Победата, с вкус на захаросан мед, бавно се разтапя и стича по небцето, кръвта я разнася до всички части на тялото, сгрява ги. Не позволява да измръзнат. Победителят никога не е сам, точно толкова, колкото победеният е насаме с поражението. Тук, на планинското било, под милостиво падащия сняг, въпреки загубата от прехода, който никога няма да завърша, съм победител. Губя битката – печеля войната. Подчинявам страха. Приемайки го, надмогвам човешкото в себе си. Вече не съм близо до съвършенството. Аз съм съвършенство. В абсолютната свобода.

Изтощително усилие – мозъкът изпитва остър недостиг на кислород, в комбинация с високия адреналин, движенията ми не са координирани. Отнема много време, докато мозъчният импулс се обособи в конкретно действие, изпрати заповед до съответния орган за изпълнение, а все едно някой продължава да надува разтегливия балон на времето и наблюдавам как протяжно бавно крайниците се задействат като в стоп кадър и правя следващата крачка. Въпреки косия напор на вятъра, привел ме до земята, успявам да изправя глава . Погледът ми изгубен блуждае напред и нагоре, където трябва да е билото на планината. Мъчителна е всяка стъпка, с която преборвам денивелацията и снежинките сменят своя танц. Валсуват с въртеливи пируети. Спирам да мисля за болката и студа, докато наблюдавам съвършената им кристална структура, изяществото, с което се спускат от небето и стъпват на пръсти върху заледената кора. Мозъкът е устроен така – търси илюзия, с която да се залъже. Мислите не намират покой, трябва да предъвкват някаква възможност, да гадаят опасността, да търсят решения за реалното.През заскрежените клепачи и обледенените кичури коса, които подрънкват щом се допрат един до друг, погледът се губи напрегнато да различи някакъв контур от бялата завихрена маса, която вятърът запокитва върху ми. Върла денивелация, не се катеря – лазя по склона. Няма в какво да опра погледа, затова очите ми следят мястото, където забивам туристическата щека при всяко наемане и за да не ми се завива свят, поглеждам към крака, с който ще направя следващата крачка. Ляв, …десен. Бетонни. Вкочанени трупчета са краката, напрягам цялата сила на волята, за да ги преместя. Гласът, застинал дълбоко някъде в гънките на разума, не може дори да извика спомен за произнасянето на каквато и да е дума. Все едно никога не съм могла да говоря. Ляв,….десен. Заставям мисълта да изтича през очите и да надмогне повдигането на врастналите със земята крака при всяка стъпка. Ляв,….десен. Съзнанието повтаря, че не трябва да спирам. Мисълта, която служи за осигурително въже, в което съм се хванала : „ Не спирай! Движи се! Не сядай! Напред!“ блъска в слепоочието и шуми в ушите. Създава усещане за топлина. Ляв,…десен…

Трябва да съм близо до билото, снежинките вече не валсуват, забиват остри метални игли в лицето. Някъде по пътя загубиха балетните си пачки*. Превърнали са се във войнствено наточени копия , които от упор летят към мен. Винаги съм твърдяла, че в оръжията има трудна за обяснение красота. Това е човекът – в критичните за него моменти, без да я търси, вижда красотата. Тя го спасява. Сам решава кога сетивата ослепяват за нея. Още усещам. Студът се е превърна в остра болка. Това е добре. Не съм измръзнала. Вече не чувствам студа. Усещам само болката.

Ляв,…десен. Ситни крачки, една до друга. Движа се бавно. Аляският маламут, с когото катерих последните осем години, липсва. С него денивелацията не е фактор, който влияе върху скоростта и времето. Надявам хамута, връзвам го около кръста си и се отпускам. Трябва само да го следвам, останалото извършва той. Животинският инстинкт намира краткият и точен път, дори при отсъствието на видимост. Червеният повод не е само осигурителна връзка при катеренето. Пъпната връв е, по която се влива силата на неговата кръв, инстинкти, ориентация. Решителност и действие. Любов, която извисява над личните възможности.
Ляв,…десен. Мисълта за моя питомен вълк сгрява отвътре и стъпките не са така ситни, искам да съм ускорила малко темпото. Изгубих се в представата за времето. Цяла вечност вървя. Нищо в пейзажа не се променя. Движа се като в онези стъклени топки, които подаряват за Коледа. Завихрена снежна маса. Безкрайно изкачване на стръмен участък, който не свършва. Къде е билото…

Ляв, десен. Ляв, десен. Първоначално не зная как да се доверя на неговите инстинкти. В стремежа да доминирам, за да го направя социален за света, който обитаваме, оказвам контрол и в планинските преходи при непознати терени. С малка видимост, суграждица, снеговалеж и силен вятър губя ориентир. Това ни отне два часа от хижа Плевен към връх Ботев, за да се върнем отново към зимната маркировка. На няколко пъти се изправям над урви, в чиито основи зеят бездни. Съборените при внезапното спиране камъни, потъват в гърлото на вятъра преди да стигнат дъното. И по лесни участъци се лутам с часове в обилния снеговалеж. Към Зелениковският манастир забивам в погрешно дере. Снежните завеси ме връхлитат една връз друга, на моменти отнемат дъха. В опит да обърна гръб към вятъра сменям посоката. Между писъкът на бурята приглушено чувам хлопките на животни, едва-едва. Може би от стадо полудиви коне. Или напред във върхушката има кошара. Опитвам да викам, но озовала се в ниското, гласът няма силата да надмогне грохота в сприята. Страхът надделява и се връщам.

Ляв, десен. Ляв, десен. Докато при прехода хижа Дерменка – хижа Добрила откривам как едно и също нещо може да е спирачка и инспирация едновременно. Датата е първи април. Същата зима още никой не е правил прехода. Вечерта в Дерменка, край бумтящите в камината цепеници, под акордите от китарата на хижаря, обещавам на другия ден да се върна обратно към заслон Орлово гнездо и оттам е лесно до Арката на свободата, в чието подножие е паркиран автомобилът. Но сутришната разходка на вълчо се превръща в забавна игра и увлечени в нея, се поддавам на емоционално решение – тръгваме към Добрила. Снегът е над коляно. В горната част се е образувала дебела ледена кора. В повечето случаи ме удържа и се заливам от смях, докато се движа грациозно по нея. Вълчо, поради килограмите, с които ме превъзхожда, често затъва с предните лапи и пропада в дебелата преспа. Прави опулени муцунки и смешни подскоци докато се измъкне от снега. Неусетно излизаме от гората и започваме да катерим Гердектепе. Поради открития склон, вятърът е оголил баира и се върви значително по-лесно. Малко преди върха аляският маламут става неспокоен, започва да скимучи и се завира в краката ми. Накъсявам повода. Погледът ми спира в огромна меча следа.
Ляв, десен, Ляв, десен. След малко още една и още една. Замръзвам. Поставям ръката си в следата. Дланта ми се изгубва в нея. Няколко крачки до върха. После спускане надолу и не повече от двайсетина минути трябва да сме в Добрила. Решено. Склонът от другата страна се оказва южен. Тук вятърът отсъства и затъваме в дебелината на трупания през цялата зима сняг. Липсва ледената кора, по която се движа лесно. С всяка крачка пропадам над коляно и с усилие измъквам всеки път крак, за да прекрача. Нанадолнището ни спуска в гора, в чиято просека следваме маркировката към Добрила. Плетеница от множество следи на диви животни. Вълчо все още е много неспокоен. Продължавам да виждам мечите лапи, наред с тези на диви прасета, елени и…керемидена купчинка, от която се вдига лека пара. Застивам при топлата на допир купчинка, в която се виждат не смлени семенца от горски плодове.

Миналата зима изкарах двадесет дни в конната база при село Балканец. Конярчето ме научи безпогрешно да различавам мечите изпражнения. Тези пред нас, са още топли.

Страхът понякога блокира сетивата. Обхождам с напрегнат поглед сумрака под боровете. Замъгленото зрение не може да проникне и разгадае сенките под дърветата. Друг път страхът дава мощна инспирация и взима правилното решение. Отпускам повода на аляския маламут и го пришпорвам. Мощният инстинкт на природата е винаги безпогрешен. Като изстреляни от торпедо, скоро се озоваваме на поляната пред Добрила.

Ляв, десен. Ляв, десен. Изкачих денивелацията. Единствена съпротива сега е насрещният вятър. Трябва да продължа да вървя без да спирам и ще стигна. Снежната вихрушка, през която се движа е сменила цвета си в гамата на сивото. Отсъствието на искрящо бяло ми напомня, че наближава вечерта. Задължително трябва да бързам, да изпреваря мрака.

Ляв,…десен. Ляв,….десен. Зная, че нещо ми липсва, но сетивата са толкова измъчени и минава време преди да разбера какво отсъства. Никъде не съм спирала, не съм сядала, не съм вадила нищо от раницата, не съм…
Вече не усещам болката.

Ляв…ляв…ляв…

Свеждам поглед към тялото. Не се движа. Снегът ме е зисипал до кръстта. Раницата на гърба ми дава някаква сигурност и удобно съм се облегнала на нея. Не ми е студено, защото раницата ме пази и топли гърба. Усмихвам се навътре. Не е това. Сетих се, че отдавна не усещам студа. Опитвам се да си спомня, защо беше страшно, ако спра да чувствам и болката. Не успявам. Нима това е важно. Толкова е удобно. Спокойно. Нищо друго няма значение. Тихо. Красиво. Дори вятърът не навява. Утихнал е. От оловото в небето се стелят изящни пухчета. Чудя се как може от метала да падат пера. С въртеливи движения, топли като душици на току-що изпечен и разчупен хляб. Нафора. Изправям глава. Поднасям лицето си под техния съвършен танц. С отворени очи. Някои от тях кацат върху клипачите ми. Гъделичкат гледците. Другите полепват по езика. Толкова са много. Така тихи! Танцуват в ритъм. Музика? Флейта! Това е флейта! Радост!

Хубаво е да не бързам. Да имам достатъчно време, за да мога да се насладя на детайлите. Снежинките не падат хаотично. Опитвам се да хвана ритъма от музиката, по която танцуват. Ваят причудливи фигури от непознат танц. Ефирни, в балните си рокли със стъклени пантофки, приказни! Някъде зад тях усещам различно движение. Някой идва. Нещо се приближава. Опитвам се отвъд снега, да видя в пристъпващия мрак. Не успявам. Очите са уморени от взиране в бялото. С цялото си същество усещам приближаването. Изведнъж балеринките се подреждат в строен шпалир. От настъпилата вечер с мощните си гърди препуска с влажната си муцунка, изплезения език, с топлите, горещи, кафяви очи аляският маламут, с който катерих последните осем години. Посреща ме.

Бялата козинка от сърчицето на челото му блести.

______________
* пачка – поличка за балет

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *