Посъбра Вълчан войвода,
дружина върли хайдути,
в ятака Стефан от Ченге.
Седнали да йдът, да пият.
Като ядяха, пияха,
войводата им говори:
– Дружина вярна събрана,
както са вярно събрахме,
тъй да са вярно слушаме.
Хайде да идем, дружина,
в Кара Азма село голямо,
там има турци богати,
парите да им оберем,
пушки й патрони да купим.

 Народна песен от Добричко

 

Станка покри тестото с ленена кърпа да втасва, изтри ръцете си и захвана да чисти боб. От известно време й се събираше повечко къщна работа, че снаха й, Цвета, съвсем скоро трябваше да роди и тя гледаше да не я товари много. Час по час поглеждаше през малкото прозорче. Нещо неприятно я глождеше, но си мълчеше. Синът й, Жельо, някак набързо беше излязъл по-рано и още го нямаше, но тя усещаше, че нещо не е наред. Откак преди пет години турци съсякоха мъж й Георги и овдовя, някак пò усещаше нещата, сетивата й се изостриха, особено майчиният инстинкт. Нищо не й рече Жельо, само като чу, че някой му подсвирна отвън се завтече, бутна портата и излезе, но Станка усети, че има нещо. Чувството я зачовърка, забоцка отвътре, мира не й даваше.

Пъргавите ръце на старата жена чистеха бобовите зрънца от сламките и парченцата сухи шушулки, но очите й все навън бягаха. Към зелените къдролистни асми, към чимширите и нацъфтелите невени, към портата. Нямаше го Жельо още, само малкият й син, Цанко, седемнадесет годишно върлинесто момче със смугло лице и черна коса, се щураше из двора, дърва пренасяше от дръвника към сайванта.

Станка очисти боба, тури го в котленце на огъня и излезе вън. Цялото село беше странно притихнало в ранното утро, не се чуваше глъч ни из дворовете, ни по улицата. Само тук нещо изтрака, там дрънне, пък току замлъкне. И врабчетата, които обикновено се боричкаха из клоните на крушата, сега бяха се смълчали, сякаш очакваха нещо да се случи. Някъде изкудкудяка кокошка. Пролая куче. И пак тишина. Сърцето на Станка още повече се сви. Тя събра пръсти, пък току се прекръсти. Тъкмо се обърна да си влезе и дворната порта хлопна. Жельо беше. По зачервеното му лице се виждаше, че е тичал.

– Майко! – викна той – Турците идат!

Старата се люшна и се подпря на вратата. Ето, знаеше си, усещаше, че ще стане беля.

– Взимай Цвета, тури в една торба малко багаж и бягайте в планината. На егрека идете, той е високо, там няма да ви търсят.

– Боже, боже – закръсти се Станка.

Жельо я прихвана за лакътя и я бутна навътре в къщата.

– Бързай, – рече й, – приготви каквото ще ви трябва за няколко дена. Хляб вземи…

– Къде, бе, сине ще я караш жена ти планината да катери – отвърна майка му, – ми че тя аха и ще роди вече. Днес, утре, тия дни чакаме.

Жельо я погледна в очите.

– Оттатък баира е почернял от турци, насам идат, зурни пискат, тъпани бият, кръв ще се лее. Ако не можем да ги спрем, жив човек тука няма да остане.

Нахълта Цанко, дочул, че нещо става.

– Бате, какво?

– Майка ще приготви багаж, ще идете на егрека. Турци.

– А ти?

– Аз ще остана. Ще ги причакаме до Райкин геран и бог да ни помага!

– Аз със тебе…

– Никакво със мене! Жените сами ли да останат? Хайде, майко, бързай! – подвикна припряно Жельо.

Старата се засуети. Взе да отваря ракли и сандъци, да реди в плетени торби чисто ленено платно, завивки, кърпи. Цвета се показа от другата стая и свекърва й нареди:

– Вземи си малко дрехи. И овчия елек. В една бохча ги тури и тръгвай.

– Къде ще ходим? – изненада се младата.

– Хайде, хайде, бързай сега. Ще ходим където ще ходим! – После сама на себе си рече: – Света Богородице, пази ни!

Усетила, че нещо не е наред, Цвета се завтече към Жельо. Той обаче я отблъсна.

– Слушай майка какво ти приказва, че време няма! – Провикна се: – Цанко! Да вземеш багажа от Цвета да не носи нищо нагоре!

– Ама, Жельо… проплака невестата.

Дожаля му при вида й: сърнешките й кафяви очи налети със сълзи, лицето й бледо от страх, турила ръка на огромния си корем и стои до вратата като объркано дете. Пристъпи към нея.

– Слушай – заговори й тихо, пък току я погали, – турците идат. С мама и Цанко бягайте на егрека. Там, високо в планината, никой няма да ви гони. Там е сигурно.

– Ами ти? – Една сълза се отрони от лявото й око и пролази по бузата.

– Аз ще вардя селото с другите мъже. Като мога, ще дойда при вас.

Цвета задиша тежко.

– Ще ви изколят, ще ви изколят!

– Няма! Бързай сега! Приготви си дрехите.

Скоро бяха готови и двете жени с момчето забързаха по пътеката към портата. Жельо ги изпроводи до там, после до края на селото и се върна обратно. В селото изведнъж настана суматоха: хора търчаха, крещяха. Из дворовете пищяха жени, ревяха деца, кучета лаеха. Врява до небесата. Всички вече бяха разбрали за турците.

В това време тримата бегълци навлизаха в гората. Тя започваше току в края на селото, и продължаваше почти до върха на баира, където постепенно се разреждаше, дърветата ставаха по-ниски и преминаваха в храсти. От там нататък започваха планински ливади с мека зелена трева, полегнала по това време на годината, изпъстрена с всякакви диви цветя: бяла лайкучка, розова детелина, сини камбанки, жълти лютичета. Около камъните се гушеха срамежливи ситни теменужки, овчарска торбица и плюскавиче. По тези места хората лятото изкарваха на паша добитъка, някои си бяха направили егреци, дето да замръкват и да прибират животните, че по тия места имаше вълци. И на Станка мъжът навремето такъв егрек беше направил, синовете му още го ползваха: неголяма колиба и към нея покрита кошара. Беше високо в планината, далеч от селото, стръмни пътеки извеждаха до там.

Станка ситнеше приведена, преметнала голяма торба през рамото си. Подпираше се на чепата тояжка.

– Майко – рече й Цанко, пък току я прихвана под мишница, – да ти помогна малко.

– Добре съм си аз, на кака си помогни.

Зад тях Цвета едва-едва вървеше, стиснала в ръка вързоп с дрехи. Лицето й беше зачервено и потно, дишаше тежко с отворена уста. Всичко й тежеше, най-вече коремът.

Цанко скокна към нея, взе вързопа и й подаде шарена стомничка.

– На, пийни си.

Цвета надигна стомничката и отпи. Жадна беше.

– Мога да си нося дрехите – протегна ръка към момчето. – Ти и без това си много натоварен.

Цанко намести големите торби, които беше препасал през раменете си.

– Ти себе си носи, един вързоп повече няма да ми натежи.

По пътя спираха за кратки почивки, че на Цвета много й идваше изкачването, пък и Станка я наболяваха краката от годинките. Гледаха да не се застояват дълго време на едно място, та скоро отново потегляха.

Пладне преваляше, когато най-сетне стигнаха егрека. Старата бутна вратата на колибата, пристъпи навътре и се огледа. Помещението не беше голямо, в два от ъглите имаше постлани черги за нощувка, на грубо скована маса стоеше газена лампа, стомна, няколко глинени паници и котле. Имаше и прозорец – без стъкло, но с капак. Оставиха багажа и Станка тури Цвета да полегне. Добре поне, че не беше родила по пътя.

Отвън Цанко напрегнато оглеждаше местността. Знаеше, че тук турчин едва ли ще дойде, но все пак смутни времена бяха, нищо не се знаеше. Егрекът беше далеч от селото, през няколко баира, току в подножието на планинския връх. Момчето вдигна очи към огромната каменна камара, извисила към небето тъмносивото си гранитно чело. В една широка вдлъбнатина имаше бяло петно сняг, който не се топеше през цялата година. Нейде там, в най-високото, беше виждал орли да кръжат. Сигурно гнездо имаха. Егрекът се гушеше в една гънка на планината, умно построен на завет. Колко пъти беше идвал тук Цанко, ехе! Първо с баща си като дете, после с брат си, а сетне и сам. Не се плашеше да замръкне в планината. Че и какво му беше страшното? Ще задуха нощно време ветрец, ще разнесе дъх на мащерка и здравец, от небето ще светят звездите, а съчките в огъня ще припукват. Ще се обади кукумявка, ще завие по някое време вълк, ще се разшават уплашено овцете в заграденото, ще изблее някоя, пък току ще замлъкне. Знаеше Цанко: вълк край огън не пристъпя, затова биваше ли достатъчно хубаво времето, все отвън на тревата лягаше, наметнат с дебел ямурлук, и гледаше огънят да не гасне до сутринта. Хубаво се спеше на открито. Въздухът хладен, чист, щурче свири, светулка просветва. А сутрин рано първите слънчеви лъчи лизваха високия планински връх, той целият пламваше в алено и сякаш още повече се изпъчваше. Започваха да кръжат около него орлите, сетне отлитаха нейде храна да си търсят, а светлината все повече и повече настъпваше. Изчезваха сенките и мрачината около възвишенията и камарите камънак, блесваше като елмаз росата, цялата земя сякаш почваше да диша. Обичаше Цанко планината, да можеше би стоял тука от пролет до зима. Би се връщал със стадото в село чак с първия сняг. Сега обаче се чувстваше раздвоен: хем знаеше, че трябва да стои с майка си и снаха си, хем искаше да е при брат си. А там, долу, щяха да имат нужда от всяка ръка, годна да държи кремъклийка, вила или сопа. Всяка помощ щеше да е нужна.

Сякаш за да подхрани това му раздвоение, доближилата до него Станка рече:

– Боже, боже, какво ли става сега в селото?

Цанко погледна изопнатото й лице, което в тоя момент изглеждаше още по-състарено и сбръчкано.

– Каквото има да става, ще става – отвърна и преглътна сухо. Гърлото му изведнъж се бе стегнало.

Майка му тежко въздъхна, разтри гърди и очите й се вдигнаха нагоре към върха.

– И тая планина все едно ще ни смаже. Така е надвиснала над нас…

– Няма да ни смаже, майко, ще ни спаси.

Старата поклати глава.

– Бог ще ни спаси само. Бог. Ако чуе молитвите ни.

Нощта мина спокойно, макар никой от тримата да не спа добре. Цанко току излизаше пред колибата, озърташе се, ослушваше се, обикаляше наоколо. Все му се струваше, че току пред него ще изникне някой турчин, а тъмата още повече подсилваше тия му помисли. Не беше страхлив, даже никак, но заради всичко случило се предния ден, всичките му сетива бяха нащрек, вслушваше се в най-малкия шум, във всяка въздишка на планината, във всеки повей на вятъра, във всеки шепот на листата. Тягостно му беше в душата, крясъкът на кукумявката му се струваше като лоша поличба, а когато отнякъде се зачу и вълчи вой, всичко у него се върза на още по-голям възел.

Цвета заспиваше за малко, после се будеше, тихо заплакваше от страх, притиснала с длан корема си.

– Майко, ами Жельо… – продумваше през риданията си.

Станка се надвесваше над нея и полагаше длан на рамото й.

– Не плачи, чедо, не плачи, че на детенцето му става зле като плачеш. Добре ще е Жельо, силен е, знае да се пази.

Сърцето на старата биеше до пръсване, сама искаше да заплаче от тревога за чедото си, но стискаше устни. Трябваше да се държи, че точно сега снаха й беше най-крехка и беззащитна. А я беше страх, колко я беше страх! Селцето им беше шепа народ, нямаше толкова мъже в него, че да удържат турците. Не знаеше колко са дошли, но те никога не идваха по малко. Все на големи глутници като подивели псета. И хапеха, и лаеха, и убиваха, и не мирясваха, докато не оставеха след себе си реки от кръв. Знаеше тя, ех, как знаеше! Беше видяла изгореното до основи село на леля си преди две години, беше погребала и заклания си мъж. А сега синът й беше някъде там, сред турските пълчища. А може и вече да го нямаше. Сигур и него бяха заклали.

Очите й се наляха, но тя ги обърса с опакото на ръката си. Сега не беше време за плач. Само тая пуста нощ веднъж да се свършеше! Да дойдеше виделото. Да замлъкнеше проклетият вълк, дето така виеше, че всичко у нея се свиваше.

С развиделяването дойде и надеждицата. Може би турците си бяха заминали без да пакостят? Може би Жельо беше останал жив? Може би щеше да дойде на егрека както беше обещал?

Сърцето, което обича, винаги се надява, до последно се надява злото да отмине и да дойде по-добро време. Надява се дори когато усеща, че надежда няма. Така, както майката вярва, че детето й е добре. Даже като гледа как линее, тя вярва, че то ще се оправи, че ей сега ще скочи на крака, че всичко ще е наред както е било преди. Сърцето винаги вярва в доброто и светлото. Така крепи душата и дава сили на човека.

Слънцето съвсем се вдигна и росната трева светна. Птици запяха, някъде от далеч вятърът довя гласът на чан. Орлите се завъртяха бавно около каменния връх, сетне отлетяха нейде. Станка извади хляб, сирене и парче месо и тримата хапнаха, после Цанко се запиля да събира дърва и да оглежда околността.

Цвета се чувстваше зле, нещо току се пристягаше у нея, току я заболяваше, но си мълчеше. Какво имаше да приказва, само да тревожи близките си. В един момент, привечер, като се изправи усети как нещо топло потича по краката й. Този път се уплаши много.

– Майко… – изхлипа тихо.

Старата тутакси отиде до нея. Един поглед й стигаше, за да разбере какво се случва.

– Не бой се чедо, почва се. Ела там да легнеш. – И я поведе към мястото, дето беше постлала чисти черги още от предния ден.

Станка настани Цвета да легне, приготви си кърпи, стомничката с вода, нож. Придърпа и газената лампа. Сега трябваше само да чакат. Прекръсти се.

– Света Богородице, не ни оставяй!

Времето вървеше бавно, болките на Цвета се усилваха. Отпървом тя търпеше, после почна да скимти тихо, сетне по-силно, най-подир вече не можеше да издържа и гърчейки се по гръб крещеше силно, стиснала в зъбите си навита на масур кърпа. Утробата й се раздираше от болка, сякаш някой нож й забиваше, пред очите й звезди играеха, главата й се люшкаше ту наляво, ту надясно, все едно в бездна пропадаше и после се показваше от нея. Струваше й се, че умира, даже го вярваше, никога не я беше боляло тъй силно.

Станка напълни котлето с чиста вода и го отнесе навън върху огъня.

– Като се стопли водата, я внеси вътре – рече на Цанко, който разбираше какво се случва и гледаше уплашено. – Гледай да не стане гореща.

– Ама.. аз как да влезна вътре…

– Ей тъй, с краката си – сопна се майка му и се върна при младата. Изтри потното й лице с влажна кърпа, приглади косата й. – Няма страшно, чедо. Тъй е то, лесно се майка не става. С кръв и болка даваме живот. Ама после как ще го обичаш това дете! Никого другиго така няма да обичаш, даже мъжа си. То ще ти е всичко, и радостта, и мъката. В огън боса ще влезеш заради него.

– Майко, а Жельо? – попита с разтреперан глас Цвета. – Той нали щеше да дойде?

– Ще дойде, ще дойде. Ти сега за това не мисли, друга работа имаш.

След малко Цанко донесе котлето с водата. Остави го току до вратата и побърза да излезе, но майка му го спря.

– Чакай – рече и му подаде му брадвата, дето висеше на стената. – Ще вардиш отвън, ама ей там, по-нататък иди. Очите и ушите си отваряй и тука вече не влизай.

Върна се при младата, обърса пак лицето й, даде й да пие вода, опипа корема й.

– Малко остана, стягай се сега.

Придърпа газената лампа по-близичко и вдигна пламъка й, сетне запретна дрехите на снаха си нагоре.

– Няма да си стискаш краката, че ще го смачкаш. И ще ме слушаш какво ти приказвам. Знам, че си уморена, ама още малко трябва да утраеш.

Като през мъгла Цвета чуваше гласа на свекърва си и ту се надигаше, за да напъне, ту отмаляла се отпускаше обратно по гръб. Усещаше как нещо я натиска отвътре, как се движи, как се избутва напред.

– Айде за последно, Цвето! – рече й Станка и тя послушно се надигна, стиснала очи и стегнала цялото си тяло в последен напън.

Изведнъж й олекна. Тежестта изчезна и тя отново легна назад.

В колибата се възцари тишина. Старата замлъкна. Цвета усети, че нещо не е наред.

– Майко, ама то защо не плаче? – попита с разтреперан глас и усети, че сърцето й ще се пръсне от страх.

Станка беше прехапала устни и трескаво развиваше омотаната пъпна връв от врата на новороденото. Цялото му телце беше синьо-посиняло. Тя го хвана за краката, обърна го надолу с главата и леко го тупна по гръбчето.

– Майко… – изплака Цвета и сълзи шурнаха по лицето й.

Станка пак тупна бебето. Тишина. Ръцете на старата жена затрепериха и гърлото й се сви. Отвън се зачу вълчи вой. Боже, рече си тя, не ни оставяй сега! За трети път потупа бебето. И ето: нещо в гърлото му изгъргори и от устата му потече тънка струйка течност. Старата жена го сложи да легне и захвана да го обтрива с мека кърпа.

Луната вече преваляше зад върха на планината, когато Цанко чу звука. Първо му се стори, че коте измяука, чак след това разбра, че е бебешки плач. Замръзна на мястото си, затаил дъх. Пръстите му здраво стискаха дръжката на брадвата. Миг по-късно усмивка озари лицето му и от гърдите му се изтръгна радостен стон:

– Ехеее!

Когато утрото настъпи, те бяха вече четирима.

Уморена, Цвета остана да лежи, притиснала към себе си сина си. Ту заспиваше, ту се будеше и го гледаше: мъничък, крехък. Лекичко го докосваше ту по свитите в юмручета ръчици, ту по лицето. И хем чувстваше радост, хем тъга, колчем се сетеше за Жельо. Какво ли беше станало с него, жив ли беше, щеше ли да дойде?

На следващия ден, посъбрала силите си, Цвета излезе навън, а на по-следващия изнесе и новороденото. Слънцето приятно грееше, въздухът миришеше на билки, току до колибата планинският връх надигаше снага. Цанко предпазливо се приближи да види бебето.

– Я какво е мъничко! – възкликна той. – И как само се е намръщило! Бащичко!

Цвета се усмихна, но миг по късно устните й се изкривиха.

– Бащичко – прошепна измъчено. – Къде ли е баща му сега…

Цанко тежко преглътна. И нему тежки мисли вече втори ден се въртяха в главата, че брат му никакъв го нямаше.

– Аз ще сляза до село да го търся – рече.

– Тука ще стоиш! – сопна се майка му. – Аз ще ида. Ти ще вардиш Цвета и детето.

После дръпна сина си настрана и му заръча:

– Ако до довечера ме няма, утре отивайте при леля ти Цана. Тяхното село е високо, там турци не пристъпват. И все до Цвета, чуваш ли? От нея и от детето да не си отстъпил!

Станка тръгна към селото. Знаеше какво ще завари там. Усещаше го. Въпреки това една мъничка искрица надежда трептеше у нея. Вървеше толкова бързо, колкото краката й позволяваха, не спираше да отдъхне, дори не помисляше за това. Невидима нишка я теглеше напред и тя я следваше.

Скоро излезе от гората и стигна до първите къщи. Тихо беше, много тихо, човешка реч не се чуваше. Като се притулваше зад храсти, дървета и дувари, тя пое по улицата. Портите зееха отворени, някои висяха разбити на едното си крило. Кокошки скитаха безпризорно по дворовете. Тук се видя паднала възнак старица, там млада жена лежеше обърната на една страна със запретнати поли. Колкото повече Станка навлизаше в селото, толкова по-силно сърцето й се свиваше, а устата й от мъка и ужас пресъхваше. Видя трите дечица на Манчови посечени. Къщата им още пушеше, наполовина изгоряла. И други къщи имаше изгорели, с почернели стени и хлътнали покриви. В съседната улица край дувара си беше паднал дядо Стайко. Гръклянът му беше изваден и от дупката на шията се беше стекла локва кръв, в която лежеше главата му. До него беше кучето му, едър сив мелез, изкормено. Сигурно се беше опитало да опази стопанина си. От портичката на съседната къща стърчаха крака, единият бос, другият в шарен плетен чорап. Женски бяха. Сигурно на Тодорка Панчовата. Или на снаха й, Магда. Отвсякъде идеше миризма на изгорено. На места къщите още пушеха, плевни тлееха. Едната стена на обора на Иванчо Тръпков беше паднала и Станка видя вътре обгорените трупове на кравите.

– Никого не са пожалили поганците – проплака Станка и забърза към собствената си къща.

Вратата зееше отворена, вътре всичко беше разбутано, разхвърляно, в кьошето лежеше вкоравеното тесто от неопечения хляб, мръсно, посивяло. Станка отвори долапчето. Вътре имаше само малко сирене. Тя го уви в пешкирче и го тури в шарена торбица. Излезе отново вън, накъса круши, извади малко лук, прибра и тях. Повече работа тук нямаше. Като се притулваше, старата жена пое към центъра на селото. Тук пораженията бяха още по-големи. Някои къщи бяха изгорени до основи, навсякъде бяха нахвърляни трупове – мъжки, женски, детски, изкормени, заклани, съсечени. И църквицата беше опожарена. До нея лежеше тялото на поп Ставри, с отсечени ръце и нос.

Станка свърна край Райкин геран, откъдето знаеше, че са дошли турците. Той беше в другия край на селото, дето теренът плавно се спускаше надолу, сетне отново се издигаше нагоре. Там беше най-страшно. Телата бяха натрупани на такива купчини, че не се виждаше кое на кого е. Кръвта лепнеше по краката на старата, нямаше къде да стъпи, нямаше неокървавено място околовръст. Очите й се бяха разширили от ужас, дишаше тежко, трепереше. Въртеше трескаво глава на едната и на другата страна, оглеждаше мъртвите. И всеки път, като не откриеше сина си искрицата надежда у нея малко порастваше. Дали не беше се спасил?

Тя разбутваше труповете, обръщаше падналите по лице, взираше се в тях. Нямаше го Жельо. Вече плачеше с глас, макар да не се усещаше. Вървеше из телата на тия, с които до вчера се беше поздравявала, с които беше се радвала по сватби, годявки и кръщенета, с които беше плакала по погребения. Пипаше ги, извръщаше ги, гледаше в угасналите им очи и търсеше, търсеше. Тъкмо помисли, че е огледала всичко, когато го видя. Жельо. Нейният Жельо. Оня, дето като се раждаше, вън вилнееше такава снежна фъртуна, че на два метра не се виждаше от снега и виелицата. И тогава свекърва й беше рекла „Силен ще е, нищо няма да може да го повали, я с какво време го посрещаме!“. И силен беше. И здрав. Ама ето, повалили го бяха. С писък Станка се завтече към него. Жельо беше полуседнал, с отворени очи и разкъсани гърди, облегнат връз своя приятел Генчо, на чието чело зееше дупка от куршум. Станка го притисна към себе си.

– Чедо!

Залюля се напред и назад, както правеше, когато го приспиваше като малък , и гласът й премина в тих напев. От очите й се стичаха потоци от сълзи. Малката надеждица, която трепкаше у нея, угасна.

По някое време дойде на себе си. С мъка пусна тялото на Жельо, положи го по гръб и посегна да затвори очите му, целуна го по челото, сетне го прекръсти и разтреперана се изправи.

– Господ да ви убие, поганци! – занарежда тя, оглеждайки за последно касапницата, посред която се намираше. – Господ да ви убие! Колко хорица затрихте!

Запристъпва бавно, като внимаваше да не бутне някого, и олюлявайки се се отдалечи. Като мина край къщата на девер си, тя надникна вътре. Нямаше никого. На масата стоеше половин пита, завита с шарена кърпа. Взе я. На стопаните нямаше да им трябва.

Върна се на егрека по мръкнало. Имаше пълнолуние и луната светеше от небето ярка и облещена като калайдисана тепсия. Всичко се виждаше и Станка можеше да върви без да се изгуби. Планинският връх отдалеч се забелязваше, огрян и изпънал се към небето. По него се водеше. Като влезе в колибата, старата се сблъска с жадните погледи на Цвета и Цанко. Нищо не я попитаха, но зачакаха сама да им каже каквото има. Тя мълчаливо остави торбата на земята, без да ги поглежда приседна на чергата и разтри челото си. Всичко беше ясно. Цанко в ужас закри уста с ръка. Цвета ревна.

– Боже, Жельооооо!

Раменете й се затресоха и сълзите се затъркаляха по лицето й.

След малко Станка я смъмри.

– Стига си ревала, ще ти спре кърмата. Или ще стане горчива и детето няма да я иска.

– Ама Жельо…. – не спираше младата.

– Няма го Жельо. – Изправи се и се огледа. Очите й бяха зачервени, плувнали във влага, трескави като на болен човек. Изглеждаше прегърбена, съсухрена, състарена. – Утре отиваме при Цана. Не можем все в планината да стоим. На това дете му трябва дом.

Цвета изтри сълзите си и застана до свекърва си, притискайки бебето към гърдите си.

– Майко – подхвана плахо тя, – детето трети ден стои без име, грехота е, човек божи, пък без име.

Станка се извърна към нея и загледа бебето. Вълкът пак се обади. Протяжният му вой огласи планината.

– Ох, пък и тоя звяр не спря да вие! – прошепна Цвета със страх.

В тоя момент Станка грабна бебето от ръцете на снаха си и го вдигна нагоре.

– Кръщавам те – рече с треперещ, но висок глас, – Вълчан те кръщавам! Като вълк да си силен, за баща си да отмъстиш един ден! Вълчан те кръщава баба ти! Здрав да си!

После притисна детето към себе си и горко заплака.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *