Никс Олимпика Трябваха ни около 8 години да се подготвим за изкачването. Аз и Марти бяхме решили да изкачваме най-високия връх в Слънчевата система – Никс Олимпика на планетата Марс. Със своите 21,9 км във височина той е почти три пъти по висок от Еверест и извисява над атмосферата на Марс. Олимп е планина-вулкан, който се разпростира в диаметър от 550км, толкова широк, че ако се застане на самия връх няма да може да се вижда неговата основа, тъй като ще е скрита зад хоризонта. И докато планетарния алпинизъм те първа прохождаше на Луната с няколко завоевания от чуждестранни алпинисти, ние с Марти се целихме в нещо много по-голямо и високо.

Всичко започна когато през 2038 година, Мартина, жена ми спечели безплатно пътуване до Марс, една от онези доброволчески инициативи да се залесяват водорасли, които да произвеждат кислород. Беше по някоя програма от фондовете на Световния съюз за развитие на планетарния живот и туризъм. Самото пътуване беше за 18 месеца, през които 12 бяха за самото пътуване и 6 за залесяването на водораслите. Критериите бяха много високи. Не само за физическата подготовка, космически и планетарни знания, но и трябваше да имаш поне едно излиза в открития космос. За радост на Марти, тя вече беше летяла два пъти в орбита на Земята с обикновени орбитални круизи за по 14 дни.

До тогава още не бяхме качвали кой знае какви върхове, нищо че бяхме доста запалени планинари. Пътуването и беше след 3 години и за това време тя трябваше да се подготви изключително добре. Това бяха едни от най-хубавите ми години от живота. С огромните отстъпки като част от програмата, ние кръстосвахме целия свят. Подготвителната програма включваше различни активности като гмуркания в дълбоки котловини и океани, няколко месечно пребиваване на северния полюс, пустинни лагери в Сахара, Чили, Боливия, и най-хубавата част – изкачване на планински върхове.

Еверест и още няколко осемхилядника отдавна бяха забранени за изкачване, а таксите за всички останали по-лесно достъпни върхове и планини бяха невероятни високи. Технологиите, безплатния световен транспорт и още някои други фактори бяха направили алпинизма достатъчно достъпен дори и за най-неопитните. Това разбира се имаше своето отражение върху околната среда на планините. След няколко годишни протести през 2031 и 2033, организирани от планински клубове и световно изявени алпинисти, беше приложен международен закон, с който над 112 върхове по целия свят бяха забранени за изкачване. Една саможертва на хората, които обичат планината, но предпочитат да се лишат от нея, за да може тя да просъществува.

За нас такси от 100 000 до почти един милион долара не бяха проблем под крилото на програмата. И аз и Марти не пропускахме шанс да се възползваме. Мисля с изкачването на онези десетки по-високи върхове, останали достъпни за изкачване след забраната, започна общото ни влюбване в планината. Всичко много ни харесваше. Физическа подготовка, хората които срещахме, самото изкачване и спиращите дъха гледки от върховете. Целихме се все по-високи и по-високи и не спирахме да вдигаме летвата. Трите ми най-хубави години от живота ми.

Мартина се завърна жива и здрава от Марс. Поредната сесия с залесяване бе преминала успешно, а какво е да бъдеш 2451 човек стъпил на Марс, лесно можеше да се разбере в блясъка на очите и. Но нейното вълнение беше породено от съвсем друг фактор, който аз не подозирах, че ще ме завладее, ще открадне сънят ми и ще ме накара отново да мечтая..

Трябваха и няколко седмици да се съвземе от дългото пътуване. Нормално процедурата продължаваше с медицински наблюдения, тестове, дискутиране на видео дневника на всеки от програмата и какво ли още не. Когато най-накрая се прибра у дома, още с влизането хвърли двата тежки сака на пода, отвори си холограмния телефон и ми показа 3D снимка на самия Бог на планините – Никс Олимпика.

Думите бяха излишни в този момент. Аз знаех какво искаше да ме попита Мартина. Вдигнах глава от холограмата и я погледнах в очите, където се отразяваше гигантската червена планина. Кимнах почти незабележимо и тя скочи върху мен от екстаз. Безгласно беше решено, че тази планина трябва да се изкачи, ако ще това да е последното нещо, което ще направим в този живот.

Разбира се, не целяхме изкачването да е самоубийствена мисия. Работата по подготовката беше ужасяващо сложна и трудоемка. Разделихме я на две основни направления: логистика и екипировка. Логистиката включваше пътуване до Марс, транспорт до подножието на планината, .изминаването на 250+ км до самия връх, и разбира се – обратния път. Екипировката беше все едно да работим като астронавти за Наса или SpaceX.

Прогнозите предсказваха, че на Марс до 2047 ще има достатъчно плътна атмосфера близка по условия, като тези, които връх Еверест предлага в момента. Или с други думи като кацнем на повърхността ще се чувстваме все едно сме на Еверест. Тайно стискахме пръсти, че ще може и да се диша в по-ниските точки от релефа на планетата. Водата за жалост, оставаше един от най-трудно достъпния ресурс. В момента се провеждаха безброй сондажи, чиято цел беше да докажат, че всъщност под повърхността на планетата се крият безброй подпочвени води и басейни.

За самото изкачването на планината щяха да са ни нужни много от инструментариума за пребиваване в открития космос. Това включваше кислородни банки, планетарен скафандър, тъй като върхът е над атмосферата на Марс, допълнителен топлинен генератор – на върха температурата може да падне до -170, планетарно иглу и още куп други лесно достъпна екипировка, която така или иначе се ползва в момента на Марс. Проблем за нас беше сухия сняг, тъй като въглеродния диоксид замръзва и може много лесно да повреди скафандрите ни, които по скоро са направени за без атмосферни условия.

Мислехме и по въпроса за пясъчните бури, чиито ветрове достигаха над 400 км в час и лесно можеха да променят терена в рамките на няколко минути. Имахме прототип на така наречния от нас буреносен щит, което представляваше гребло с два самонавиващи се свредла за вкопаване, зад което човек може да легне и да изчака бюрата да премине. Но по основния проблем бе, че няма да имаме нито GPS, нито карта, нито щяхме да знаем кога ще ни връхлетли пясъчна буря. Тук по скоро залагахме на късмет.

И тук идва най-добрата част. Като се има предвид екипировката, която щяхме вземем, плюс храната и водата, то всичко това щеше да тежи от порядъка на 70-80 кг на човек. Но тъй като гравитацията на Марс е само 38% от земната, то снаряжение от такъв порядък, даже няма да го усещаме. От друга страна, слабата гравитация ни даваше възможност да се движим с така наречените “марсиански стъпки” или леки подскоци, с които се изминаваха до 4-5 метра с един, или с други думи можехме да достигаме скорост от 30, че дори 40 км/ч. В общи линии изкачването на върха все повече и повече изглеждаше като нещо постижимо. Оставаше ни само да се доберем до Марс.

Малко преди да отворят следващата сесия за залесяване с водорасли на Марс, си закупихме четири дневна екскурзия до Луната. По това време вече имаше доста компании, които предлагат подобна услуга и затова и цената беше достъпна. Идеята беше да направим една суха тренировка, да изпробваме екипировка, да поразтъпчем при по слаба гравитация, и не на последно място аз да спазя условието, да съм излизал поне веднъж в космоса.

В деня на излитането изобщо не ми беше спокойно. Имах онова вълнение, което беше присъщо при първия ти полет със самолет. Даже по скоро с тази част от летенето – излитането от пистата. Ръцете ми се потяха, бях нервен и ми се гадеше. Мартина заспа още при излитането и се събуди, точно преди да захождаме за кацане на Луната. Използвахме времето си пълноценно, като направихме няколко трекинга до по известните кратери и преспахме една вечер в планетарното иглу. Изпробвахме и буреносния щит, който перфектно се впиваше в повърхността и можеше без проблем да устои на чудовищните ветрове.

Записахме се за програма веднага щом се върнахме. Имаше шанс до одобрят само един от нас. Или можеше изобщо никой от нас да не одобрят. Условията по програмата се беше променила, като подготвителната програма я бяха намалили от 3 на 1 година, а изискванията на кандидатите бяха по-високи. Всичко това беше с цел да се ускори процеса по изпращане на хора на Марс. Следяхме прогнозата и условията на Марс. Нещата се подобряха по бързо от очакванията. Беше излязло клипче в интернет на някакъв човек, който си маха скафандъра и всъщност е първия, който успява да направи няколко вдишвания от марсианския въздух. Наличието на атмосферата затопляше планетата и през марсианското лято, което продължава 6 месеца, се наблюдаваха температури близки на тези през зимата в Европа.

След 3 месеца на неспокойно чакане бяхме одобрени. Чувството да видиш имената си след одобрените, наистина беше неземно. Помня вечерта, в която излезе класирането. Показах се на терасата и вдигнах глава нагоре. Нощта беше влажна и тиха. Милярди звезди кротко си блестяха в небосклона. Тихичко си прошепнах: “Идваме Марс”.

Бяха изминали две години от този момент, когато направих първата си крачка на червената планета. Слънцето, същото като земното, но много по-малко блещукаше на небето. Беше средата на марсианското лято, а температурата беше близо до 20 градуса. Обърнах се и помогнах на жена ми да слезе от космическия кораб. Тя не издържа и секунда, посегна към скафандъра си, откопча го, махна го от главата си и вдиша дълбоко със затворени очи. След което ме погледна, усмихна се широко, хвана ме за ръка и с няколко крачки се затичахме по песъчливата повърхност.

Дишането без скафандър беше позволено в по-ниските части на планетата, където атмосферното налягане беше достатъчно за това. Населението на Марс беше достигнало почти 5000 души, имаше болница, барове, паркове с едни от първите дървета, учебен център и какво ли още не. И все пак, още никой не се беше сетил да изкачи Никс Олимпика. Никой освен нас.

Трудно беше да намерим човек с превозно средство, който да ни закара до подножието на вулкана. Разстоянието до там беше около 2000 км и нямаше кой знае какви дейности в околностите. В крайна сметка се запознахме с Джон, американец, който беше решил да остане до края на живота си на Марс. Беше от толкова дълго време там, че лицето му и като цяло тялото му се беше удължило заради ниската гравитация. Ясно си спомням как ми спомена че бил 1,86 на земята, а сега е малко над 2 метра. Беше местната сензация, научен експеримент за професорите по планетарни науки и голям купонджия. Ако имаше нещо, което ни трябваше и то е на Марс, Джон можеше да ни го осигури.

– По принцип не ми разрешават да ходя с марсохода чак до там… но ще видя какво мога да направя за вас.

След 2 дни имахме бележка под врата на която почти нечетливо пишеше: “Утре в пет сутринта, бъдете готови!”. Моментално започнахме да се оправяме. Бяхме си начертали план, След като Джон ни закара до подножието на Никс Олимпика, щяхме да нощуваме на изоставените сондажи в планетарната палатка. На другия ден ще заобиколим планината от към изток, тъй като южните склонове са отвесни стени с височина от 4 до 8км. Малко под по-полегата източна страна на Никс Олимпика, ще пренощуваме отново в палатката. На сутринта ще започнем 250 км изкачване с постоянен наклон от 5 процента. Някъде в края на деня ако всичко е наред ще сме стигнали изоставен космически кораб, който се намира на около 12500 м височина, и е малко преди края на атмосферата на Марс и на около 120 км източно от върха. Атаката щеше да е рано сутринта на следващия ден. Ще си оставим голяма част от багажа в изоставения кораб, ще сме в без атмосферни условия и ще се придвижим бързо към върха. Ще изпратим залязващото слънце от 22 хилядника и на челници ще се върнем по обратния път. В този ден ще сме изминали 250+ км и ще сме преодолели 9500 м денивелация, което за Марс е нещо нормално с ниската гравитация.

Утрото ни посрещна с най-жестоката пясъчна буря в кратката история на човечеството на Марс. Пясъчна буря с ветрове със скорост близо 380 км/ч бяха обхванали цялата планета. Много от сградите и близките лагери бяха сериозно пострадали, можеше да се предполага и за жертви. Най-лошото бе, че бурята не спря в следващите 2 месеца. Отменихме изкачването и остатъка от престоя отдадохме в помощ на пострадалите и поправка на щетите.

Пясъчни бури като тази или рязко спадане в температурата бяха неща напълно в реда си за планетата Марс. За нас хората, или по скоро за нас планинарите, колкото и да се подготвяме, да тренираме, да премисляме маршрути, да изчакваме удобен прозорец, винаги ще си останем зависими от природата и нейната сила. Независимо дали ще е природата на планетата Земя или на Марс, то тя не трябва да се подценява и трябва винаги да сме с едно на ум, ако тя реши да си поиграе със съдбата ни.

Идеята за изкачването на един връх винаги остава в сърцето на човек. Тя не затихва с времето, а разгаря своя копнеж и завладява все по-голяма част от теб. Ние с Мартина ще се върнем някой ден отново на Марс. Малко по-примирени и с по реалистични очаквания. За едно първо и последно изкачване на най-високия връх в слънчевата система – Никс Олимпика

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *