Мракът падаше все по-сигурно като последния влак, който бързаш да не пропуснеш. Засилвах се надолу по стръмния склон захвърляйки на моменти цялата си тежест и 30-те килограма на раницата ми върху тънките щеки. Благодаря ти Еленче за тях! Безценни ми се струват сега в борбата с времето и неравния терен. Моят рунтаво златист приятел ме заряза сам през остатъка от пътя. Явно мъртвото тяло на малката сърна, му е подсказало, че този резерват за мечки далеч не е безлюден, а някой негови обитатели обичат да си похапват и други неща освен листа и боровинки. Инстинкти. Не му се сърдя, че ме остави. Сигурно си има друг най-добър приятел, за който да се грижи. Може би просто суровата планина го е научила какво е необходим компромис и кога трябва да си държиш на своето. Погледнах за последно хижата преди да се скрие зад склона. Изглеждаше толкова близо до преди час… Вече тичах през високите треви на премката между двата склона. Детайлите на скалистите върхове от дясно избледняваха, а фонът им насищаше кожата си с мастило. Все по-тъмно и плътно мастило. Луната тази нощ нямаше намерение да изгрява, а дори да изгрееше острият ѝ като магьосническа кама сърп, най-много можеше да пробие и без това плътното покривало държащо вселенския мрак и да ме залее. Оглеждах се по урвите от двете ми страни. Сърцето ми се мяташе като топка за пинг-понг между двама китайски шампиони. Все още не я виждах, бо бях сигурен, че е някъде там. Колко ли секунди щяха да са ѝ необходими, за да ме настигне? Май не много. Сигурно ще дойде от дълбоките северни гори. Това е лошо, защото те се изкачват по-близо до билото и намаляват времето за реакция. Дано не съм твърде изморен, когато ме достигне! „Тънки са ми гегите“ – както отбелязаха овчари по пътя. Като клечки за зъби за огромното животно. От разклона за Кадемлията изглеждаше, че пътеката подсича това възвишение и кротичко се спуска към хижата. Писта където бих развил завидна скорост, но ядец! Скалист връх и стръмно лакатушене между зъбите на трион от няколко подобни нему. Все по-трудно се ориентирам в нефелната светлинка на челника си. Можех да дам повече от 20 лева за единствената светлина на която мога да разчитам… Другия път (ако има такъв) трябва да съм с по-широки пръсти…

(2 часа по-рано)

-Тръгвай с мен. В хижата е пълно с хора. Ще падне забавление. Ядене, пиене, музика… Има хубави девойки. Нямаш време да качваш Големия! – ми рече на случайната ни среща Ивайло, на върха на малкия Кадемлия. Бях твърде самоуверен, любопитен и глупав, за да приема, а и залезите през лятото траят дълго. Да бе, да. Обещах, че ще стигна до хижата и че тъмното не ме плаши. Той явно не предполагаше, че за първи път стъпвам по тези пътеки. Пък и за ориентировачите какво са час-два ходене по било.

Изведнъж забравих за убитото теле и сърната която бях видял след това. Забравих за техния палач и мечите разкази на Овчарите и впих вниманието си в по-близката и прозаична заплаха. Сега ако взема да се пребия по тези камъни, ще бъде доста нелепо. Нищо достойно. Просто един провален урок по живеене. Най-важният! В една от премките се натъквам на мека и равна като луксозен матрак тревичка. Можех да разпъна палатката си някъде тук. Гледката по изгрев от това място би била фантастична. Можех и добри снимки да направя. Защо по-дяволите обещах, че ще се прибера до хижата?! Не искам да притеснявам хората там и да се излагам с провокиране на ненужни, среднощни, спасителни операции. На слизане от поредната стръмна камениста пътека вече не виждам маркировка. Напразно въртя и концентрирам светлината на челника върху скалите. Нищо. Сега от ляво ли или от дясно?! Ами ако има пропаст от някоя от страните? Накрая забелязвам един полегнал почти до земята жалон. Слава тебе! Толкова зъбери вече подминах, че загубих надежда да свършат, но този се оказа последен. И точно преди да въздъхна дълбоко изтръпнах. Гъста гора се простираше точно между мен и хижата. Е сега вече ме изядоха. Така става. Добутал си до финала и аха да прекрачиш идва влакът с 200 и те залепва като ваденка за металното си тяло.

–    Шанс… – говорех си сам

Ще провокирам съдбата мислейки си най-лошото пък дано да ми се падне нещо по-добро.

Нямах сили от бързане да пея и викам, за да бягат горските обитатели. Само тупах по тежко с краката си. Не знам дали помагаше. Устата ми така беше пресъхнала, че образуваше малки червени каньони. Гърлото ме стягаше.

Поне пътеката вече се вижда. Поправка: Виждаше се. Вече чувам гласовете в близост до хижата. Започнах в паниката си да викам.

  • Не виждам пътеката!

Никой не ми отговори. Ако са отговорили не съм чул. Китайците с хилките заглушаваха всичко.

Погледнах наляво и различих нещо като по-рехава растителност и склон надолу. Прилича на обрасла страна на пътека. Сложих щеките през мен и тръгнах да слизам и в този момент краката ми приплъзнаха и потеглиха като зимни кънки по леден склон. Палатки, чували, апарати и обективи се затъркаляха като в центрофуга а ръцете и краката ми намериха всичката коприва и къпинак покрили този склон и изведнъж тупнах точно на пътеката пред хижа Мазалат. Не можех и името да си кажа. Само дишах тежко като бик след родео. По пътя си мислех как ще ядем, пием и пеем до насита с Ивайло и другите, но влизайки в хижата успях само се тръшна на някакъв праг в топлата столова. Шепа ядки и 2 бири бяха всичко, което можех да преживея преди да затворя очи върху меките столове до масата. Най-хубавият сън, от целия 600 километров преход по билото на Балкана.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *