В Розмари всеки се страхуваше от Дивото- всичко отвъд високите стени на градчето. Единственото, което виждахме от външния свят, беше върхът на планината, издигаща се на юг, и елените с рози в рогата, изрисувани по стените на града. Тези животни изглеждаха толкова величествени, горди. Не исках да ги виждам само като рисунки…

Хората по улиците рядко вдигаха поглед към небето. Плашеха се от мисълта за безкрайността. Но имаше и такива, осмелили се да отидат в планината- моите герои. Мечтаех някой ден и аз да изляза, да бъда свободна, макар че тези, които излизаха, никога не се връщаха. Когато се разхождах из Розмари, се чувствах в капан от високите стени, чиито порти се отваряха само когато някой доброволно поемаше на пътешествие. За последните 10 години нямаше такъв повод и смятах да променя това.

Бащата на един мой приятел Хидео, беше част от последната организирана експедиция. Хидео беше на девет, когато баща му замина и повече не се върна.

  • Мъртъв е!- убеждваше го майка му.
  • Не! Вярвам в него! Жив е! Не би ни изоставил!
  • Хидео, той не знаеше какво го чака в Дивото!
  • И нямаше и да разбере, ако не бе излязъл! От къде можем да сме сигурни, че навън е опасно, щом само малцина се решават да излязат?
  • Хидео, никой не се връща…
  • Може би не се връщат, защото не искат да го направят! Може да са решили да заживеят свободно, а не да са птици, затворени в клетка! Хората са изгубили връзката си с Дивото, мамо! Живеят изолирано и това им вреди. Някой ден и аз ще изляза от тази дупка, която наричате свой дом!

Хидео ме запозна с идеите си за пътешествие. Беше твърдо решен да напусне Розмари. А аз бях твърдо решена да го последвам. Имах му доверие, бяхме приятели от малки. Започнахме да събираме информация за Дивото от ръкописи и карти, създадени още преди човекът да се отдели от природата.Намерихме много писания за елените- символ на слънцето, на новото начало. Скоро за мен щеше да има ново начало отвъд капана на стените. Често посещавахме старата библиотека, където се срещахме с Виви и Силви- дъщерите на библиотекаря.

  • Сериозно ли смятате да излезете!?- извика Виви, когато разбра за плановете ни.
  • Да- отвърнах.- Искате ли да дойдете с нас?
  • Няма начин!- отсече Силви.
  • О, стига си била такава сухарка! Ще бъде забавно. А и го казваш, защото си “отговорната” по- голяма сестра.
  • Ти, ако искаш, отивай с тях. Аз мога да помогна само с информацията- вдигна рамене Силви.

Пет години по- късно вече бяхме готови за мечтаното пътуване. Оставаше само едно, може би най- трудното. Трябваше да кажем на семействата си за онова, което бяхме планирали толкова дълго.

  • В никакъв случай!- отсече майка ми, още преди да съм довършила историята си.
  • Мамо, почти на осемнайсет съм. Мога сама да взимам отговорни решения. Толкова много прочетох за света навън. Трябва да го видя със собствените си очи…
  • Когато навършиш осемнайсет, прави каквото искаш. Дотогава дори не си помисляй за напускане на града.

С мама не можеше да се спори, затова кимнах с глава. Готова бях да изчакам половин година още, но дали другите щяха да изчакат мен? На следващия ден, както винаги, се срещнахме в библиотеката.

  • Разбира се, че няма проблем!- каза Хидео, когато му разказах за разговора с мама.
  • Но ти чакаше деня, в който ще заминеш, толкова дълго. Не искам да те бавя с още половин година, а и е по- добре да тръгнеш на пролет, защото…
  • Не искам отпътуването да бъде специално само за мен. Няма ли да е супер да заминем на рождения ти ден?- каза с широка усмивка.
  • Би било… направо страхотно- отвърнах. Щях да се разплача, затова извърнах глава.

Силви беше на 21, а Хидео и Виви- на 19, така че родителите им не се бъркаха в решенията, които децата им вземаха. Майката на Хидео отдавна се беше примирила с ината на сина си.

Шестте месеца, които оставаха до осемнадесетия ми рожден ден не бързаха да отминат. А през това време новината за първото отваряне на градска порта от десет години насам, се разпространяваше мълниеносно. В началото на август вече цялото градче знаеше за нас тримата. На улицата ме заговаряха хора, които дори не познавах. Някои се опитваха да ме разубедят. Колко глупаво от тяхна страна. Нищо не се беше променило за пет години. Бях готова да последвам Хидео, пък кавото ще да става.

На уречената дата- 17. октомври, се събудих рано. Полежах малко в леглото с отворени очи. Днес щеше да се случи… Вдигнах ръце към тавана. Загледах се в треперенето им. Отвих се бързо. Станах от леглото. Облякох се. Закусих… Може би за последен път у дома… След този ден всичко щеше да бъде различно. Взех раницата си, която бях подготвила още предната вечер. Днес щеше да се случи… Пред входната врата стоеше мама.

  • Ето, мамо, вече съм на осемнайсет. Взех своето решение. Не можеш да ме спреш…

Смятах, че ще започне да ме разубеждава. Но вместо това, за моя изненада, се приближи и ме прегърна.

  • Гордея се с теб. Гордея се, че си толкова смела…

Сълзите й докоснаха кожата ми. Пареха.

Прегърнах я и аз.

  • Обичам те- успях да продумам.

Отдръпнахме се една от друга и дълго се гледахме, без да кажем нищо. После се обух и излязох от дома. Мама остана загледана в мен. Усещах погледа й върху гърба си като стаена мъка.

Пред Южната порта се беше събрала огромна тълпа. Когато ме видяха, хората бързо направиха пътека пред мен. Хиляди очи бяха втренчени в мен, докато вървях към портата. Там вече чакаха Виви, Хидео и… Силви?! Усмихна се, когато ме видя. Беше с раница на гърба.

  • Размислих. Прочетох много за света навън. Толкова време прекарах с вас… Не мога просто да остана.

Също й се усмихнах.

  • Тръгваме ли?- попита Хидео.
  • Да вървим!- извикахме.

Настъпи тишина. Портата започна да се вдига бавно със скърцане. Лека- полека пред нас се откриваше Дивото… Мълчахме и гледахме. Никой от нас не можеше да направи и крачка към това, което се разкриваше пред нас. Портата спря да се вдига. Сякаш времето спря заедно с нея. Колко мина? Минута, две? А може би повече? Огледах лицата на хората около нас. Смесица от страх и любопитство. Изведнъж Хидео тръгна напред. Право към Дивото. Виви, Силви и аз се спогледахме и също поехме. Зад нас остана развълнуваната тълпа.

Веднага щом и четиримата излязохме, портата отново заскърца, а шумът на хилядите гласове заглъхна.

Бяхме навън- хубаво. А сега какво?

Изпълних дробовете си със свежия въздух. Беше различно. Дишах някак по- леко. Погледнах стената. Външната й страна беше обрасла с рози. Дивото не се страхуваше от нас…

Вдигнах очи към планината. Беше толкова… привличаща… Хидео разглеждаше картата. Пред нас имаше нещо като пътека, която водеше нагоре в планината. И без карта можех да кажа, че трябва да тръгнем по нея.

  • Какво толкова го съзерцаваш това парче хартия?! Нямаме много избор- каза Силви, сочейки пътеката, сякаш бе прочела мислите ми.

Хидео вдигна рамене. Тръгнахме нагоре.

От двете ни страни се издигаха огромни дървета с листа в най- различни цветове: жълто, червено, оранжево…

Дълго ходихме без да казваме нищо. Гората беше жива. Короните на дърветата бяха толкова гъсти, че слънцето стигаше до нас на снопчета лъчи. Усещахме магията около нас. Чувствах се свързана с това място. Но това беше невъзможно. Никога преди не бях идвала…

  • Уф! Какво по…- блъснах се в нещо. Това нещо беше Хидео, който бе спрял пред мен.
  • Виж- каза и посочи пред нас.

Изящно светлокафяво животно с рога като корона ни наблюдаваше. Беше елен. Силви направи крачка напред, но животното се стресна и с няколко бързи подскока се скри от погледа ни.

Продължихме напред. Чудех се какво още ще срещнем… или какво ще срещне нас…

Изведнъж се чу писък. Беше Виви. Затичах се в посока на вика, но не я видях.

  • Виви! Къде си?
  • Тук. Паднах в някаква глупава дупка да му се…

Видях Силви и Хидео спрели на едно място с погледи, забити в земята. Хидео ме видя и ми помаха да се приближа. Виви беше паднала в дълбока яма.

  • Добре ли си?
  • Според теб добре ли съм?!- отвърна през сълзи. – Бързо! Дайте въже! Какво седите и зяпате само?!

Отне ни време да издърпаме Виви при нас.

  • Опитай се да станеш- каза й Хидео.
  • Не мога. Кракът ме боли. Мисля, че паднах на него.
  • Можеш ли да го движиш?
  • Не…
  • Добре… Не е добре. Трябва да намерим помощ. Веднага. Връщаме се в Розмари. Не беше добра идея да напускаме…
  • Силви, не се паникьосвай. Ти ще останеш тук със сестра си, а аз и Хидео ще отидем да потърсим помощ. Запалете огън, за да можем да ви намерим. Ясно?
  • Я- ясно- заекна Силви.

Пет минути по- късно вече се препъвахме през гората. Свечеряваше се. Дърветата хвърляха зловещи сенки наоколо. От всички посоки долитаха крясъци, вой, шумолене в листата. Опитвах да се движа плътно зад Хидео, но той бързаше прекалено много и спираше, за да ме изчака.

  • Трябваше да останеш със сестрите.
  • Не е добра идея да ходиш сам. Ако нещо се случи…
  • Почти стигнахме- думите му ме изпълниха с, макар и малка, надежда.

На небето изгряха хиляди звезди. Фенерчето едва осветяваше пътя пред нас. Усещах бясното биене на сърцето си. Изведнъж нещо огромно се изпречи на пътя ни- стената! Паднах на колене. Не вярвах, че някога ще съм щастлива да я видя.

  • И сега какво?
  • Да викаме. Може някой да ни чуе.

Изведнъж зад нас се чуха стъпки. Хидео се извърна и освети фигурата на някакъв мъж.

  • Кой си ти? Какво търсиш тук?

Непознатият вдигна ръце.

  • Аз съм от Розмари. Преди десет години излязох с още четиринайсет души. Но когато се върнахме, никой не отвори портата. Останахме навън завинаги. А вие кои сте?
  • Аз съм Хидео, а това е Мира. Ние също сме от Розмари. Днес излязохме…

Вече не чувах разговора им. Бях изтощена. Усетих как ми причернява и падам на земята.

Когато се събудих, лежах в някаква палатка. До мен седеше непозната жена.

  • Къде съм?!
  • В лагера ни. Ние сме от Розмари, като вас. Коджи ви доведе и ни разказа кои сте – не беше ли това името на бащата на Хидео? – Приятелите ти също са тук.
  • Колко време съм спала?- попитах.
  • Около час. Ето…- подаде ми чаша вода.
  • Благодаря- отвърнах, след като я изпих.
  • Чакат те отвън- каза и излезе.

Последвах жената. На няколко метра от палатката беше запален огромен огън и около него седяха хора. Сред тях бяха непознатият мъж, Силви и Виви. Отидох при тях. Виви и Силви разпитваха хората от лагера. Хидео седеше срещу мен от другата страна на огъня. Усмихна се, когато ме видя. Въздухът бе изпълнен със смях и мирис на смола.

  • А защо не успяхте да се върнете в Розмари?- попита Силви.

Изведнъж смехът секна. Настана тишина. Чуваше се само пукотът на огъня. Мъжът, който ни беше намерил в гората, заговори:

  • Управляващите града се боят , че ще изгубят властта си, ако хората решат да открият знанието за Дивото, да разберат, че са част от него. Жителите на Розмари са подчинени на страха си. Затова управляващите обявяват напусналите града за загинали и не ги пускат обратно зад стените. Нашата цел беше върхът, но…- тук спря. Очаквах да продължи. Исках да продължи. Виждах напрежението в очите на приятелите ми.
  • Върхът беше наша мечта- подхвана жената, която ме беше наглеждала в палатката.- В началото експедицията ни вървеше добре. След няколко дни обаче стигнахме стръмна каменна река. Разпростираше се докъдето поглед ни стигаше. Не можеше да бъде заобиколена по никакъв начин, а според картите ни това бе единственият път до върха, затова започнахме да се катерим по камъните. Бяхме изминали голямо разстояние, когато земята се разтресе мощно. Огромни скали полетяха надолу. Трима души загинаха, премазани от тежки канари, шестима бяха ранени от падането по склона… Тогава поехме обратно към Розмари, но когато пристигнахме…
  • Така пропадна нашата мечта- да бъдем над всичко и всички; светът да бъде в краката ни; да гледаме от високо потъналия в страх и унижение Розмари. Планината не искаше върхът й да бъде покорен от хора, които толкова години бяха живели в страх от нея.

Всички около огъня бяха свели глави. По бузите на някои се стичаха сълзи.

  • Но сега нека не се връщаме към неуспехите. Разкажете ни повече за вас. Защо решихте да напуснете?
  • Ами в началото…- започна Виви, но не останах да изслушам историята, защото Хидео стана, дойде при мен и постави ръка на рамото ми. Каза, че трябва да поговорим.

Отдалечихме се на няколко метра от огъня.

  • Имам подарък за теб- каза и ми подаде малка кутийка за бижута.- Честит рожден ден!
  • Благодаря- отвърнах и отворих кутийката. Вътре имаше верижка с медальон във формата на елен с рози в рогата.- Прекрасна е!
  • Мислех си… – започна с тъжен глас- беше ни толкова хубаво заедно. Щяхме да стигнем до върха. А сега…
  • Какво има?
  • Не знам… искам да продължа нататък, но… Виви е със счупен крак и Силви сигурно ме обвинява за това… А и да ви излагам на такъв риск…
  • Може пък планината да не ни постави такова изпитание. Та ние не сме живели в страх от нея, от Дивото. Толкова дълго го желаехме. Трябва да опитаме да постигнем мечтата си. Хидео- хванах го за ръката и го погледнах в очите- последвах те до под върха… Ще те последвам и до самия връх.

 

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *