т.н. и т.н. Бъдете щастливи, живейте по модела, който сте си избрали, вървете по пътеката на живота към върха! Аз бях тук, на това място, защото доживях да бъда част от истинското, от природата, планината, далеч от хората, мъглата, шума на града,кибер-измамата и прочие. Благодаря, Егида!

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *