Пет следобед. С десния крак съм по пътеката към хижата, с левия в локвата на разкаляния от топящия се сняг декември. Нощта се задава – блокче черен шоколад, заврян в джоба на ватираната ми риза. Не, не съм наивна. Замръзвам дори с вълнените чорапи, но ще замръзна без да хленча. Подскачам на място, подскачам с протегнати ръце, но без въже. Духам в дланите си и ги поставям на бузите. Родена съм с нарушено кръвообращение и крайниците ми служат за хладилник. Бъркам в раницата за глътка кафе с коняк. Майка ми, т.е. жената, която ме отгледа, е в реанимация. И да ръмжа, и да обяснявам колко към ѝ бясна – никаква полза. „Не е контактна“, гони ме от отделението сестрата и на въпроса кога да мина вдига хилавите си рамене. Толкова години не включих защо не се получаваше добър контакт помежду ни и се отбягвахме, за да не се караме. Случваше се да седим в стаята и да мълчим. Понякога ми се искаше да нарисувам непробиваемото ни мълчание: стая и две жени, които гледат в различни посоки. Жени, които се сливат с мебелите. Стая, пълна с мълчание. Облягам се на бора, който прегърнах за добре дошла и броя стъпките до баща ми. Фалшивият ми баща с дълги, изписани вежди и винаги гладко обръснат. С напевен глас, за който преди премирах, а щом разбрах истината, не можех да понасям. Дразнеше ме всичко у него, абсолютно всичко, за което се сещах: очите му с цвят на откъснат синчец, набраздената бръчка под носа, обицата на лявото ухо, дупката в брадичката му, дори остроумните му закачки. Научи ме да свиря на китара и дрънках с часове. Лъжеше ме, че дърветата растели по-бързо от музиката ми. Щом разбрах – счупих китарата. Дърветата ще си щуреят нагоре и настрани и без моите усилия. Пет и половина, още миг и няма да се различавам в тъмнината, ще съм африканка насред българската природа. Ще изкарам нощта, къде ще ходя. Не съм взела трибагреника, но хоро ще тропна. Защо пък не ръченица, петимен е за ръченица. Нали тази година на пети август, на събора в гръцкото село Марасия, събрах лигите на мъжете и очите на жените с ръчениците си. Бяха се облегнали като полумъртви на отрупаните маси и слушаха оркестъра. Съживих ги и не спряха да ме снимат. Спах над Нови хан, опряна в купа сено, спала съм край река Арда, ще полегна на събраната ненамокрена шума и ще изтъка от безсъници и кошмари утрото. На всяко бяло се падат по две надупчени от съмнения и гняв утра.

  • Добра среща!

Бялата брада и побелелите мустаци се запътиха към мен, но в последния момент се спряха на метър. Личеше си, че раницата на гърба е препълнена повече от необходимото. Мълчах, за да си тръгне. Той ме наблюдаваше и си чакаше отговора на поздрава.

  • Не си ли виждал скоро хубава жена? – сепнах се, за да го разкарам.
  • По нашия край няма грозотии – върна ми го и бялата му брада се затресе от смях. Стори ми се, че купища бели облачета със закачливи очи се закачиха по надвисналите над пътеката клони. – Да не те болят краката… да взема и твоята раница, ако искаш, или тояга да ти намеря.
  • Айде, хижарят вече е сварил бобената чорба, сигурно и гъбената – натъртих на последната дума. Бях си обещала да не бъда груба с хората, единствено фалшивият ми баща заслужаваше яростта ми, а ето, че раздавах от гадостта си на първия срещнат.
  • Идвала си горе, познаваш и вкусотиите – направи крачка към мен, а аз отстъпих назад. – Момиче, ако си объркала посоката, кажи. Решиш ли да се връщаш, ще те придружа. Сам човек не ходи в планината, планината…
  • … ще го надвие – свърших познатата фраза.
  • Ти си за нагоре, за нагоре си, но са те изплашили. Срам те е да си признаеш. Ама не е вярно, че хижарят връща, ако не изброиш правилно десетте най-високи върха в България и не изпееш до края химна на България…. Ще ти подскажа, ако са ти изскочили от ума. След Мусала и Вихрен е Кутело, следва Малка Мусала, Бански Суходол…
  • … Иречек, Полежан… наясно съм, подсказвачо!
  • Наистина гледа подозрително самотниците, но то е от добро сърце. Човек лесно се губи между сенките и храсталаците – продължи нахалникът, без да ръкопляска на познанията ми.
  • Хижарят значи…
  • Идвай заедно да вървим. Някой дивак нарочно те е сплашил, но в хижата не връщат никого. Бай Стоян мре да дава уроци по патриотизъм, но душата му е препълнена с мед.

Мед значи. Е, всяка зима фалшивият ми баща донасяше по десет буркана с акациев мед. Не забравяше, че обичам по една кафена лъжичка на гладно и по една в чая си.

  • Не са ли ти казвали, че си досаден?
  • Казвали са ми, но съм загрижен за теб. С якето и шала ще се превърнеш в пряспа до утре.
  • На кого му пука.
  • На родителите ти, например. На мен, защото те срещнах.
  • Нямам родители.
  • Че как… всеки си има… дори и тези, на чиито документ пише „баща неизвестен“.
  • Осиновена съм. Преди осемнайсет дни го разбрах и… ги ненавиждам – почнах да удрям по кората на бора и да хълцам като разочарована от отказаната целувка пубертетка.
  • Почакай! – Подпря се на щеката си белият мустакато-брадат облак. – Познай с кого те сблъсква съдбата. И аз съм осиновен, но никога не съм съжалявал и не потърсих истинските си родители, които и да са те. Баста на тях, обичам си моите. Родителят е който те е прегръщал и мълчал с теб… Понякога ти се струва, че не го е грижа за теб, че е невидим, но щом се протегнеш и го докосваш.
  • Това го скалъпи сега, за да ми вдъхнеш увереност – наежих се и си дадох сметка, че не чувствам пръстите на ръцете си.
  • Тръгнала си нагоре, не си мек хляб значи…
  • … коричка си.
  • Ти знаеш приказката, какво се туткаш. Айде, да предварим нощта. И не ме интересува каква мъгла се мъчи да те надвие… ама не се давай без бой. Ще хапнем гъбена супа, бай Стоян ще засили огъня, ще ти покажа снимки на родителите ми, на щерката… Ти да излезеш неговата…
  • Неговата съм.

 

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *