Пет години след началото

Спускам се! Ама каква мъгла е, не се вижда на повече от пет-шест метра – видимост твърде малка за скоростта ми на придвижване, особено след като и пътеката се вие, разклонява се, съединява се – същинска плетеница. Не съм сигурен за посоката. Не виждам маркировка. Забавям ход и се оглеждам. Краката тежат от изкачването. Току-що подминах върха, където спрях за кратко, предвкусвайки удоволствието от спускането – винаги си го представям като отпускане в прегръдката на неизбежната и неизменна гравитация ( тук май не важи „едно-време-каква-гравитация-имаше-а-пък-сега”), тя те носи, ти местиш бързо краката като избираш и къде ще стъпиш. Камък, туфа, трева, почва, ситни камъчета, пръст – всичко се редува, сменя се бързо и оглеждайки терена пред теб трябва светкавично да видиш точно и прецениш кое е мястото на следващата ти стъпка, което е подходящо и стабилно. Изглежда като игра на дама в ускорен вариант, отскачаш от крак на крак в ляво, в дясно, завиваш, обръщаш, прескачаш, забавяш и после продължаваш – насладата от премерения риск и скоростта. Контра-интуитивно звучи за някои, но спускането с бързи, малки крачки, с по-висока скорост е по-ненатоварващо за стави, кости и сухожилия и е с по-малка опасност от подхлъзване (разбира се след съответен период на упражняване, тъй като ясно е, че без тренировки нищо не се получава), отколкото по-бавното, с умишлено задържане на скоростта на всяка крачка.

Но мъглата, пречи тази мъгла. Не виждам накъде да продължа! Няма да се спра, малко ще повървя, сигурно всеки момент ще видя и маркировката. Ха, ето ги появиха се пак римите, но сега не е подходящ момента, моля ви напуснете. Тези гости, често неповикани, се появяват внезапно и в повечето случаи е забавно да оставя мислите ми да си играят с тях, действа едновременно успокояващо, ободряващо и вдъхновяващо. Докато се разправям с рими-гостите забелязвам по-надолу в дясно и самата маркировка – ето накъде трябва да вървя. Ускорявам ход, въпреки натежалите крака, очаквайки спускането да ги отпусне. Мъглата в този момент се разсейва за кратко, виждам пътеката, (спускането привършва – ей, само толкова ли?), малко по-напред преминаваща през седловина и веднага след това започваща  да се вие на серпентини по гол склон отсреща – ново изкачване. Изглежда внушително! По-точно изтощително. Забелязвам силует, почти достигнал края на склона. За момент му завидях и ми се прииска да съм вече там, на негово място, но хайде да бъдем честни – знаех какво предстои и с какво желание очаквах цялото това приключение в магична планина и предвкусвах удовлетворението и възхитата от събитието и след него, сладостта от умората; зарядът от позитивни емоции породен от природата, движението, приятелите със сигурност ще се запомнят и ще надделеят над каквито и да е  спорадични, по време на самия преход, прояви на слабост и (свързан с) онзи навик-чувство „абе-защо-се-толкоз-мъча”. Ние сме дотолкова свикнали да възприемаме (физическите) усилия като нещо мъчително, че то – това възприятие и чувство – се е превърнало в навик. Дори не се замисляме – защо тичаш, защо си тръгнал пеш, що се мъчиш, за какво ходиш до салона, за какъв (забележете) зор ти е притрябвало да тренираш. Значи имаме вече технологиите, комфорта, средствата и можем без да си даваме зор просто да „вегетираме” в офиса, на канапето, пред масата. Не пропускаме ли факта, че не сме растения – та ние сме създадени да се движим – буквално и преносно, физически и ментално/емоционално. Придвижването означава израстване, подобряване, усъвършенстване.

Но аз ще се върна по-късно на този навик, това отношение. Сега по-важното е да преодолея изкачването. Това е лесно, когато го раздробиш на съставните му части – едната крачка, следвана от още една и още една и следваща; единият крак пред другия, а сега можеш ли този втория да пренесеш пред първия – да! – и да повториш…

Оставям краката да се движат и се оглеждам. Мъглата отново се е нанесла, но не е толкова гъста и от време на време се разсейва на отделни места, но като цяло затвърждава приятното, не, по-скоро несравнимото, усещане от това, че съм на път, че съм на открито в естествена среда, че съм на билото на планината. Било като било, планина като планина, но всеки път е несравнимо, подобно на изгревите и залезите – красота и уникалност всеки път. Уморен съм, дишам тежко, усеща се дефицита на кислород и това най-добре разбират мускулите на краката, но точно в този момент най-ясно възприемам, успявам да почувствам, да изживея всеки детайл – въздухът, свеж, кристален, хладен, влажен, неутрален; земята, покрита с ниска растителност и трева, жълто-зелена, зелена, тъмно-зелена; тук-там изникнали сиви скали, ниски, високи, нащърбени, покрити на места с жълто-кафяви лишеи; почвата, твърда, ронлива, песъчлива, покрита с дребни камъчета; бездната в ляво, обвита в мъгла, насреща върха, извисяваща се скала, пронизваща свода. Мъглата прикрива отчасти пейзажа, създава загадъчност, от която гледки и природа ми се струват още по-величествени. Насладата и удовлетвореността се разразяват в последствие, когато се успокои дишането, а сега усещам (умора) най-вече че съм жив. Запленен, очарован, възхитен, уморен, запъхтян достигам края на изкачването и преминавам покрай скалистия връх. Съвсем естествено след всяко изкачване следва спускане, не можем да оценим едното без другото и само преживявайки ги и двете сме пълноценни.

Ускорявам ход, вече носен от екстаз, започвам да се нося надолу. Мъглата вече се носи на гъсти кълба. Посоката е ясна, пътеката се вижда.

Обвити в кълба от мъгла,

Която стеле се като дим,

И прикрива всяка гледка една,

Тичаме леко и пътя следим,

И се раздаваме и силите не пестим,

Защо ли го правим, мож’ ли разбра?

Внезапната им поява, въпреки че е внезапна, не ме изненадва – римите. Този път не ги гоня. Тялото е освободено в прегръдките на гравитацията, мислите са свободни да се реят заедно с римите. Усещането е лежерно, безтегловно и спокойно. Мъглата се разкъсва и разкрива бездни вече от двете ми страни, а аз се нося към следващото изкачване, защото такова предстои, към следващия връх и спускане, щастлив от това, че съм там и от това, което правя…но и с желание да споделя каква е радостта, да убедя и други, че малко е усилието, голяма е отплатата.

Още повече че не съм си и представял до преди само пет години, че ще озова в това състояние на такова място с подобни мисли.

 

Където „излишното” усилие е чиста проба удовлетворение

„Добрата екипировка е като най-добрия ти приятел – винаги можеш да разчиташ на нея. Но какво ще постигнеш и докъде ще стигнеш зависи само от теб.”

Започнах без екипировка, без подготовка, без да преувеличавам. Но разбира се, зад всичко се криеше по нещо свръхестествено и напълно естествено – усещах нужда, стремеж, желание да отида на планина, които постепенно се засилиха до степен, че вече не издържах и се подчиних. Около мен никакви планинари в лицето на роднини, приятели, никой, а аз искам да отида. Кое ме запали? Откъде пък тоя порив? Ами Витоша ме повика, какво друго да е. И кое му е свръхестественото? Сънят, разбира се. Ще ви кажа…

Първото ми качване и слизане пеша Княжево – Златните мостове ми отне пет часа и ми даде една седмица значителни трудности при ходене, клякане, ставане, сядане – небивала мускулна треска. Но чувството, удоволствието, което изпитах от това преживяване няма как да опиша и сравня – щях да кажа, все едно се родих, но не си спомням какво съм изпитал тогава, така че не съм сигурен дали е подходящо. Така или иначе животът ми се оцвети, как да кажа…стана по-жив. Мислих си, през седмицата, докато ме боляха краката, как може да съм чакал толкова време, „Виж, какво си изпуснал”!

Добре, ще наваксам. До Златните с транспорт, оттам към Черни връх покрай х.Кумата. След хижата се озовавам на черен път покрит с чакъл, по него, през мостчето над малка рекичка на широко открито равно пространство, по почвен виещ се път, обръщам се наляво, виждам отсрещното изкачване, по което пълзи и изоставения лифт (влек), пътят, който води натам, зеленината, гората встрани и онемявам. Гледката колкото и да е хубава, няма как да ти върже езика – и така е. Осъзнавам, че това което виждам, аз вече съм го виждал в ярък насън – не, не е дежа вю, не е онова усещане, когато ти се струва, че вече ти се е случвало, а сън, отпреди да тръгна нагоре, който, спомням си, ме впечатли заради откритото, носещо спокойствие (знаете, думите не могат да опишат толкова добре емоциите след сън) пространство (със същия такъв неработещ влек на отсрещен склон, равна поляна пред мен и горичка по-нагоре в дясно), без, обаче, в самия сън да го свързвам с ходене по планини и прочие; и поради това, че картината и приятното, успокояващо усещане бяха толкова ярки след събуждане ми се беше запазил и дори към момента не съм забравил. Отърсвам се и продължавам, към някои неща се стремиш, други те приканват и водят и не е задължително да е съвсем съзнателно. Казвам ви, че Витоша ме повика.

Какво правя горе ли? Ами вдъхновявам се, почивам си, наслаждавам се. Разнообразие от гледки, терен, растителност – само гора и камънак, ще кажат някои, ама не ти е скучно. Честно казано откакто стъпих за пръв път на Витоша, не съм се замислял защо и дали да продължа, какво да правя по-нататък, какво искам да постигна. На мен ми изглеждаше безкрайно естествено да отида, да се разходя и да го правя отново когато имам свободно време, да си запълня деня, да увелича продължителността на преходите, да ускоря крачка, да се затичам по равно и на спускане, след което да усетя онази благотворна, отпускаща умора. Всичко, което ми хрумваше просто изплуваше в съзнанието ми, като порив или желание да опитам, а не беше резултат от целенасочено търсене, събиране на информация и напълно съзнателен избор. След като ускорих крачката и увеличих продължителността на преходите осъзнах, че да тичаш в планината е двойна доза удоволствие, така го и усещах –  имаш великолепието и неподправената, разнообразна красота на природата, и  физическо усилие, натоварването, изпитанието, което още повече кара организма да изпада в „наркотичен” екстаз. А всъщност изобщо не знаех, че хората вече са открили планинското бягане и го практикуват от години. Недоумявах към него момент, защо някои ще предпочитат скучното бягане в парка когато имат гледай-само-каква-и-колко-наблизо-планина. Бърз ход нагоре, спреш да починеш, после хапнеш, след това продължаваш, и я-тука-каква-красива-гледка, я-сега-да-се-наплискам-с-вода-от-поточето, спуснеш се надолу, тръгнеш нагоре, сменяш пътеки, заобикаляш скали, ту засилваш, ту поспреш. А, и забравихме да споменем и чистия въздух към всичко това – дар, който върви в комплект с планината и също си е същинска наслада.

Може да се каже, че удоволствие носи планината с необятността, с разнообразието, с величието на гледките и чистия въздух, а бягането носи удовлетворение – удоволствие и удовлетворение, това като че ли описва най-добре чувствата по време на и особено след. Но дълбочината и силата им за всеки е различна, неописуема и само като се преживеят, ще могат да се усетят.

Клиширано, а? Поредният нещо-ме-обзе-станах-и-тръгнах или как-заобичах-планината-и-бягането. Или познато? Това не е и история, която иска да бъде уникална. Това е история, която с изменения съответни на индивидуалните специфики може да принадлежи (почти) на всеки. Движението, физическата активност е присъщо на човек, иманентна негова черта, чрез което е оцелявал, развивал се е и се е усъвършенствал – след като е вкоренено и носи ползи, възможно ли е да не носи удовлетворение. Не, разбира се! А защо въпреки това е трудно да предприемем и продължим на регулярна база да извършваме такова – защото срещу него не стои вече въпросът за оцеляване,  удовлетворението е позабравено, фокусът е изместен, разкрити са и други (непълноценно заместващи)  удоволствия и като цяло физическата активност се е превърнала в синоним на огромно усилие и отнемащо от все по-малкото ни време. Така предпоставени нещата и малцина биха се захванали. Създава се навикът, за който споменах по-напред – „абе-защо-се-толкоз-мъча”- резултат, от който е и негативното/нежелателното от повечето (да кажем в България) отношение към извършване на доброволни физически усилия. Технологиите, развитието на цивилизацията може и да опосредстват, да подпомагат утвърждаването на подобно отношение, но отговорността за създаването му зависи от нас. В края на краищата ние изграждаме собствените си навици. Как ще облечете с думи дадено събитие или обстоятелство, какво са мислите ви за такова, предопределя и чувствата ви към него, оттам и самото поведение. Факт е, че разходката, двигателната активност от какъвто и да е тип носят удовлетворение и на телесно и на ментално ниво и оказват положително влияние върху здраве, ефективност, концентрация, памет, мотивация, списъкът е дълъг. С увеличаване на интензивността и/или честотата расте и удоволствието и ползите – всички знаем за естествените наркотични вещества отделяни при бягане например. Възниква един вид пристрастеност, която е трудно да бъде преодоляна.  Но то и няма смисъл, тъй като същата ще ти донесе само ползи. Разбира се, от определен момент нататък здравословните ползи ще все едни и същи колкото и да увеличавате натоварването. Разбира се, че е въпрос на приоритети, но ако допускането „нямам време” е прието за неотменимо, то това предопределя нещата и отхвърля всякаква възможност за създаване на какъвто и да е навик по посока на регулярни физически натоварвания.

Как гледам на бягането в планината ли? Мисля си за усилието, което ми предстои, но винаги го разглеждам в светлината на предстоящото удоволствие и възхита – тялото е освободено, краката се движат, природата преминава покрай мен, не е нужно да я виждам, аз я усещам – аз съм част от нея, тя е част от мен – мислите ми се реят, слънцето може би блести (или е облачно или може да вали), въздухът е наситен, всичко е ярко и живо, обзема ме еуфория като изкача онзи хълм или връх, на спускането съм „освободен” (дори краката да ги усещам тежки, оловни), срещам се (преди, по време на и след) с приятни хора, мисля с наслада за онази бира на финала и блажеееенството. Не ми вярвате ли? Опитайте и ще усетите. Думите ми дават бегла представа (ако изобщо успеят да дадат такава) за състоянията, през които тяло, дух и ум преминават и достигат, езикът е недостатъчен да ги изрази.

Никога не съм считал, че бягането в планината е върховно усилие и изпитание на волята. По-скоро е психологическо преминаване на граници за разстояния и на способности наложени ни (от нас самите и/или от средата). Тялото се тренира лесно и при ясни условия – тренировки за сила, издръжливост и бързина, постепенни и градиращи ще ви дадат нужното, за да се справите с дистанцията. По-важно е случващото се в ума, защото то е водещото, основното, което накланя везните в една или друга посока. И колкото повече искате да постигнете толкова по-голямо значение има влиянието на психиката, следователно осъзнатостта за мисловните процеси и нагласи и насочването им в определена посока е въпрос на непрекъснат ангажимент, т.е тренировка за придобиване на ментални навици и изграждане на отношение и възприятие. Неподвластността на навика и на онзи глас „спри, не се мъчи”, може да доведе до подчиненост на нездравословния инат „на всяка цена”, която ще завари тялото неподготвено и ще има негативни (дългосрочни) последици, т.е. отскачането в една или друга крайност е наложително да бъде овладяно чрез съзнанието и постепенното градиране на усилията до точката на собствените възможности.

И за да не бъда многословен, аз лично вярвам, че:

  • В повечето случаи е излишно, да не кажа и опасно, леенето на „кръв, пот и сълзи” в дадено начинание; такова може би е повече символ на нездрав инат и слаба подготовка
  • Завършване въпреки конкретни неблагоприятни обстоятелства може и да донесе високо удовлетворение и спорадични аплодисменти, но е съпроводено с висок риск за здравето в дългосрочен план
  • „Надцакването” със себе си, застрашавайки собственото си здраве, не е проява на сила, така както да спреш и да се откажеш в конкретна ситуация, не е слабост
  • Волята трябва да се прояви в поддържането на постоянство и постепенно градиране на усилията и на тренировъчни активности, а не да се прилага при внезапни и ненавременни (неподходящи) обстоятелства
  • Винаги има и изключения от горните

 

Метафорично ако говорим…

 

Дали в гората,

Дали в планината,

Дали по брега,

Или пък накрай града,

Бягането по естествен терен,

Е усет, който не може да бъде сравнен.

Човекът е ведно със природа,

И се чувства така озарен,

Не сеща той ник’ва несгода,

Щом към върха е устремен.

 

Връх? Кой връх? Ако говорим метафорично големият, единствен и конкретен ведъж-завинаги-връх е недостижим, защото след него има още един и още един. Походът в собствената ти планина е това, което е от значение, не конкретното стъпване на даден връх – достигането на връхната точка е само следствие от собствените ти предварителни нагласи, въжделения, подготовка, страхове, предубеждения, ограничения, усилия, постоянство (вие го назовете, списъкът може да продължи). Избраният маршрут, екипировката, фокусът върху и увереността във всяка крачка, всичко това се случва под върха, и то те отвежда там горе. Върхът не се покорява, изживява се пътя към него – щастието не е статично състояние, а динамично преживяване. Преценка на сили, концентрация, почивка, загубване на пътеката, промяна на маршрута, промяна на времевите рамки, размяна на върхове – всичко е част от похода и всичко това е важно. Едва ли има смисъл да казвам, че отношението, осъзнаването и оценката на тези ще определят как ще усетите пътя, а не само как и дали ще го извървите. Веднъж на върха, не се задържате дълго, само колкото да се насладите на гледката от това, че сте изминали целия ей този път чак от долу и сте успели да достигнете въпреки (или поради) всички трудности и препятствия. Върхът си е връх, ала, ей Богу!, какъв път беше само!

И винаги след това идва спускането! Любимото ми. Това не е метафора за залеза на възможностите, не е пропадане, не е край на успехите. То е просто подготовка за следващото изкачване. Значението му е и да се оцени висотата на постигнатото и да се разбере, че пътя надолу е не по-малко лек, има риск от подхлъзване, падане, нараняване; само чрез спускане ще знаете и научите как да се задържате и как да се изправяте и продължавате ако все пак инцидентът се случи.

 

По пътя към върха,

Вървя и няма да се спра,

Решил съм,

Времето разпределил съм,

Знам че мога,

И ще го кача.

Да! Добре, горе съм,

Но не е само до това,

Пътят води ме…

Налага се да продължа.

За всички май е ясно:

След изкачване известно,

Следва спускане стремглаво,

Кратко или дълго, но е все опасно.

Краката бързо е уместно

Да се движат. С право,

Казват, да, и е ясно,

Паднеш ли, да станеш

И да продължиш,

Това най-вече си дължиш.

 

Вместо Епилог – споделената радост от преживяното, изтърпяното и извървяното е най-трайна

Планината съдържа много символика. Тя е търсена, посещавана, наранявана, оценявана, подценявана. Тя е природата, домът, към който се стремим (съзнато или не), и към който винаги се връщаме. И ние хората, социалните животни по Аристотел, обичаме да сме заедно, да споделяме и съпреживяваме емоции. Разбира се, мотивите, за да си с други хора нюансират при различните индивиди. Всеки иска да бъде сред други, във връзка с удовлетворяване на своя/и потребност/и – да изпъкне, да намери приятели, да бъде сред свои, да се покаже, да се докаже, да общува, да се сравни, да привлича внимание, защото и други са там…

Различни хора се включват в групи и събития по планинско бягане и те имат своите мотиви, други пък избягват подобни мероприятия – те също имат своето основание. За мен споделените и преживени едновременно с други радост и удовлетворение след положените (тежки) физически усилия при невероятна природна красота, е незаменимо и оставящо траен позитивен отпечатък в душата и сърцето ми. Да, всеки полага различни усилия, всеки е различно подготвен, всеки усеща километрите по различен начин, няма спор за индивидуалността, но в края, когато всичко приключи, еуфорията и екстаза при (почти) всички са идентични и те се усещат. Носят се във въздуха, плътни, осезаеми положителни емоции, които разтърсват всяка твоя фибра, клетка, нерв, щото твоите еуфория и екстаз достигат до невъобразимо кресчендо, така че остава жаркия спомен за нещо вълшебно. И е най-логично, поне за мен, да се опитам и други да привлека, и те да усетят онзи магичен момент на чиста проба радост и удовлетворение, с които е пропита обстановката при подобни бягания.

Събрани в подножието на планината, в миговете преди да тръгнем усещам адреналина, от предстоящото, от природата, от чистия въздух, от другите около мен. Усещам съществуването на състезателния елемент, надпреварата, конкуренцията, но съм наясно, че състезанието е с мен самия, затова ще отдам всичките си сили, до предела на възможностите си, защото знам какво ме очаква на финала – приятни хора, несъмнено удовлетворение и радост и…студена бира. Е, как да не се раздадеш?

4.30 часа е. Навън е тъмно като в рог, а алармата издава трескави звуци. Очите ми са пълни с пясък. Първоначалното ми намерение е просто да ударя телефона без зла умисъл. Не мога да не уточня пред себе си секунда по-късно, че от това ми действие няма да има особена полза, предвид че дойдох до това място още снощи с ясната идея и огромно желание да тръгна сутринта по тъмно да тичам. Веднага си представих деня, припомних си маршрута, и докато се обличах и подготвях си мислех за и усещах като лек приятен гъдел онези бъдещи моменти от трасето с всичката великолепна природа, чудните гледки, върховете наоколо, езерата, тесните пътеки, дългите спускания, тежките изкачвания (колко да са тежки), цялото примамливо разнообразие на планината. Да-а-а! Ще бъде хубаво, както винаги, много хубаво! Ще се видим след няколко часа на финалното място, под върха.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *