Разбрах къде ми е мястото, когато дърветата в градинката станаха твърде ниски за мен. Скалите обаче са страшни-привлекателни. Нямах избор, поех нагоре.

Полите на планината бяха приветстващи и успокояващи. Точно като фустите на баба, които попиваха сълзите, оплакващи ожулените ми колене.

Само че тук, под върха, е друго. Снегът не хрупа, а хапе. Захапва все по-здраво, едвам откъсвам крак да стъпя. И отново падам. Запътила съм се към високото, а все падам –към спомени и тежки мисли.

Някога мислех, че съм родена в грешно време. Отдавна ги нямаше планинарите, които с голи ръце са градили пътеки, стълби и цели хижи. Исках и аз с тях да нося камъни на гръб.

Раницата ми обаче е достатъчен товар. Вече започва да ми тежи повече от камънака, към който отивам. Тя и в началото не беше лека, но сега се напълни с мисълта ми. Толкова е лесно да я оставя да ме повлече. Да падна в снега и да си остана на това място. Да заспя. Да поникна изпод бялата пухена завивка и да чакам примирено есента. Лесно е, но твърде красиво. Аз не съм цвете, нито пък стройно дръвче. Скала съм, а камъкът си тежи на мястото. Тук все още не е моето място.

Колко още остава? Крачка. Докато не започна да си мисля за снега като дом отново. Следващата стъпка ще е по- бавна. А върха къде е? На още крачка. Покорява ме все повече с всеки мой дъх, който вятърът отнася… Вятърът. Силен е. Заглушава. Само мислите не успява да притъпи. Защо? Аз трябва да се откъсна от тях. Сега по-важно от върха няма.

Върхът. Той изглеждаше близък отдолу, а сега бяга от мен по-далече, и по-далече, и… Прилича повече на мираж в студената пустош. Виелицата кристалчета го размива пред погледа ми и илюзията е пълна. Но аз съм се вкопчила в непостоянния му образ, следвам го както пеперуда – светлината. Ехото му ме вика нетърпеливо.

Боря се. Не мога… Мога! Предавам се… Не! Това ли беше… Близо е! Ето…

Тук съм. Пристигнах. Викаше ме и аз дойдох.

Тихо е. Няма го вятъра, няма го човека… Останала е тишината. От ръба не се вижда нищо надолу – само виелици, мъгла, борба. Друг свят е. Моят.

Свалям раницата. Отварям в. Изваждам камъка от нея и го поставям на земята. Стъпвам върху него.

Ще градя, като истински планинар, докато не достигна тези недостижими звездни висини!

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *