Какво те кара да се връщаш безброй пъти там горе? Това вероятно е най-често срещания въпрос, който бива задаван на всички, чиято страст е планината. Всеки вече е дал за себе си конкретен отговор, но като че ли това, което обединява почти всички отговори е възторгът, който се нуждаем по-често да чувстваме в живота си. Приключенстването ми дава способността да бъда изцяло, духовно и физически, в настоящия момент. Да присъствам с всяка частица на тялото си тук и сега. Когато се намирам в трудна ситуация в планината, се съсредоточавам върху следващата си стъпка, върху подслона, храната, водата и именно това изключително могъщо изживяване, от което толкова много сме се отдалечили в ежедневния си живот, ме карат да искам да тръгна отново.

Беше една от тези ранни съботни утрини, които очакваш с нетърпение, тъй като знаеш, че нещо интересно и вълнуващо е на път да се случи. Нощта бе неспокойна. През час нервно проверявах телефона си и се надявах при всяка следваща проверка часът да бъде все по-близо до този на ставане. Тъкмо вече се бях унесла, когато усетих как закачливо слънцето прокрадва лъчи по лицето ми, напомняйки своето присъствие и така дългоочакваният момент настъпи. Моментално се разсъних и се изстрелях светкавично от леглото, приготвих се набързо и в уречения час вече бях пред вкъщи в очакване на групата. Излизайки от вратата, вдишах дълбоко свежия въздух, погледнах наоколо и широко се усмихнах. Часът беше седем, а обикновено по това време (особено през зимата в почивните дни) все още се намирам в хоризонтално положение. В този момент сегашните грижи и задължения, суматохата и угрижените лица на хората, които срещах в ежедневието, бяха отстъпили място на чифт кални обувки, раница, побираща връхна дреха, два/три сандвича, бутилка вода и нещо сладко за из път. Съседското куче вече бе направилo своята първа сутрешна разходка и игриво ме поздравяваше, махайки с опашка и изплезен език.

  • Лора, скачай бързо вътре, че изоставаме с времето! – каза Петър, с извадена през прозореца на автомобила си глава, пристигайки с около половин час закъснение.
  • Добро утро и на теб, Петре! – измърморих докато се качвах в колата. Е, как е настроението, момчета, готови ли сте за ледено катерене? – шеговито попитах и останалите.
  • Белмекен е сравнително лесен връх, но никога не съм го изкачвал през зимата! – сподели Владислав – надявам се до обяд вече да сме горе, за да имаме достатъчно време да му се порадваме и да слезем докато е още светло.
  • Лично аз не съм много сигурен, че днес е най-подходящото време за неговото изкачване, но след като всички го искате, аз няма да се цепя от групата – отсече Борислав.

Докато пътувахме не спирахме да си припомняме преживени случки в планината през изминали години, споделяхме идеи за нови маршрути и места, които копнеем да посетим догодина. Обичаме го това време, когато сме всички заедно, когато сме себе си, изпълнени със стремеж към откривателство. Споделям възторга на големия български композитор Йордан Камджалов: “Навсякъде, където и да ходя по света, търся природа…Вдъхновява ме усещането за перспектива и за неща, ненаправени от човеци. Интересува ме това, което са построили по-големи сили…”

След около час път най-накрая пристигнахме на паркинга, намиращ се непосредствевно до язовир „Белмекен“, от където всъщност стартирахме. От малка наблюдавам гордо извисения връх от прозореца на своята стая и имах огромното желание някой ден да му се представя наживо. Днес запознанството ни щеше да се осъществи – той в цялата си снежнобяла, ледена прелест, а аз – с една голяма усмивка до уши. След последната направена проверка относно екипировка и провизии, се уверихме, че всичко е налице и така четирима другари – аз, Борислав, Петър и Владислав дружно тръгнахме, следвайки маршрута към върха. Не можехме да скрием радостта от вида на белия гигант пред себе си. Колкото по-бързо крачехме, толкова повече силният порив на вятъра се опитваше да ни спре, но това не ни отказваше, а напротив. Не спирахме да се замеряме със снежни топки, да правим фигури в снега и да се любуваме на спиращата дъха природа около нас. Унесени във ведро настроение, се отклонихме от обозначения маршрут, без да се притесним, тъй като вървяхме почти успоредно на него. Всички крачехме смело и уверено в редица, като поддържахме едно средно добро темпо. С момчетата това бе третия ни връх заедно. Мечтаехме да завършим годината със зимно изкачване. Бяхме изгледали и прочели солиден материал по темата относно зимна екипировка и физическа подготовка. Ентусиазмът ни бликаше отвсякъде ставаше ли въпрос за дълъг преход, изкачване на връх или просто обикновена разходка сред природата.

Увеличихме темпото, тъй като искахме да стигнем по-рано от плануваното, за да можем да използваме максимално слънчевото време и да слезем по светло. Въздухът бе по-чист от всякога, снегът по-кристален от най-кристалното бижу на света. Върхът бе притаил дъх в очакване на своите поредни посетители. Едва когато вече бяхме навлезли в гъстия клек си дадохме сметка, колко много всъщност се бяхме отклонили от обозначения маршрут.

  • Петре, къде си? – разтревожено попитах.
  • Тук, съм Лора! Мини от дясната страна на клека и ще ме видиш – уверено отговори той.
  • Виждаш ли някаква пътека или трябва да се върнем, за да опитаме от друго място? – отново попитах.
  • Не знам, от тук нищо не мога да видя! – продължи той.
  • Хей, хора къде е Борислав? – попита с въпросителна в очите Владислав.

Бяхме попаднали в капана на голям и обширен клек, който не позволяваше никаква видимост в нито една посока. С неистово усилие се опитвахме да си  проправим път, за да излезем отнякъде и да се опитаме да се ориентираме накъде да поемем. След приблизително едночасова борба с големия клек, най-сетне успяхме и тримата да излезем, но от Борислав нямаше и следа. Тримата се спогледахме с ужас. Започнахме да викаме с цяло гърло: „Боби“, „Бобииии, къде си?“ „Бориславеееее?“, но от силния вятър нищо не чувахме. От него нямаше и помен. Опитахме да се свържем по телефона, но разбира се никой от нас нямаше обхват. В началото трябваше да запазим самообладание и да измислим някакъв план, който да ни отведе до щастлива развръзка, т.е. да намерим Борислав и заедно всички да продължим катеренето. Отдалечихме се един от друг в търсенето, но така че да можем да се виждаме въпреки разстоянията. Не след дълго в далечината забелязахме малка точица, която уголемяваше размерите си с приближаването си към нас:

  • Група, открих пътя към върха! – възторжено и с широка усмивка възкликна Борислав, неподозиращ огромното притеснение, което бе причинил с безследното си изчезване.

Облекчени и същевременно ядосани на така щастливото момче, продължихме заедно по пътя, който бе открил. Вървяхме и катерехме вече около три часа, което предполагаше, че скоро така желаният връх ще разкрие своята прелест пред нас. Времето започна да се влошава, усещахме „сибирския“ студ с всяка клетка на тялото си. Вятърът ревниво бранеше своя Белмекен, но ние не допускахме да повлияе на нагласите ни. Колкото повече усилваше своята сила, толкова по-упорито крачехме. Непосредствено преди върха снегът премина в твърд лед, който имаше и своето очарование. Участъкът, разкриващ невероятна гледка към язовира, предразполагаше безопасно (макар и кратко) спускане по ледената си покривка. Ентусиазирана при вида на гледката и без колебание седнах на по-високата издутина и рязко се засилих. Пързалката бе дълга не повече от петнадесет метра. Спускайки се по нея мигновено се върнах към детските си години, когато единственото условие, за да излезеш на снега, бе да си се нахранил и добре екипирал. С найлон в ръка можеше да завладееш света. Опиянена от емоциите, повторих още няколко пъти спусканията, които се осъществяваха без помощни средства – просто сядах и с краката си се засилвах: „Искам пак!“ – повторих още няколко пъти, но момчетата вече позамръзнали ми дадоха да разбера, че повече опити няма да има и че е време да завършим започнатото. Оставаха ни около двеста метра до върха. Колкото повече бързахме, толкова повече бивахме затруднени от силните пориви на вятъра. Времето не възнамеряваше още дълго да остави над нас своето слънце и белите си памучни облачета. Усещайки това, последните сто метра буквално ги пробягахме. Ето го и него – връх Белмекен! Гордо извисен, леден, величествен! Радост бликаше от очите и сърцата на всички нас. Поздравихме се, направихме си няколко снимки и поседяхме известно време, за да попием максимално от атмосферата на ледения гигант. За съжаление нашата идилия бе прекъсната от внезапна, мощна, снежна виелица. Чу се едно бучене, което предизвика ужас и паника у всички нас. Бързо се ориентирахме към слизане, но това изглеждаше непосилна задача. Надолу маршрута не беше обозначен, а ледът се впиваше в костите ни. Ходенето по него беше невъзможно. Нямаше и следа от белите и пухкави облаци. Всичко се смрачи, а вятърът продължаваше да усилва своя порив.

  • Лора, подай ръка, бързо! – извика Борислав.

Тъкмо, когато протегнах ръка, за да хвана неговата, усетих как нещо силно ме избута и отнесе на около двадесет/тридесет метра. Видях как Боби се бореше със злата виелица, за да се добере до мен, но тя бе така съсредоточена в своята мъст и всячески се опитваше да ни накаже за това, че се бяхме осмелили да се докоснем до нейния връх. Безпомощно лежейки на коварния лед виждах силуетите на другите двама, намиращи се сякаш на хиляди километри далеч от нас, в търсене на път, който да ни отведе до парче земя. В този момент,  някъде между реалността, отчаянието и настървено чакащия своята поредна жертва сън, изпаднала в състояние на агония и тотална безпомощност, в съзнанието ми се струпа навалица от носталгични спомени, надпреварващи се един с друг, искайки и настоявайки да бъдат последните, които ще запомня преди да заспя. Картини с ликове на най-близките ми хора изплуваха пред мен и всеки от тях ме даряваше с последната си топла целувка. Чувствах, че се прибирам у дома. И точно, когато развълнувано отварях бащината врата към дома, бях завлечена в черна дупка. Почувствах силно разтърсване. Заскрежените ми очи едва се отвориха наполовина само, за да видят как Боби коленичи отчаяно до мен, крещейки с пълна сила нещо, което не можех да чуя.  По силно изхвръкналите вени на гърлото му се четеше отказ от приемане на статуквото. Силният шум и бучене вече ги нямаше. Тишината господстваше, а ние бяхме нейни роби. Снежинките, в цвят на пепел, играеха своя танц над нас за последно. Борислав не спираше да се опитва да ме върне обратно, чувах телепатично неговите мисли, но не усещах нищо физически. Устните му безмълвно крещяха: „Нее, нее !!! О, боже та ти си цялата замръзнала! Чуваш ли ме, Лора?! Моля те, ако ме чуваш, опитай се да стиснеш ръката ми!“. Единственото, което успях да прошепна с дрезгавия си глас бе: „Кракът ми…ръцете ми…не ги усещам!“. Болката беше зверска. Сякаш остър прът се бе забил в десния ми глезен и при всяко леко мое движение се забиваше и въртеше още по-надълбоко. Пръстите на ръцете ми, бяха станали продължение на ледената покривка под нас. Единствено нагорещена лава, минаваща наблизо, бе в състояние да ги спаси.

Отказвах да се предам. Просто не можех. Не беше това мястото за последния ми сън или поне не си го представях така. Не бях признала на още толкова хора, колко ценни са за мен, личности, повлияли ми във всяко едно отношение и възприятие спрямо неща от живота. Някакъв порив за неизживяна младост и живот, някаква вътрешна херкулеска сила се загнездиха в сърцето, съзнанието и душата ми, които преливаха едни в други, за да увеличат своята мощ, изпълваща всяка частица от тялото ми. Именно този вулкан от енергия и помощта на Борислав, ми помогнаха да се откъсна от вледеняващата земя, която все още се мъчеше с пипалата си да ме задържи. Стъпвайки само с левия си крак и с ръка през рамото на Боби, успяхме да помръднем само с няколко сантиметра напред.  Безизходица и отчаяние се четеше по вкочанените ни лица. Зад нас се случваше апокалипсис. Все още усещахме дъха на разлютялото се и яростно време.  С безмилостни болки в ръцете и краката се опитвах да направя прогрес, който бе незначителен. Минутите се нижеха с години, а часовете бяха хилядолетия. Някъде между тези мрачни изминати години и хилядолетия се загатваше евентуалното ни спасение. Около петстотин метра по-надолу от върха мъглата събличаше черното си наметало, под което Владислав и Петър бегло се показваха. Момчетата, силно разтревожени от липсата ни, се мъчеха да си проправят път към нас, но едва сега този път бе възможен. Виждайки ни с Боби на предела на силите ни, мигновено се стекоха на помощ. Мислено си казах: „Спасени сме!“. Владислав веднага взе ръцете ми и ги притисна в своите, като внимателно ги разтриваше, за да ги затопли. След като започнаха да възвръщат малко по-малко телесния си цвят, Влад моментално събу ръкавиците си и сложи ръцете ми в тях. Топлина, радост и огромно облекчение се вляха в мен точно в този момент. Можех отново да движа пръстите си! За съжаление все още не си чувствах глезена, но с нечовешки усилия и с помощта на момчетата продължих слизането. Тъкмо когато си помислихме, че сме спасени от бурята, разиграваща се високо горе, изведнъж Петър се подхлъзна и тъй като се намирах непосредствено зад него, опирайки се на ръката му, се свлякох и аз. Под нас всичко бе хлъзгаво и придвижването се осъществяваше трудно. Владислав и Боби успяха да се закрепят с помощта на щеките си, а аз и Петър продължихме слизането по неравния склон върху задните си части, като ръцете използвахме за спирачки (там, където бе възможно, разбира се). Това ни костваше обширни натъртвания и синини почти по целите ни тела, най-вече по бедрата, а ръцете бяха ожулени, с рани, които дълго напомняха за преживяното. След приблизително двучасово слизане, почти по мрак, така копнеещата земя се откриваше пред нас, приветствайки ни с чувство на гордост, разтворила обятия, за да ни прегърне, приюти и поздрави за спечелената война срещу стихията на времето. Озовала се веднъж на нея, буйни потоци от сълзи се стекоха от очите ми. Започнах развълнувано да целувам твърдата земя и да благодаря на другарите си, че бяха там, до мен, че ме спасиха, че без тях нямаше да имам възможността да прегърна отново родителите си, приятелите си, близките си и да кажа на всички тези хора, които изплуваха в съзнанието ми докато лежах безпомощна, колко важни са за мен и че ги искам в живота си.

След като вече чувствахме земята под краката си, куцукайки, се отправихме към колата. В главата на всеки преминаваха отново епизодите на днешното преживяване. Качвайки се в колата, точно преди да затворя вратата, се обърнах и погледнах право към върха. Изпитвах смесени чувства. Яд, болка и уплах от свирепата борба между мен и природната стихия, но и същевременно удивление и благодарност, че ме бе допуснал до себе си и бе оставил отпечатък в сърцето и съзнанието ми за цял живот.

Днес, все още наблюдавам от стаята си ледения Белмекен. Усмихвам му се и ми се иска дълбоко в дебрите си да ми отвръща със същото, макар да знам, че е безразличен към мен и всички останали, някога докосвали се до него. Въпреки това нетърпеливо очаквам отново да го посетя, защото се нуждая да усещам, че съм под влияние на по-голяма сила, която да ме зарежда, смирява и възхищава едновременно.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *