Ръчния часовник тихо тиктакаше на нощното шкафче. След минута щеше да
показва точно седем часът сутринта на денят 16 юни. Г-н Константин Соколов,
счетоводител по професия, планинар по сърце, така известен още като Коцето Соколски,
вторачил се в тавана и с отпуснати ръце до тялото, беше готов да изключи алармата още
при първото и позвъняване. Нетърпението и вълнението, че ще посети планината, в
точност централен балкан, за малко да не го остави да спи. Хижа Мазалат го очакваше,
както и той очакваше да пие топъл чай в нея.

Телефона звънна и в същия момент вече беше спрян. Коцето изправен на крака,
запретна пердето от прозореца и разпъна ръце. На масата и стола бе багажа му –
перфектно подготвен, с нищо липсващо и нищо излишно. Влезе в банята, наплиска
лицето си и изми своите зъби точно две минути и тридесет секунди. Обу чорапите си,
които бяха положени върху панталона, който беше върху тениската, която пък върху
полара и най-отдолу – якето, точно в този ред подредени по който ще ги облече. Сложи
четката и пастата за зъби в малко пликче, което се побра в идеално оставеното за него
място в несесерът, който пък застана в горната част на раницата, точно по размер в
оставеното празно пространство за него. Провери още веднъж документите и парите, с
които тръгва и обу обувките си. Завърза ги с перфектен възел, който пусна и двата края
на панделката се отпуснаха върху обувката с напълно еднаква дължина.

Коцето се изправи и погледна часовника си. Точно в този миг стрелката помръдна
и застана на петнадесет минути след седем. Усмихна се на една страна, излезе от
квартирата си, хвана автобусът за гарата, който в неделни дни минаваше точно в седем
часът и седемнадесет минути, а в седем и тридесет и една той вече беше на жп гарата.
Соколкси беше от хората, които не обичаха да чакат или пък да губят времето си. Затова
и влакът, с който пътуваше тръгваше в седем и тридесет и осем часът. Точно в толкова
часът се чу свирката на регулировчика движение, влакът изсъска, и в същия момент, в
който Коцето остави своята раница и се отпусна на седалката, влакът тръгна.

✻✻✻

Докато пътуваше, Соколски изчисляваше отново и отново дължината и броя на
своите почивки по пътя към хижата, с функцията на променливата от закъснението на
влака и ги намаляваше или увеличаваше, според това кога евентуално ще пристигне на
гарата, така че в крайна сметка да се получи еднакво време за преход. Приготвеният
сандвич хапна точно в девет и тридесет часът, за да може разградените въглехидрати да
му дадат енергия по време на изкачването в подножието на хижата. Влакът пристигна
навреме на жп гара Павел Баня. БДЖ не успя дори да промени дори и с малко сметките
на Коцето. Малкото автобусче, което разнасяше хората по околните села се напълни
веднага и потегли. Всичко беше по план. Всичко беше точно. Коцето Соколски издиша
шумно и се облегна на седалката.

Нямаше изминати и няколкостотин метра от тръгването, когато автобусът спря.
Шофьорът дръпна ръчната спирачка и слезе да отвори багажника отзад. Настъпи тишина
и малкото пътници в автобуса се въртяха с любопитство. Коцето си погледна часовника,
след което се опита да види какво става през задния прозорец, но капакът на багажното
му пречеше. Чуха се победителни викове и тежки крачки. Автобусчето се разстресе от
поставянето на още багаж в товарното. Два “шумни персона”, както по-късно Коцето
определи, се качиха в автобуса, задъхани и тонизирани от бягането да настигнат
автобуса. Седнаха на последния ред точно зад Соколски.
– Братлееее, какъв късмет извадихме!
– Да беее, не мога повярвам… направоо… не знам копеле!
Коцето се беше концентрирал върху това да гледа пътя през прозореца и се
опитваше да игнорира разговорът, който достигаше до ушите му.
– Лелеееее, а сега как ще стигнем до тая хижа…
– Споко бе Мирка, нали ти викам, че тука на гугъл мапса ми излиза къде е
точно, така че нема проблем.

✻✻✻

Пътуващите слязоха от автобуса в центъра на Скобелево и Коцето се запъти към
чешмата да си напълни вода. Хората се разотидоха в различни посоки и само два цветни
персонажа останаха втренчени в малкото екранче на телефона им. Соколски прибра
шишето с вода в страничния джоб на раницата, погледна часовника си и закрачи по
площада към една уличка по пътя за хижата.
“Не ме заговаряйте, не ме заговаряйте, не ме заговаряйте..” повтаряше си той
наум и гледаше право пред себе си “ Не ме загова..”
– Ей братле!
Коцето не се обърна.
– Извинявай, бате, към хижата ли си тръгнал?
Соколски спря. Обърна се бавно към тях, сложи си някаква умерена усмивка на
лицето и попита:
– Коя хижа?
– Марзалат.
– Хижа Мазалат ли имате предвид?
– Да, същата, и ти ли си на там!? – вече награбил раницата си, развълнуван
попита единият от закъснелите за бусчето.
– Да.. – отвърна Коцето – Ето това е пътя. Следвате маркировката.. като на
онзи стълб там.
– Ами и ние сме за Марзалат, хайде да ходим заедно!
– Но..
– Аз съм Мирката, а това е Виктор a.k.a. (също познат като) Вичо.
– Здрасти, аз съм Вичо.
– И все пак.. – опита се отново да ги прекъсне Соколски
– Но виж, ако искаш ние просто ще тръгнем след теб, то нали е все една
пътеката, няма да ни чакаш или нещо..
– Да бе, бате, изобщо нямаш грижи.
– Добре – преборен отвърна Коцето – но..
– Йееее, супер си бате!
– Добре добре, но хайде да тръгваме вече – погледна часовника си Коцето.
– Хайде – отвърна Мирката
– Само да си налея вода – прибързано изрече Вичо и започна трескаво да си
търси шишето в раницата.
Мирката застана изпъчено, извади телефона си и започна да позира за селфи.
Изръчка Вичо да направи някаква физиономия и той тотално се отплесна от това да
търси бутилката. След малко и двамата започнаха да избират коя снимка да постнат в
социалните мрежи. А Коцето, Коцето стоеше и гледаше картинката на двамата младежи
пред себе си, чудейки се да ги остави ли да се оправят сами и да тръгне сега или да се
надява, че един път тръгнат ли, ще спазват някакво темпо поне.
След известен обем разсъждения и критики, между двамата шумни персона,
шишето на Вичо не беше намерено. Също се стигна до извода, че една бутилка с вода ще
им стигне, но трябва добре да се напият сега. Соколски стоеше отстрани и търпеливо с
малко по-бърз пулс изчакваше двамата младежи да се натуткат. Правеше се, че оглежда
местните къщи, наблюдаваше тъпо небето или пък подритваше някое камъче по улицата.
А едно празно шише за вода се търкаляше на задната седалка на едно автобусче,
недалеч от тях.

✻✻✻

След като една черна котка се върна по същия път, по който преди няколко минути
беше преминала улицата, захилени и наситени с вода, Вичо и Мирката, притичаха към
Соколски и всички заедно “най-сетне”, както си каза на ум Соколски, тръгнаха. Вкараха
бодра крачка и напреднаха по пътя за хижа Мазалат.
– Следобед го дават да вали – отбеляза Коцето, с което искаше да мотивира
младежите да се движат по-бързо.
– Така ли? – отвърна Вичо.
– Е, ние ще стигнем сто пъти до тогава – веднага добави Мирката.
– Много ясно, ей го къде е го бате..
Соколски замълча и се надяваше лекото изкачване да заглуши разговорите с
тежки вдишвания. Не че компанията беше толкова лоша, мислеше си той, но не искаше
да им дава повод да спират. Обърна се и ги разгледа. Единият гледаше телефона си и
правеше снимки на почти всяко дърво или почти на всяка крачка. Вичо, от друга страна се
опитваше да съблече якето си без да сваля раницата. След малко пък започна да търси
пръчка, тъй като видя, че Мирката си е намерил някаква сопа, с която изглеждаше като
“е*аси планинаря” по думите на Вичо. Смяха се, приказваха глупости, но вървяха или
поне за това беше доволен Соколски.
– Трябва да пикая, чакайте! – дочу в ушите си Коцето.
– Айде давай, аз ще си свия цигара тъкмо.
Оставиха раниците на пътя. Мирката търсеше място да “пусне една вода”, сякаш
ще търси право дърво като за мачта и влезе стотина метра навътре в гората. Другия пък
извади листчета и тютюн, сви две цигари, попита с поглед Коцето, който се намръщи в
отказ. Запали едната и се облегна на раницата си. Изпукаха няколко клони и крачки в
шумата, а Мирката се появи от съвсем друго място от където беше влязъл. Взе другата
цигара, сложи си я в устата и метна раницата си.
– Само и аз да пусна една – каза Вичо.
– Вижте – не издържа Коцето – аз ще вървя бавно, а вие ще ме настигните.
– Идваме, секунда само – и Вичо с прегаряща цигара в ръка, се обърна с гръб
отстрани на пътя.

✻✻✻

Соколски беше вървял половин час сам, когато го настигнаха. Двамата му другари
не му изглеждаха разтревожени или неспокойни, както си мислеше. Коцето беше
изчезвал на няколко пъти от погледа им и беше сигурен, че ще кривнат по някой от
разклоненията по пътя.
– След петнадесет минути ще спрем за почивка – погледна часовника си,
точно когато двамата след него можеха вече да го чуят
– Йеееа бейбе!
– Ухууу!
Планината повтори няколко пъти техните възклицания и ехото от склона още
повече мотивира двамата младежи да викат.
– Ауууууууу – крещеше Вичо
– Айорипииии – бумтеше Мирката
– По-тихо – мрънкаше Коцето
Седнаха на едни камъни покрай реката и Соколски извади ръчен хляб, хумус,
малко маслини и газово котлонче за чай. Вичо и Мирката също започнаха да вадят разни
неща от раниците си. Чипсове, кока-кола, вафли, брускети, баничка и една много
смачкана кифла с шоколад от подлеза на Плиска. Започна шумно отваряне на пакети,
мляскане, сърбане, хрускане и смях. Коцето мажеше една филийка с хумус и си мислеше,
как може да има толкова неподготвени за планината хора. “Без екипировка, тръгнали в
централен балкан..” чудеше се той, “.. ще ги завали дъжд, ще настинат, ще се загубят”.
– Абе Коце искаш ли една фафла? – подаваше пакет вафли Вичо.
– Не, благодаря.
– А малко брискети да гризеш?- от друга страна пък протягаше ръка Мирката
с пакет брускети – Да не стоиш гладен с тая малка филийка?
– Не, благодаря.
– Ами, Коце, това там трябва ли да ни притеснява? – ръката на един от
младите планинари сочеше на югозапад към черното небе.
Коцето не беше забелязал блъскащите се един в друг кълбо черни облаци, които
бързо напредваха към тях. Беше ясно, че ще вали по-рано от прогнозата, която той беше
гледал вчера. През лятото времето в планината можеше да се смени за минути – от
слънчево към буря със светкавици и мълнии.
– Трябва да тръгваме – нагълта филийката с хумус и събра нещата си – тези
облаци ще са тук до половин час, а нас ни очаква изкачването към хижата.
– Значи сме близо така ли, а?
– Горе на билото е хижата, но пътя до там е мното стръмен и ще е лошо да
ни хване бурята в гората.
– Ей там ли е? – посочи към гората Вичо.
– Не се вижда от тук.
– Е, че то ей го де е – добави Мирката.
– Ами да, ей сега ще го качиме, колко му е?
– Тръгваме – и без да ги изчака, Соколски погледна часовника си и тръгна по
криволичещата пътека в гората.
Мирката и Вичо продължиха да хапват без капка безпокойство и си говориха за
сериозността на техния спътник:
– Тоя е голяма напрежонка бе Мирка..
– Да бе бате, виж го к’ъв припрян.
– И за къде бърза сега, все едно ще го стопи тоя дъжд.
– Да бе, пък е добре екипиран, няма дори да се намокри..
– Но може би пък да намокри гащите като гръмне – засмя се Мирката
Вичо се изсмя и няколко трохи изхвърчаха от устата му. Двамата герои решиха да
изпушат по една цигара и тогава да потеглят, тъй като много им хареса местенцето до
реката, където бяха приседнали. Двама “шумни младежи” си седяха по камъните покрай
водата, бурята напредваше към балкана, криеща слънцето в себе си, а Соколски крачеше
забързан по склона нагоре, вярвайки, че ще успее да я изпревари.

✻✻✻

Слънцето се скри, вятъра забърза между склоновете, дърветата забучаха. Чуха се
няколко капки да се разбиват в листата, а птичките заглъхнаха и се прибраха в своите
скривалища. Коцето бързаше по склона нагоре, беше много близо до хижата. Мислеше си
за двамата зад него и дали те ще съумеят да пристигнат преди бурята. Надяваше се, че
не са толкова безотговорни и ще му прекъснат насладата от топла леща с някоя шумна
приказка свързано с тяхното оцеляване на влизане в хижата.
Хижа Мазалат си беше точно там, където я беше видял за последно. Шмугна се
през входа и влезе. Момента, в който затвори вратата, два масивни черни облака се
сблъскаха, изгърмя и се изсипа пороен дъжд с грамадански капки. Коцето погледна
часовника и беше доволен от своята точност и усет за времето. Остави обувките си и обу
домашни чехли. Поздрави хижарката, остави си багажа в стаята, поръча си чай и
спокойно се настани на едно от креслата срещу панорамните прозорци. Времето навън
беше ужасно и той гледаше как хижаря в своя дъждобран прибира разни неща в
пристройките или пък подвиква на добитъка да се прибира в къщурките си. Прането беше
събрано, но един прелитащ бял чаршаф подсети хижаря за забравените дрехи от другата
страна на хижата и той се запъти натам. Скри се от погледа на Коцето и той се отпусна на
креслото. Не искаше да си признае, че беше започнал да се притеснява.
За пореден път Соколски погледна часовника си. Бяха изминали вече двадесет
минути, а бурята навън даже се засилваше. Гърмеше, духаше, мокреше, а Мирката и
Вичо все още ги нямаше. “Трябваше вече да са стигнали” мислеше си Коцето, “няма къде
да объркат пътя”.

✻✻✻

Една мълния удари склона над хижата и пукот разтресе прозорците. Чаят на
масата беше изстинал, а креслото до него беше празно. Константин Соколов връзваше
своите обувки и закопчаваше мембрана си. Той се връщаше да търси неговите спътници.
Мислеше, че накрая на пътеката са се замотали и са излезли от гората на друго място по
билото и не могат да видят къде е хижата, или пък може би нещо да е станало с някой от
тях. Бързо излезе от хижата и се гмурна в гората да ги търси.
Търсенето не продължи дълго. Коцето ги чу. Недалеч от хижата той долови викове
и се затича към мястото, от където идваше звука. “Загубени са” помисли си той. Премина
покрай няколко дървета, поизкачи се по една скала, показа се на едно възвишение и ги
видя. Бяха захвърлили раниците настрани и двамата бяха застанали на ръба на една
скала и.. крещяха.
– Ухуууууу!
– Йеее бейбеее!
– Само това ли можеееш?
Мокри до кости Мирката и Вичо се забавляваха, изпъчвайки се и махайки ръце,
застанали върху хлъзгавата скала и перчещи се на бурята. Коцето ги приближи и
изтърси:
– Абе вие лудилите бе!?
– Коцееее, айде бе, къде се губиш?!
– Ела тук, застани и викай, да видиш къв кеф е.. – добави Вичо
– Ще паднете бе, ще ви удари някакъв гръм, ще настините…
– Айде бе Коцеее ела… – Мирката започна да го дърпа за мократа му
мембрана и го намести между тях.
– Давай сега крещи все едно си някакъв дивак – подтикна го Вичо – Ауууууу!
– Хижата е ето там, хайде стига глупости – дърпаше се Коцето.
– Ей така Коце – крещеше отляво му Мирката – Уа-уа-уаааа!
– Давайте да се прибираме, вие сте луди.
– Айде бе, отпусни се за момент.
– Не, не и не! Хайде към хижата, ще настините – гълчеше ги Коцето.
– Ауууууууу – крещяха другите и продължаваха да го подтикват да вика.
– Ехо! – късо и слабо по-скоро каза, отколкото извика Соколски.
– Давай по-силно!
– Ехо! – отново пробва той – Ето, хайде да се махаме от тук вече.
– Със всички сили извикай, ей така – каза му Мирката и изкрещя – Ехооооо!
– Ехооо! – извика Коцето
– Ехооооо! – извикаха другите.
– Ехооооо! – изкрещя Соколски колкото дъх има.
– Само това ли можеш? – Вичо крещеше на бурята, която не беше спряла ни
за момент, да гърми, да вали, да духа.
– Йехаааа! – крещеше Коцето, прегърнал другите през кръста.
Соколски беше изкрещял толкова силно, че чак смути двамата си другари. Всички
се засмяха и той се почувства по-добре, забрави за дъжда, за опасността, за времето.
Беше направил нещо извън комфортната си зона, нещо което никога не би си и помислял
да прави, още по-малко да направи. И някак си това го караше да се чувства добре.
Много добре.

✻✻✻

Разхилени и мокри, не след дълго тримата се отправиха към хижата. Влязоха и се
изсушиха на печката. Прекараха вечерта на масата, говорейки за днешната разходка,
крещенето и планината. Коцето добави и малко сериозни теми, като тези за каква
екипировка и какво трябва се прави по време на буря. Мирката и Вичо се смееха и му
напомняха как беше викал на скалите. След това разказаха историята на хижаря. Коцето
се изчерви, опита да се оправдае, не успя, отказа се, и отново всички заедно се смяха на
историята. Времето беше утихнало, небето чисто, а смеховете от блещукащата
светлинка утихваха под тежестта на нощта.

✻✻✻

Утрото беше слънчево и свежо. Коцето разбъркваше своя билков чай. Беше сам в
столовата. Чувстваше се много добре. Вчера беше различен ден за него, вчера беше
живял. Харесваше му тази мисъл, но не знаеше как да превъзмогне самия себе си. И друг
път си беше мислил за това. Не искаше винаги да бърза и не искаше винаги да знае какво
предстои. Не желаеше да контролира живота си до такава степен, че да му стане
безразличен. И все пак тази способност на характера му го беше довела до тук – беше
постигнал много, но беше почувствал малко. Соколски не беше глупав, осъзнаваше, че да
промениш себе си е трудно, ако не невъзможно, но поне можеше да започне с нещо
малко. “Планината е като живота” замисли се той, “ти избираш от къде да минеш и с кого”.
– Можеш да мислиш за това къде да стъпваш и колко бързо ще стигнеш, но..
изпускаш цялата гледка – тихо си каза той.
А гледката беше наистина прекрасна. Синьо небе без нито един облак. Ясно и
чисто, виждайки се на километри. Низината зеленееше, птичките чуруликаха, гората
мълчеше. Един чудесен ден. Коцето погледна часовника си – осем и двадесет часът.
Внимателно го откопча и го остави да постои в дланта му за няколко секунди. След това
го стисна, замахна с ръка и го хвърли с всички сили

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *