10/09/2016 – 11/09/2016

Сещаш ли се за онези пъти, в който от нищото през съзнанието ти минава мисълта, че си забравил нещо? Подобно на куршум това усещане влиза от едната страна на главата и преди да успее да излезе от другата, вече си се плеснал по челото и си казваш примерно „Лелеее, забравих да изключа ютията!“ Спомни си нали? Ей така се случи и с мен около средата на август, когато бях планирал маршрутите за Пирин и Стара планина, които си бях набелязал да изпълня до края на месеца – през ума ми мина „Лелеее, забравих за Митикас!“

Идеята да пречупя себе си и да реша да отида до южната ни съседка се зароди някъде през месец май. Получи се едно от онези случайни съвпадения на обстоятелствата – докато четях пътепис за първенеца на Олимп, мъж и жена дойдоха при мен, разприказвахме се и те категорично заявиха, че щом съм тръгнал да бродя баирите задължително трябва да се кача на Митикас (2918м.). И може ли човек да не се замисли сериозно върху подобна заръка? И се започна едно замисляне…

Целият планинарски сезон мина под надслов „Както дойде“ и нито един преход нямаше общо с първоначалния план. За да е по-голям купонът! Така се случи и с този – първоначално трябваше да ходим двама, в последствие станахме трима, а в деня преди потеглянето останахме пак двама, само че първоначалният ентусиаст отпадна, та остана другият…ей така някак завъртяно беше. За да се запазят места в хижата, особено в летния сезон, е силно препоръчително да се предвидят поне седмица – две, тъй като местата са кът. Финалният план се състоеше в потегляне от София в посока Кюстендил с преспивне в прекрасното ми село в петък вечерта, след което на следващата сутрин рано трябваше да съберем спътника от града на черешите, през Кулата, покрай Солун и нататък както дойде. Планирането беше моята скрита стихия, логистиката оставих на родителите ми, които щяха да тръпнат в очакване синковецът им да се върне жив и здрав в неделя някъде около обяд. Тук е моментът да благодаря и на двамата за готовността и търпението, което проявиха тогава, когато чакаха телефонно обаждане или друга форма на сигнал от моя страна, докато скиторех цяло лято из планините.

Натоварени в автомобила, посрещахме топлината на първите за деня лъчи. Спътник в прехода щеше да бъде мой роднина, който със своите 58 изживени лета доказваше, че възръстта не може да представлява граница пред ентусиазма и любовта към планините. Изминаха около 4 часа в път преди да достигнем Литохоро, първите гледки към Бяло море,а след още около половин час диви криволичещи завои леката част от всеки преход – изминаването на километри с кола, беше преустановена. Така славната компания се раздели на две, едната половина потегли стремглаво надолу към кота нула, докато останалата част навиваше ръкави и крачоли, наместваше раници и подготвяше щеки, пък до където стигнем. Днешната цел беше криво-ляво да се доберем до хижата.

Пътеката до там една лека, една приятна, в началото водопадче, около теб високи гори, току подритнеш някое камъче, пък скочиш и ти като него – то надолу, ти нагоре. Щеките тракат, обувките под краката пеят, иде ти да запееш и ти, стига да можеш да пееш, а ние с моя спътник, защото не можем, само пуфтяхме със самочувствие. В инвентара бях помъкнал и GPS, който ама никаква работа не можеше да ми свърши, защото бях забравил да изтегля карта на местността, но за това пък по него се ориентирахме за изминатото разстояние и преодоляната височина. Все носеше някаква информация. След една кратка почивка, среща с двама руснаци – мъж и жена и трудно разминаване с инатливо магаре на пътеката, застанахме горди пред хижата. Всичко на всичко два часа и малко отгоре. Ами сега? Имахме да търкаме настилката около рефюджито в продължение на цял следобяд. Време за щурм преценихме, че няма, а и руснаците ни настигнаха след по-малко от час, та поне имаше с кого да упражнявам език, който никога не бях учил и съответно не знаех.

Няколко думи за хижата, докато сме още там: в България подобен ред не знам дали някъде има на 2000 метра над морето. Около самата постройка човек може спокойно да се разхожда и бос, но вътре 5-6 няма – без обувки. Водата в местността е кът, а тази, която тече от чешмите е негодна за пиене, макар и да не го отбелязвам от личен опит. Предварително запасяване не е излишно. Бях чел на различни места, че цените на храна, напитки и в частност бира надхърлят и най-смелите фантазии, което се оказа недостоверен мит. Цифрите са същите, но обърнати в евро. За всеки, който е излизал извън територият на милата ни родина, е ясно, че навсякъде е така. Персоналът вътре категорично не работи с банкноти – с тази нелека задача се е нагърбила единствено хижарката Мария, за която само добро може да се каже. Да е жива и здрава!

Някъде около цялата навалица чухме българска реч и подобно на хрътки започнахме да следим за източника, което не отне много време. Сътворихме една славянска софра, съставена от 2-мата руснаци и четирима българи като всеки от нас говореше на свой си собствен език, но със свои винаги е лесно да се разбереш. Малко преди слънцето да се скрие зад върховете достигнахме с поглед и до самия Митикас. Формите му и назъбените скали започваха да заемат трайно място в съзнанието, за да изникват отново и отново след появата на лунния диск, който току се скриваше срамежливо зад някой нощен облак и надникваше всеки път преди да се подаде отново изцяло. Цялата идилия продължи до към 10 вечерта малко преди да бъдат изгасени лампите. Преди да дойде сънят и да посрещнем утрешния ден, нека направим една констатация – руснаците не знаят как да пият и толкова! Поне до колкото можем да приемем теиз двама, които срещнахме, като представителна извадка. По темата толкова, запътвам се към леглото, защото път ни чака.

В 6ч. сутринта бяхме отново готови за подвизи. Оставихме част от багажа в сигурните ръце на хижарката Мария и с леки раници тръгнахме отново нагоре по баира. Да де, ама то…равната пътека, която помнехме от предишния ден съществуваше около 15тина минути след хижата и после вече няма. Горичките и те изчезнаха, а на тяхно място се показа камънак и гъста мъгла. Чудех се в даден момент дали пък не сме сбъркали планината. Дишането стана по-тежко, сгъстеният сив въздух усложняваше нещата. Група италиалианци стояха пред карта на разклонение и се чудеха кой път да поемат. Вариантите тук са два – пускаш десен мигач, вървиш известно време по равно и след известно време се стига до подножието на върха. От там следва стръмен терен, вървене на зиг-заг с повишено внимание някой от по-бързите да не сърне камъче върху теб. От там и приказката, че за изкчвнето на Митикас трябват каски. Тъй като каски нямахме нито ние с моя спътник, нито италианците, предпочетохме другата пътека, която се води за по-лека и неизбежно минава през в. Скала (2865м.). Тръгнахме с новата компания да вървим уж пакет, пък то едва се виждат подметките на човека пред теб. И забързан в своята несигурност настъпваш газта, за да настигнеш следващия, за да не си сам в мъглата. Погледът ти пробива до силуета на спокойствието, след което отново се спуска, за да следва пътеката и да внимава по хлъзгавите камъчета. Въздухът един лепкав, труден за вдишване, но само да издичва човек не може и от всичкото това се задъхва. Крачките стават тежки. Щеките влизат все по-често в употреба, благодариш им.

Малко преди Скала, докато вървяхме по билото, слънцето проби. Стопли ни с лъчите си, видях как въздушните течения гонят мъгла и облаци, играят си с тях и ги превъртат в своя собствен импровизиран танц. И после пак ни заля онова млечно-сиво, похлупи главите ни, но вече Скала беше изкачен. Там се започна едно лутане. В мъглата различихме стрелка, която водеше буквално в нищото, италианската група реши, че няма да се довери на пътната маркировка и пое в друга посока. И на принципа на стадото, нали знаеш…тръгнахме след тях. Ако не друго GPS-ът знаеше две неща – къде се намира връх Митикас и къде се намираме ние. И както уж се бяхме приближили на няма и толкова до първенеца на Олимп, започнахме уверено да се отдалечаваме. Пресрещнаха ни двама немци, за да ни върнат в правия път и тук настъпи ключов момент – отказа ми запалката! Ами сега? Цигари има, огън няма. Обратното е по-приемливо някак, обаче никотиновият глад се изостря още повече, когато човек захапе филтъра и започне да гняви с пиезото. Само пушач може да разбере в колко некомфортна ситуация бях изпаднал и как продължих напред или по-точно надолу по скалите. А от тук започва и техничната част, вървене настрани, катерене. Теренът може да беше стръмен, но за сметка на това мъглата упорито си стоеше. Разпознах два силуета, които вървяха срещу нас – оказаха се пак германци. И с цялото си нахалство, без да тая каквато и да е надежда, попитах за запалка. Ей, Богу, вярвш ли, че Коледа дойде през септември?! Не само че имаха, не само, че ми я дадоха, за да си угодя на порока, а на всичкото отгоре ми я оставиха. Не можело, казват, да се качиш на върха и да не си запалиш! И от там като ме заля един прилив на енергия, като подскочих! Цели две крачки преди да залитна от ентусиазъм и да се кротна, както подобава по подобен терен. Ако човек следва стрелкичките, пръснати навсякъде като ято лястовици, и си гледа в краката проблем по този маршрут може и да няма. Обаче без да се внимава няма как. Всяка крачка премерена, и очите на четири! Боговете се бяха скрили зад плътната мъгла и тронът им дори не подсказваше, че някъде съществува. Освен върха, мъглата скриваше от нас и пропастите, които ни заобикаляха. Спомних си за Кончето в Пирин, където има въже. Изглеждаше като въжения парк на Коколандия в Борисовата градина на фона на недоброжелателната олимпска пътека. За да бъда откровен, трябва да спомена, че в даден участък въже има, колкото да се премине една по-заострена скала. И след въженцето – стена! Последните метри преди върха ти напомнят защо си простосмъртен. Обаче щом се качих горе, щом се огледах около себе си…нищичко не видях и пак без думи останах! Зевс и компания явно бяха чули, че идваме и бързо – бързо се бяха оттеглили далеч от хорските погледи. А може би не бяха толкова далеч. Дали не се криеха зад някоя скала? Или пък се бяха загърнали в мъглата?

Горе на върха четвърт час и толкоз. Пътят на връщане към хижата мина със същото повишено внимание, както и на отиване. Вървях пред моя роднина, защото вярвах в теорията, че ако евентуално тръгне да се сурка по склона, мога да го пресрещна с отмерен шут и така да го спра навреме. Все още чакам потвърждение дали тази хрумка има нещо общо с действителността, до сега на когото съм я казал, винаги съм виждал насреща си благожелателна усмивка и поглед с насмешка. Обаче какво означават, така и не разбрах! До Скала не стигнахме отново, тъй като решихме да комбинираме двата основни маршрута и да дебнем удачен момент да пресрещнем другата пътека. Избрахме вероятно най–стръмня участък за слизане и като изключим няколкото леки присядания, успяхме да стигнем отново до маркировка. Гъстата мъгла се вдигна отвендъж и предаде щафетата на ясно синьо небе и естествена светлина. Падна едно разсъбличане. Горе на върха с якета, шапки и ръкавици, малко под него – по къс ръкав и със слънчеви очила. Изглеждаше така, сякаш през целия ден да е било толкова ясно!

Точно на разклона се засякохме с другата българска група, все едно си бяхме уговорили среща на пилоните на НДК и всеки беше гледал да не закъснее. В общи линии те бяха минали по обратния път като междувременно се качили и на в. Стефани (2911), защото от липсата на видимост били пропуснали отбивката за Митикас. От разклонението продължихме пакет надолу 4-мата чак до паркинага.

Там сред морето от коли, видяхме и нашата каляска, която щеше да ни прибере у дома. Успешен е този преход, който завършва вкъщи. Но преди вкъщи само за малко трябваше да има и едно цопване в Бялото море. Само до коленете, кой да се сети да вземе бански? Абе, я направо, те нали за това се наричат къси панталони! Кефът беше пълен!

Сумарно изкачването отне малко повече от два часа от паркинга до хижата и почти толкова от хижата до Митикас. След като гостуването при Боговете завърши цялото слизане отне пак толкова. Докато наблюдавах пред себе си безкрайната морска шир и усещах как пясъкът потъва под краката ми, бях сигурен, че ще се върна отново. В тази планина, в тази хижа, по тази пътека. Пред това море. Под този връх, стъпил отгоре му и после пак под него.

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *