Те продължаваха да вървят и вървят нагоре. Около тях всичко бавно започваше постепенно да изчезва, сякаш  изтриванo с гума отгоре надолу от магическа невидима ръка. Пътят напред обаче винаги оставаше достатъчно ясен, за да продължат изкачването. Те бяха една зад друга като от известно време безмълвно се бяха разбрали да вървят в тишина, първо защото в началото се  измориха прекалено бързо, но основно решението им беше продиктувано, от това че останалите непознати се присламчваха към тях, намесваха се в разговорите им с присмехулни коментари и съвети, за неща които нямаха нищо общо с тях. Неща, които не ги засягаха и реплики, които караха двете момичета да се чувстват неловко. И не на място. Синхронно им се стори, че планината не е място, на което трябва да се чувстваш не на място. Не бяха принудени да са там. Никой от тях не беше. Не бяха прокудени да скитат. Не бяха изгонени. Нещо странно се случва когато хората, дори навън, те карат да се чувстваш… самотен. Те вървяха в редица и се поглеждаха от време на време. Беше и много топло и и се искаше да може да съблече още нещо от себе си. Вече няколко души и  бяха забранили дори да маха шала си, и колкото и да и се искаше да не ги слуша, инстинктивно им вярваше. Така продължаваше да крачи напред по бавно изчезващата зад тях пътека. Скоро щяха да се изкачат над мъглата. Това се чу някъде далеч отпред пред тях, но тя отдавна не виждаше водача, затова се спря за малко отстрани. Синеоката и приятелка се спря до нея я погледна въпросително. Тя започна да тършува из разхвърляната си раница:

-Може аз да имам?

Тя поклати глава. Беше започнала да се задъхва прекалено много и се сети за нещо, което в училище и на изпитите в университета и помагаше да регулира дишането си. Тя продължи да рови в чантата като се чудеше наум, защо по дяволите не ги беше пуснала в по-малкия джоб. След малко напипа малкото пакетче и го извади от чантата. Взе едно драже и подаде опаковката към приятелка си:

– Дъвка? – другото момиче завъртя очи. Изчака я да ги пъхне обратно в раницата и отново тръгнаха напред.

Не бяха изостанали твърде много. На 30-ина крачки от тях групата се беше спряла да изчака много изостаналите за тях ученици, които се бяха облекли по-неподходящо и от тях двете.

– За пръв път ли сте на поход? – тя си спомни за състоялия се, още в началото, разговор с неестествено червенокосата жена на средна възраст, която не беше спряла да ги оглежда.

-Не.- отговори тя.

-Тогава защо сте се облекли така?

-Не сме се качвам толкова нависоко.- отговори русото момиче до нея. Жената само изсумтя ги подмина.

-Ако човек само слуша този разговор ще си помисли, че сме се облекли с рокли за дискотека.- вдигна вежди тя и се обърна многозначително към кестенявата си приятелка.

-Аз не се обличам с рокли за дискотека- каза тя.

-Да, знам. – тя щеше да каже още нещо но…

– Ние и на дискотека не ходим…- довърши другата.

– Те и това не знаят. – И двете се засмяха  и продължиха да вървят.

Тя примигна още няколко пъти мислено и се върна обратно на мъгливата пътека. Започваше да се изморява и усещаше напрежението в мускулите си все по-отчетливо. Ушите и бях  отглъхнали и тя вътрешно се поздрави за идеята с дъвката. Обърна се да продума на момичето зад нея, но и тя очевидно се изморяваше  и се беше съсредоточила в земята пред себе си. Не посмя да каже каквото и да било и вместо това се задоволи с мислите си, докато надеждата скоро да се изкачат над мъглата започваше да се изтрива подобно на пейзажа от есенните дървета обагрени в странно убити, керемидено червеникави, кафяви цветове наоколо. Едно от момчетата пред нея се обърна след… времето се беше превърнало в относителна:

– Иван каза, че ще излезем след малко – каза той и се усмихна мило, което я наведе на мисълта,че изглеждат доста зле, поне в сравнение с това, което си представяше. Откакто взе дъвката беше престанала да се задъхва и просто следваше мълчаливо групата нагоре, чудейки се как умората, която я беше налегнала още от средата на този  хълм, тази същата умора караше тялото и да се чувства толкова живо. Беше си наложила да не поглежда сивото намръщено небе. Вместо това започна да се оглежда само за признаци на повече ярки цветове около себе си. Тя отново се отърси от помислете си и се върна на светлите очи на момчето, което и говореше:

-Това не е Иван.-тя се усмихна за малко.

-Как така не е Иван?- червенокосата жена отпреди се закова до момчето. Момичето се усмихна отново:

-Ами не е. Приятел му е. Иван бил зает днес, та той щял да го замести.. – обясни тя.

-Откъде знаеш? – сопна се пак заядливата жена.

-Питах го, като се запознах с него. -отвърна пак тя и вече не и се струваше забавно да обяснява, а сигурно щяха да я питат, кое я е накарало да се запознае с водача.

Започваше да се чуди дали все пак това че хората не я разбират е просто щастливо стечение на обстоятелствата, а не огромния недостатък на нейното съществуване.

Човекът, който не беше Иван, обаче се оказа прав и след около още 30 минути ходене успяха да се издигнат над мъглата и настроението и значително се подобри.

Веднъж щом успяха да излязат от задушващото кълбо от сгъстен бял въздух, пред нея се откри и гледката, за която беше дошла. Заради която всички бяха дошли. Тази спираща смисъла гледка. Като полароидна снимка, която ще носиш вечно в мозъка си, в някое закътано чекмедже, без съмнение….но ще е там. Картина, която дава пауза на всичко. Навсякъде. И няма никой. Никъде. Изведнъж си точно толкова сам, колкото и в най- лошите си дни, но е друго сега. Сега е друго. Сега си сам с природата. С всичко, което тя е вложила, за да създаде нещо, което кара всичко да спре: мисли, думи, действия. Няма бъдеще. Няма минало. Няма история. Няма време. Нищо друго няма освен теб. Точно там. Точно тогава. Няма нужда да си търсиш място под слънцето повече. Защото се търсят само загубените неща…Нали?

И тогава я видя. Там долу. Видя я. И мислите и се върнаха. Имаше нещо в нея. Стори и се толкова далечна. Не далече. Далечна. Вече не можеше да избере да не я вижда. Вече беше станала част от гледката. От полароидната снимка. Затова:

-Накъде отива това момиче там долу? – обърна се тя към светлоокото момче, което я беше заговорило преди малко.

-Може да не е момиче – отвръща червенокосата жена. -Оттук всичко изглежда по-малко, не знаеш ли?

Тя избра да не отговаря, а само продължи настоичиво да гледа момчето:

-Не знам- каза той. – Там няма нищо…

Там. Няма. Нищо.

* **

Една дребна, самотна, леко прегърбена фигура се приближаваше несигурно и плахо към пътеката, която водеше към гробището. Рижавеещата и коса се разлюляваше леко от вятъра. Слънцето блестеше в очите и, а тя се опитваше да изкристализира образа, за да не се препъне в някои от корените, така здраво вкопчил прегръдките си парчето земя. Почвата на пътя бе суха и ронлива, а въздухът допълваше картината. Вървейки тя си мислеше, че вероятно количеството кислород във въздуха определено не е достатъчен, за да засити дробовете и. Искаше и се до погледа и да достига повече от зеленината, отколкото от прашния и чакълест път, но така или иначе не бе валяло скоро. Сигурно нямаше и да завали. Не се усещаше уханието на почвата, не можеше да се вникне в свежестта на растенията. Сега, макар около пътеката да имаше разнообразни дървета, храсти и цветя, нищо не изглеждаше живо. Нищо не би могло да те подсети за смисъла на съществуване на тепърва предстоящото да се открие пред погледа и място.

А именно да почетеш живота. А също и своя.

Тя имаше чувството, че всичко около нея е покрито с пелена от ситен прах, който бавно засипваше и нея и любовта и към света.

Стъпка след стъпка, тесният, коренясал път я водеше към мястото, което трябваше да посети. Беше го решила отдавна. Всъщност не беше задължение. Не и за нея. Едно известно премирение и успокоение тегнеше над душата и. Нямаше скръб, нямаше мъка. Просто трябваше да отиде. Щеше да отиде. И това беше. Всичко.

Продължаваша да върви бавно. Морния въздух непрестанно изпълваше дробовете и и и се струваше, че никога повече няма да е способна да диша истински.

И продължавапе да върви. Пътят се стесняваше все повече и повече. Докото пред вече уморените и очи не се откри това, което очакваше да види. Което беше дошла да види. Беше стигнала края на пътя. На пътеката. До самия край, на самият ръб. Бе застанала, бе вперила поглед в бистрото дъно на потока.

Бистър и чист. Изпълващ с прохлада и влага това ужасно и морно парче земя. Рояк ситни насекоми се виеха на ято около водата и на нея и се наложи да ги прогони  на няколко пъти с ръка. Бе жадувала да види тази река отново. На южния и бряг бяха запечатани едни от най-хубавите и спомени.  За нея сега нямаше нищо по-хубаво. На това напълно забравено мястно имаше толкова много за гледане. Толкова емоции за изживяване. За нищо на света не би заменила днешната разходка с поредния си четвъртъчен работен ден. Има неща, които не можеше да изпита в града или където и да е другаде, заобиколен от още по-нахални, от дребните насекоми над водата, хора. Незнайно защо, хората обичат да стоят по-горе от другите, за да те засенчват. Все едно има смисъл или разлика.

Затова тя стоеше и се любуваше на мира, носещ се от тази картина, изпълваща цялото и същество. Трябваше и още малко време преди да продължи пътя си. Трябваше и още миг от тази гледка. И още един…И още един…Крадеше мигове красота, така както останалите крадяха от нея порива и по приключения.

Приключения.

Така забравена и пренебрегвана дума…Имаше нещо толкова грозно в начина, по който обществото смяташе статичността и липсата на промяна за успокояващи…Нима не знаеха, че липсата на стремежи води до застой…до смърт? Би ли имало значение дори да знаят?

И тя открадна още един миг прелест. И продължи. На отсрещния бряг, ограден от  кипариси и гори я очакваше неиният любим…Всъщност много любими…на много хора.

Тя се отправи към тесния дървен мост, който щеше да я отведе до мястото, което макар да не копнееше да види, сега се бе превърнало в единствената и утеха. Със ситни бързи стъпки тя отново пое по пътя си. Както щеше да прави винаги.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *