Езикът ми е като камшик с раздвоен връх. Толкова ми е трудно,когато имам да кажа нещо добро на някого. Замлъквам и умувам, а когато реша да бичувам и разобличавам,думите идват светкавично, точни и болезнени.

Но днес няма да съм критична.Ще бъде хубав ден. Тръгнали сме на неделна семейна разходка по древен римски път.

Двете ни деца, на седем и девет години, тичат щастливи и се смеят. Ние с мъжа ми едва ги настигаме. За наш късмет от време на време момченцето ни се спира и се навежда да търси фосили между камъните по пътя, давайки ни кратък отдих.

В един момент дъщеря ми забавя крачка и се умисля.

-Тате,какво ще стане ако срещнем мечка?

-Не се тревожи, мечките ни отбягват,отвръща съпругът ми.

-Освен това имаме нож в раницата,обаждам се.

-А аз имам шуликен,обажда се и баткото.

Очите на дъщеря ми се насълзяват:

-Няма да тормозите горките меченца!

-Няма,обещавам аз.

Наслаждавам се на свежия зимен ден. Небето е сиво, а гората е в тъмните си нюанси. Широколистните дървета са оголели. На този фон сияе зеленият мъх, застлал камъните край тясната пътека. Попивам с очи красотата наоколо и тогава забелязвам боклуците, нахвърляни по земята. Не казвам нищо. Днес не е ден за лоши думи,но е тъжно.

-Къде да си хвърля хартийката от бомбона,пита синът ми.

-В джоба, отвръщам кратко.

-Мамо, кой е нахвърлял толкова боклуци,пита отново.

-Ами-и-и, това са хора,които като нас са дошли да се порадват на красивата природа,но не са се научили да я ценят и пазят…Прехапвам език.

Мъжът ми се подсмихва ,защото е прочел мисълта,която не искам да изкажа, нещо за боклуци,които ядат боклуци и оставят диря от боклуци, но не. Няма да уча децата да мразят, и няма да мразя.

Ако  можеха тези хора да видят планината през очите ми… Аз пристъпвам в гората като в храм. Тя ме изпълва с повече смирение от която и да е църква.

Всяко клонче трепти красиво ,протегнато към небето. Всеки камък мълчи красиво , в своята възвишена безучастност. И целият пейзаж се променя във времето,като във всеки миг носи своя неповторима прелест. В никой магазин на света не може да се купи нещо толкова прекрасно.

Вървя и мълча.

Стигаме до рекичка.

Децата се спускат по брега и си  намират интересни,чудни неща. Изглежда бъркането с пръчки във водата никога няма да им омръзне.

Правя снимки за спомен,като се старая да не се виждат боклуците,хвърлени по брега.

Да, днес няма да бичувам никого с речта си,само ще ги изрежа от снимката тези…

Снимам двете деца заедно,като гледам найлоновата торба,която виси от дървото зад тях да не загрозява  нашия спомен…

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *