Стана така, че през лятото на 2011 г. се качих на Хан Тенгри.

Върхът се намира в планината Тян Шан, на границата на Киргизстан, Казахстан и Китай. Висок е 7010 м. На четиридесет и втория паралел е (също както България) и е най-северният седемхилядник в света.

Тенгри е и един от най-красивите върхове в света. Правилната му мраморна пирамида се извисява далеч над околните върхове, а при залез изглежда като запалена. Местните го наричат „Кървавата планина“, но е кръстен на Тангра – главен бог в митологията и на прабългарите, господар на ветровете и властелин на небесата.
Интересно ми беше лично да проуча митологията, свързана с този връх, но попаднах единствено на версията на хората, които работеха в Базов лагер: „Горе живее обикновен хомосексуалист. Приема по някой и друг мъж, ако му хареса, ама жени не му трябват“.
Никой не знаеше и защо съседният Победа се казва така. Предполагам, че са търсили име, което да звучи добре според канона на Партията, но все пак да завършва на „беда“.

Защо?

Трудно е да се обясни какво всъщност правих на Тенгри. Аз самата го осъзнах чак след като слязах.

Историята започна, когато бях на 12. Никой от близките ми не се интересуваше с какво се занимавам, което изглеждаше лошо, но всъщност беше хубаво, защото можех да бъда в планината колкото си искам.

Още при едно от първите ми ходения до Черни връх попаднах в гръмотевична буря. Вървях нагоре през резервата без да виждам върха, изсипваше се пороен дъжд, а няколко мълнии паднаха съвсем близо до мен. Естествено исках да се върна, но се бях изгубила (не знаех, че има такова нещо като маркировка и че тя трябва да се следва) и реших, че ще е най- добре да си продължа към върха. Единствено за него знаех къде е – нагоре, а и трябваше да ми е трудно, за да мога да се стопля.

Качих се, ориентирах се и вече слизах към София по Стената, когато изведнъж времето се оправи. Слънцето се показа, нямаше и помен от вятър. Погледнах нагоре и се изумих колко безумно синьо е станало небето. Тревата и цветята бяха ярки като измислени. Потоци оживяла вода се стичаха надолу към окъпаната от дъжд и светлина София. Светът беше друг.

Обичам истината и не вярвам в тинтири-минтири. Но тогава съвсем ясно си представих как слизам към един променен свят. И на принципа „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“ за мен той наистина се промени. В света, който заварих долу, можех да разговарям с хората, в предишния просто нямах това желание. Вследствие на това отново тръгнах на училище, намерих си и работа. (Е, на 12 човек няма кой знае какъв избор какво да работи, така че тогава продавах вестник „САЩ 94“. Но пък България взе, че стана четвърта на световното по футбол и спечелих достатъчно за планинарски обувки).

Казах си, че някой ден ще направя това отново. След това почти забравих за случката, но продължих да живея с представата, че това няма как да не се повтори, когато му дойде времето. И че ще бъде малко опасно.

Идеята

Всъщност идеята не беше моя. Тъкмо се бях захванала да проучвам на кой седемхилядник бих могла да се кача сама идното лято, когато в скайп получих съобщение от някой си Иван Томов. Пишеше ми, че искал да се качва на Тенгри и Победа, но никой от познатите му не искал нищо подобно, та дали пък аз не бих дошла с него. Отговорих: „Да, добре“. Сигурно си е помислил, че се шегувам, но не помня някога да съм била по-сериозна.

Първи впечатления

Иван също се оказа сериозен и така половин година по-късно се озовахме в един стар руски хеликоптер на път за Базовия лагер на ледник Южен Иналчек. Беше на агенция Аксай и договорът ни с тях беше само за него. Нямаше да ползваме столовата им в Базов лагер, нито водачи и носачи.

Познах Тенгри още когато се показа в далечината- самотна бяла пирамида, толкова правилна, сякаш направена по чертеж. Добре знаех как изглежда, но не очаквах това, което видях. Дъхът ми застина заради смесица от силни чувства, преобладаващото от които си беше чист страх.

Хеликоптерът изкачваше един превал между Северен и Южен Иналчек- двата ледника, ограждащи Тенгри. Бяхме на 6000 м. и макар че това продължи много кратко височината си се усещаше, защото не бяхме аклиматизирани. Хеликоптерът звучеше като пред разпадане. Ползваха го само до тази височина. Случеше ли се нещо над трети лагер не можехме да се надяваме на помощ. А и както разправяше пилотът- често ги викали, но рядко можели да помогнат. Неясно защо все избирали лошо време да им звънят.

Минахме превала и вече можеше да се види и Победа. Една част от хората в хеликоптера бяха тук заради него, а няколко от тях искаха да се изкачват по маршрута на Абалаков. Странна работа, за последните 20 години по него имаше едно успешно изкачване и десетки загинали, но желаещите да опитат ставаха все повече. Загледах се в лицата на тези хора. Бяха непроницаеми.

Нашият полет беше един от първите за сезона. Поканиха ни в шатрата-столова и за „добре дошли“сипаха на всички по една водна чаша спирт. Повечето бяха руснаци и веднага го глътнаха като вода. Иван е полуруснак и това също се оказа достатъчно. Имаше и двама немци, които избягаха. Съжалих, че не ги последвах, защото след няма и минута само моята чаша беше почти пълна. Дали заради това, или защото бях единствената жена там, но докато не я изгълтах не ме оставиха намира: „Всеки сто грама намаляват височината със сто метра“, „Ще се обидим, ако не го изпиеш“, „Пий, пий, ще проговориш руски…“

Повечето новодошли имаха осигурена шатра, но ние трябваше да потърсим място за палатката си. Леденият вятър ме отрезви бързо.

Аклиматизацията

И за двамата това беше първи седемхилядник. Когато шефът на лагера Дима Греков го разбра започна да уговаря Иван да идем на Ленин. Каза ми също, че работи тук повече от десет години и не е видял никой, тежащ 45 килограма, да се качва на Тенгри.

Иван беше убеден, че си е за тук. Аз пък далеч не бях сигурна, че ще се кача, но не можех да се откажа просто така.

Направихме си първия лагер още на следващия ден. Времето се развали, а и не се чувствах добре. Слязохме до Базов и аз останах там за три дни, ако не ме лъже паметта. Междувременно Иван направи още едно излизане заедно с третия член на нашата „експедиция“- Борис. Той се беше включил в последния момент. Много жив и приказлив човек, около шейсетгодишен. Беше дошъл, по негови думи „само да разгледа“.

Качиха се до трети лагер, където получил мозъчен оток. За щастие там е имало хора, които навреме са разбрали какво се случва. Беше успял да си слезе, противно на всички правила сам, но усмихнат както винаги. Тръгна си със следващия хеликоптер, предпочитал бил да кара колело.

През целия си престой на Тенгри се чувствах много особено. И до днес не зная дали е било заради височината, заради постоянното напомняне, че сме смъртни или пък от нещо друго. Сънищата ми се бяха променили. Бяха просто разговори с непознати хора на красиви места, но странното беше, че бях с ясното съзнание, че сънувам и ако желая мога да променя съня си.

Отношението ми към хората също се беше изменило много. Например, когато преди съм наблюдавала как някой говори или върши тъпотии просто съм си казвала: „Ами тъп е, човечецът“. Сега някак си усещах хората по-цялостно и не се опитвах да ги категоризирам. Бяха ми станали по- близки, но не в смисъл да искам или очаквам нещо от тях. Просто ги наблюдавах.

 

При следващия прозорец хубаво време аз излязох на аклиматизационно изкачване, а Иван на опит за върха.

Нашият маршрут от юг беше доста по-опасен от северния заради многото лавини и падащи камъни. Особено един участък между първи и втори лагер, наречен Бутилката, където това се случва постоянно. Но нощем е малко по-безопасно, за това тръгнахме към Лагер 2 в три сутринта.

Накратко: студ, вятър, тъмно, стръмно и за капак 20-килограмова раница, която с набирането на височина ми тежеше все повече. Бързахме и краката ми се напрягаха до болка.

Тъкмо започна да просветлява и се зарадвах, че ще мога да видя нещо и стигнахме Бутилката. Изобщо не беше за гледане. Приличаше на фон на някаква идиотска компютърна игра, където героят трябва да бяга от разни падащи от небето неща.

Ледникът под нас беше скрит в гъста мъгла, а отсреща първите лъчи на слънцето започваха да огряват склоновете на Победа. Беше съвсем тихо. Само от време на време от Чапаев се откъсваше по някое камъче, със свистене прелиташе стотици метри и се забиваше в снега наоколо. Стигнахме Втори лагер, тук вече беше относително безопасно. Иван продължи нагоре, аз останах. Не биваше да прескачам лагер при аклиматизационо изкачване, а и бях много изморена. Няколкото групички, с които бяхме тръгнали заедно от Лагер 1 ги нямаше никакви, така че се възползвах от спокойствието и блажено заспах.

Събуди ме грохот от каменопад. Излязох сънена от палатката и в първия момент си помислих, че още сънувам. Слънцето беше започнало да огрява склоновете на Чапаев и десетки камъни и парчета лед летяха надолу, сякаш бутнати от светлината. А долу, в Бутилката, имаше хора. Едни продължиха нагоре, други побегнаха надолу, викове, суетня… Никой не пострада.

Почти всяка година в тази „бутилка“ има нещастни случаи. Но някак повечето хора тръгват с нагласата, че няма как такова нещо да стане точно с тях. Не знам- оптимизъм ли е или липса на въображение?

Останах във втори лагер две нощи, разходих се без багаж и до Лагер 3. През втората нощ заваля сняг и побързах да си сляза, преди да заличи пъртината и да скрие пукнатините в ледника. А и идеята за лавина между първи и втори лагер ме плашеше много. Оставих почти всичко, което носех и затичах надолу.

 

През няколкото дни почивка в Базов лагер се нагледах и наслушах на безумия. Не знам доколко защото се притесняваха за мен и доколко защото ги беше яд, че не им плащам, но всички водачи на комерсиални експедиции ми бяха бесни, че сериозно имам намерение да правя опит за изкачване. Някои бяха културни и просто не ми говореха, други се опитваха да се заяждат. Един ми заяви гордо: „Едрите жени са за работа, дребните жени са за в леглото. Жена за в планината няма! Ако ти се качиш там, аз ще стана влак!“

Някои от клиентите им също ме гледаха накриво. Вярваха, че тръгвайки за този връх правят кой знае какво, бяха дали сумати пари за водач, за носачи. Някак си присъствието ми там не се вписваше във великото им дело.

Имаше и хора, с които се разбирахме и считаха намерението ми да се качвам на Тенгри за нормално. Но дори и аз се отнасях към тази оценка с малко съмнение, защото в сравнение с тях всичко изглеждаше нормално.

Почивах си и се стараех да избягвам конфликти.

Беше ми станало навик да гледам върха и да не мисля за абсолютно нищо. Не знам медитация ли се води това, или мързел.

Изкачването

Шефът на лагера Дима ми предложи да тръгнем заедно с Евгени, който също щеше да е сам. Не случайно- за разлика от всички на Евгени всичко му беше все едно и казваше, че е тук на почивка. Никой не вярваше, че би излязъл над трети лагер. Аз си имах своите основания да смятам, че са се объркали много.

Съгласих се да тръгнем заедно, а когато попитахме и Евгени той също отговори с едно лаконично „добре“ и си легна да спи.

Иван си слезе. Пръстите на краката му бяха измръзнали, но не чак като за рязане. Изглеждаше доволен, беше се качил.

Паша тръгна сам по Абалаков. Никой не го видя повече. Имаше бебе на няколко месеца…

 

Качихме се до трети лагер без особени проблеми. Времето не беше хубаво и се наложи да останем там два дни.

Още от България бях планувала междинен лагер на една малка площадка на Западния ръб, на 6400. В противен случай от трети лагер до върха се събираха 1200 м положителна денивелация, а това е и технически най-трудната част от маршрута.

Качихме се до площадката. Вятърът започваше да се усилва, дори в палатката стояхме с всичките си дрехи. Излязох да погледам залеза- беше фантастичен. За пръв път бях на такава височина. Зачетох се в паметните плочи. Повечето бяха на млади хора, 20-30 годишни. Измръзване, падане, лавина…

При вечерния радиосеанс съобщиха, че двама иранци все още вървели към върха и едва ли биха могли да си слязат до трети лагер в това време. Дори не звучеше като зов за помощ, а по-скоро като: „Ако намерите двама измръзнали, да знаете, че са нашите иранци“. Питаха има ли някой в лагер четири. Евгени се включи лаконично: „В Лагер 4 сме само аз и момичето“. „Ясно, край.“

 

Дори и Евгени да беше решил да излезе да ги търси, аз не бих могла да се включа. Нямах челник, защото някой ми го беше свил от палатката в Лагер 2 (заедно с храната и газта, която си бях изнесла при аклиматизационното изкачване). Тази сутрин обаче си бях намерила малко пецелско челниче- от тези, които работят с батерии за часовник. Тогава си помислих, че не става за нищо, но в тази ситуация май ми трябваше точно това. Потърсих място, от което се виждаше част от маршрута нагоре и закрепих мигалката там. Нека знаят, че на площадката има хора. Ако спасението им изглежда обозримо, ще се борят до край.

Три след полунощ. Навън се чу тракане на инвентар, ципът се отвори и в палатката надникна човек с празен поглед. След него още един.
Влязоха вътре. Не можеха да говорят. Посочих на единия примуса, за да ми го подаде, а той ми зяпна пръста. Бяха облечени много добре- приличаха на космонавти. А когато се свестиха започнаха да се държат като марсианци.
Трепереха неконтролируемо, така че им дадохме чувалите си. Бяха се обезводнили, изпиха невероятни количества чай. Хвалеха се, че са се качили на върха и недоумяваха, защо не им се възхищаваме. Повтаряха го постоянно, докато Евгений не се сети да им каже „Браво“.
Изкарахме една почти безсънна нощ.

На сутринта бързахме, за да тръгнем към върха, но всичко ставаше ужасно туткаво.
Направихме чай, нахранихме ги, дори се наложи да обуем единия, а след това и да му сложим котките. Най- накрая бяха готови и тръгнаха надолу гордо усмихнати. Не ни благодариха.

През този ден се наложи да се върнем от 6700. Аз бях престанала да си усещам краката, а Евгени имаше проблем с ръцете.

На вечерния радиосеанс казаха, че времето ще се развали. Не им повярвахме и на другия ден бяхме единствените, тръгнали по западния ръб (+ плюс една свръзка, която май само аз видях).

Тръгнахме чак след като слънцето огря палатката ни. Оставаха ни само 600 м. денивелация и можехме да си го позволим.

За съжаление нямахме нито един термос, който да вземем нагоре. Евгени беше изпуснал своя над Лагер 2, а моя над Лагер 3, така че те паднаха съответно на Южен и на Северен Иналчек, в Киргизстан и Казахстан.

Жаждата обаче се оказа единственият ни проблем. Времето изненада дори хората в Базов лагер- от години не били виждали на Тенгри да няма вятър. След две нощувки на 6400 и аклиматизацията ни беше добра.

Не бързахме, дори си говорехме за разни важни и маловажни неща. Гледката беше невероятна. От време на време виждахме и Базов лагер и съответно те също са ни виждали с телескопа. Неусетно се качихме.

През последните десетина дни дотолкова бях свикнала да гледам високи планини над себе си, че когато изведнъж се оказаха под мен ми се видя странно. Предпазливо се разходих около кръста- последното, което исках беше да се озова в Китай на части и без виза. Радвах се, че сме се качили, но не толкова защото планът ми за тази година се беше увенчал с успех. Просто исках да сляза до палатката, да стопя сняг и да направя чай.

Не видях нито Тангра, нито хомосексуалист, но и да бях видяла едва ли щях да се изненадам много. През тази експедиция се нагледах на какво ли не.

След върха

Времето беше необичайно топло и останахме да спим в Лагер 2 (въпреки липсата на храна), за да можем да минем Бутилката преди изгрев. В самата Бутилка нямаше проблем, но малко по- надолу, след един завой, спрях стъписана. От Тенгри беше паднала огромна лавина. Почти до Лагер 1 маршрутът беше неузнаваем.

„Хайде, върви“- каза невъзмутимо Евгени- „вече е паднало“.

Долу на ледника реката беше станала направо зловеща. От ледения мост, по който я бяхме пресекли на идване, нямаше и следа. Най- тясното място, което успяхме да открием, беше широко около три метра. Свалихме си раниците, Евгени се засили и прескочи. Нямахме друг избор, трябваше да го направя и аз. Изобщо не ми беше ясно къде ще се приземя. Като дете тренирах дълъг скок за кратко, но дисциплината „дълъг скок с височинни обувки и котки“ изпробвах за пръв и надявам се за последен път. Освен това се бях самоизяла и краката не ме слушаха както трябва. Ама хайде, да почваме, че да свършваме.

Засилих се и отскочих колкото можах. Оказах се на ръба, но за щастие от правилната страна. Евгени ми подаде ръка, готов да ме дръпне, ако ледът се счупи. След това му се наложи да скочи обратно, да ми хвърли раниците и да се върне. И така на няколко пъти- целият ледник беше в реки и поточета.

Пристигнахме в лагера точно за обяд. Не исках нищо освен обяд! Първата ми работа беше да ида в столовата и да оставя 15 долара, за да ме включат.

Дойде Иван и започна да ми обяснява колко по-стойностно е неговото изкачване, защото времето било лошо. Пределно ясно ми беше, че не бих имала силата да се кача в лошо време, но реших да го подразня малко. Казах му, че в лошо време са се качили стотици хора, а в хубаво май само ние.

 

Седях на пейката пред столовата и чаках да ни викнат за обяд. Дойде човекът, който ми разправяше, че щял да стане влак ако се кача. Предполагам си е помислил, че не съм си платила за обяда, защото ми кресна: „Ти какво чакаш тук?!“

„Влака“- отговорих през смях.

 

Гледах Тенгри и си мислех: „Какво наистина ме накара да направя всичко това?“ Чак тогава си спомних случката на Черни връх и обещанието, което си бях дала. „И в крайна сметка какво- слязох от върха, за целта се и качих, а вместо променен свят получих влак. Изглежда Дима все пак е бил прав. Объркала съм върха.“

Епилог

Както пише във „Война и мир“: „Влаковете идват навреме за тези, които знаят къде да ги чакат“. Ами този влак не ми хареса, така че отидох да чакам на друго място. Моят дойде точно навреме

 

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *