Лежеше в леглото си вече трети ден. Не ѝ се правеше нищо. Превърташе каналите на телевизора, гледаше по малко от някой филм, заспиваше, събуждаше се, ставаше, за храна, тоалетна и отново в леглото. Нямаше сериозна причина за това. Просто не виждаше причина да живее. Превърташе каналите, когато видя красив планински връх, по навик натисна отново копчето и каналът се смени. Върна, върхът не беше там. Прехвърли отново каналите, но… нищо.

-По дяволите… Изглежда ми познато…

Стана от леглото. Огледа се. Влезе в банята и се изкъпа. Още мокра зарови в гардероба си. Измъкна раница, хвърли вътре няколко дрехи. Облече се бързо. Включи телефона си. Изтри съобщенията, които започнаха да излизат и провери разписанията на автобусите.

Автобусът се движеше бързо по магистралата. Мая с подпряна глава на прозореца гледаше навън. От джобът ѝ се чу мелодия. Извади телефона си. Погледна го и го изключи. Прибра го в раницата, която държеше на коленете си.

-Стига ми цивилизацията. Няма какво повече да получа. Най-сетне ще направя нещо импулсивно. За себе си. Защото имам нужда. Как може да се наричаш свободен човек ако се налага да живееш в кутийка, да си част от трафик. Да си част от маса. Част от нищо.

Мая вървеше по пътеката, заобиколена от високите дървета. Вървеше бавно, дишаше дълбоко и се наслаждаваше на планината, която я заобикаляше.

-Красиво е. Всичко. Защо прекарах толкова много време да си губя времето. Понякога върша глупости. Често върша глупости. Май само глупости върша. Да тръгна сама в планината е една от тях. Чувствам се прекрасно, но правило номер едно е… НЕ ТРЪГВАЙ САМ. Може и да си го измислих. Май няма такова правило. И защо да има. Ако има с кой да споделиш такава красота. Въздухът, слънцето, дърветата, пътеката… целта?! Да ако има с кой е прекрасно, но ако няма, защо да е глупаво. Много хора тръгват сами. Търсят се. Намират се. Изживяват катарзис. Май това правя и аз. Опитвам се да изживея катарзис. Трудно ще е. Обувката ми убива. И естествено забравих да си купя лепенки… Или да си взема от вкъщи… изобщо… не помислих. За нищо. Импулсивно. Поне имам достатъчно вода. За сега. Но нищо. Не е толкова далече. Ходила съм там. Преди години, но съм ходила. Спомня си. Тук някъде почивахме с компанията. Забавно беше. Още си  мислех… какво си мислех… че животът ми принадлежи. Можех да постигна всичко. Да имам всичко. Да бъда всичко. Да… Кога реших, че не мога повече? Кога се оказа, че не мога. Не стана изведнъж. Постепенно. Първо спрях да се катеря. Обичах да се катеря. С клуба. На различни места. Вратцата. Харесваха ми туровете там. „Зъбът“. Лесно и приятно. Бира край огъня вечер. Изкачвания през деня. Скалата. Най-приятното усещане. Да докосваш скалата и да разчиташ на себе си… и на осигуровката. Веднъж се откачих. От въжето… Изтърпях си конското после, но си заслужаваше. Знаех, че ако падна… и се чувствах жива… После… после тя загина на скалите, а аз спрях да катеря. Липсва ми. Липсва ми усещането да съм част от скалата. Да се чувствам жива по този начин. Намерих заместител. Работа…  опит за семейство… неуспешен… Ежедневие. Липсва ми това което бях… или може би не. Ако съм била човек, който се харесва, защо вече не съм. Защо се опитвам да прехвърля отговорността за собствените си неуспехи. Ха. Май книгите за самоусъвършенстване и всякакви подобни глупости са свършили някаква работа. Започвам да мисля по начин, който е описан. Само защо трябваше да идвам тук, за да го разбера. Не можех ли да си лежа и да ми дойдат тези мисли. Примерно… естествено, че не може. Тук чувам мислите си. Себе си. Стъмва се. Взех ли си челник, фенер… запалка, нещо… НЕ. Не си вярвах достатъчно, че ще стигна до тук. Просто тръгнах, докато усещах емоцията. Докато чувствах решителността с кожата си. Докато бях сигурна какво искам да направя. Искам да видя върха. От едно място. Виждала съм го преди, но искам да го видя и сега, по нов начин. Различно. Защото и аз съм различна.

Мая седна на земята. Сложи раницата си под главата и загледа небето. Притъмняваше. Духаше вятър, който разбъркваше облаците. И докарваше нови. По тъмни. Мая стана, огледа се и тръгна по пътеката, като леко накуцваше.

-Сега трябва да се забързам. Малко. Не може да остава още много до хижата. Още има вариант да си включа телефона. Ето няма защо да се паникьосвам. Ами да има и фенерче. Как беше приказката… малко акъл, но на време да ти дойде. Заредих ли си телефона?! Не естествено. Тръгнах просто така. Просто ей така. Последвах импулса. Защото ми омръзна да гледам… Защо се опитвам да се излъжа. Не ми е омръзнало нищо. Писнало ми е. По лошо е. Не ми се живее… май наистина не ми се живее. Животът ми не е това което очаквах… исках… трябваше да се случи, а не се случи. Безкрайно ходене по протести. Четене на информация. Следене на всичко, което се случва тихомълком. Гняв. Безсилие. Безпомощност. Протести. И отново протести. Това ли е животът, когато не искаш нищо кой знае какво. Само планината да си остане такава каквато е. Да не се превръща в поредната бетонна купчина недомислие. Искаш не само на теб и още неколцина да има пука, а на всички. Да… какво толкова ще стане ако всички започнат да мислят. Какво трябва да се случи, за да разберат какво е важно. Аз знам. И не само аз. Но сме малко тези които знаем… какво можем да направим… наистина ли сме толкова безгласни… безсмислени… сякаш не съществуваме… а само искаме да оставят планината… такава каквато е…

Мая се разплака. Остави раницата на земята и прегърна дървото, което беше най-близо до нея. Остана така, вкопчена в него няколко минути. Някъде далече се чу гръм. Заваля…

-Когато вали не си личи, че плачеш. Добре, че нямам яке, качулка и каквото и да било, с което да се предпазя. Така няма как да стане по-зле, защото вече е… нищо има още малко до хижата, която е точно там… ей там. Сигурна съм. Както съм сигурна, че нямам батерия на телефона, защото глупаво се опитах да го включа и го изпуснах. Как няма да ми треперят ръцете. Студено е. Наистина ми е студено. Можех да си взема по-подходящи дрехи. По изключение. Нещо по-дебело. Ако не бях напуснала работа сега щях да съм в къщи. Ако не бях… тръгнала просто така, защото видях този връх. Ако… Но когато стигна до хижата ще изпия един топъл чай и каквото има друго за сгряване. Може ли нещо да се сравни с чая, който пиеш в планината?! Не мисля. Толкова пъти се заричах, че всяка седмица ще ходя в планината и не го направих нито веднъж. Или май само веднъж. Липсва ми. Усещане за свобода. Усещане за единение с природата. Имах любим аромат на хижа, когато бях малка. Аромата на чая и една смесица между него и боровата гора. Коя беше тази хижа… не мога да си спомня, но аромата няма да забравя никога. И усещането да се събудиш и да знаеш, че си част от планината. Нищо, че сега ми е ужасно студено и не виждам почти нищо и не знам на къде вървя и вали силно, но аз обичам дъжда и да джапам в локвите и да ходя в мрака. Аз съм най-щастливия човек на този свят в момента. И няма да позволя на никой да ми отнеме планината която обичам и гледката към върха, който съм сигурна, че се вижда от това място… Това е моя катарзис. Ето случи ми се. Тази планина и това място е само мое сега. Никой не може да ми го вземе.

Преди да се покаже слънцето от земята се надигнаха изпаренията. Тялото на Мая цялото беше покрито с капки. Когато слънцето изгря един тънък слънчев лъч ги накара да блестят.

Стресна се в леглото и бутна чашата, която стоеше на етажерката до главата ѝ. Водата я намокри, а чашата я удари. Стана бързо докато разтриваше удареното. Погледна часовника. Облече се набързо. Взе плакат и излезе. Един слънчев лъч мина през прозореца и огря залепения над леглото плакат на връх Вихрен.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *