Пътувам. Тътрузя се в някакъв градски, в който се разнася остър аромат на застояло и лишено от стимул съществуване. Чувствам се не като човек, а повече като багажна чанта, натикана в тенекиена кутия на колела.  Опитвам се да не разпилея като пясък през разтворени пръсти душата си. Но я губя малко по малко. Смачква се на топка и колабира. Летливият парфюм на битовизма и физическата отдалеченост от планината са достатъчни за моя и за нейния колапс.

Искам да горя, а всъщност тлея. Моите подпалки са скалните маси, севернякът и симфонията на природата, а сега са толкова далеч от мен. Посягам с ръка към напоеното с влага стъкло и размазвам от него грима на града. Изплуват деформирани, гротескови образи, готови да впият зъби в ефирността на мечтите ми. Казвам им да си гледат работата и си прибирам мечтите на сигурно. Подпирам глава на прозореца и затварям очи. Не толкова от умора, а от копнеж да съм по-близо поне в мислите си до това горе, да премина моментно тази бариера, да пропълзя отчаяно вън от кутийката.

Просто още един ден преходно съществуване. Нека мине. Нека изтече.  Да дойде новият ден, в който ще съм горе по скалите. Иначе не чувствам нищо. Далеч от пристрастяващата ласка на природата реалността е лишена от амплитуди. Скучен филм с банален сценарий. Дори не участвам в него. Зрител съм в киносалон, в който не ти предлагат дори пуканки. Пластмасово и безмълвно е.

И сиво. Дори не е черно–бяло. Защото и в черното, и в бялото има живот. Има контраст, готов да изпълни с енергия това, което съществува, това, което се случва. Полюсни състояния, които поддържат динамиката на действителността. Понякога конфликтни. Понякога напълно хармонични  – двете граници всъщност се сливат в едно. Ин и ян за човешката душа. А тук е просто еднакво. Безвкусно, дезинфекцирано и кухо.

Пепел и прах. Замряло. Няма дразнения, които да държат съзнанието ти будно. Кривата на живота ти се превръща в права. Завива те с топлия си юрган, ушит от апатия. Зона на комфорт, в която нищо лошо не се случва, но и нищо хубаво не те очаква. Просто ти е все същото. Все тая. Един монотонен и монохромен натюрморт. Изобщо всичко е моно. Мономечти. Моноживот.  Моно ти. Съществуване, натикано в буркан с формалин. Стерилизиран и запечатан.

Чакай. Този филм не ми харесва. Ставам и безцеремонно излизам от киносалона. Ако имах пуканки, щях да ги разпилея  по земята. Но нямам дори пуканки. Не искам да живея така. Отказвам да опаковам с дъктейп сетивата си. Отказвам да консервирам страховете и копнежите си. Пускам душата си на свобода. Нека се окаля и раздере от шубраците в планината, не от телената мрежа на града.

Тичам. Дъждът ме приветства в обятията си. Вали спокойно, без страст. Без страст, защото цялата се е концентрирала в мен. Душата ми я е изсмукала всичката и на дъжда не е оставила дори и малко. Егоистка.

Прибирам се, за да будувам със затворени очи и мисъл за утрешния ден, когато поемам пътя си към планината. На приглушена светлина все пак флиртувам изкусно по женски със съня, но той не желае да има нищо общо с мен днес.

Няколко часа и няколко отказа по-късно раницата е на гърба ми, обувките – стегнати, мисълта -готова за полет…

Още няколко часа и няколко спирания на дъха по-късно вече съм у дома.

Колкото повече се приближавам по горските пътеки към голямата канара, застинала сякаш времето е спряло, толкова повече цветовете изплуват в мен.  Сивото прашно съществуване отстъпва пред живеца на очарованието, мириса на свобода. Всяка крачка отеква в пространството с кристален звън.

Не си позволявам лукса да протестирам срещу зараждащата се умора. Само вътрешно и тихомълком се боря със себе си. Придвижването по чукарите не е толкова красиво и романтично колкото се опитваме да го опишем в разказите си. Даже си е откровено гадно понякога. Бие ти големите шамари през лицето и ти се се подиграва:  „Къде си тръгнал, отворко? Защо не си остана в у дома в удобното кресло? Дойде до тук, за да се навираш сам между шамараите. Добре тогава. Искаше, сега – на ти.”

Взимам каквото пътят ми дава и продължавам.

Оставям се на мислите си, те да ме отнесат. Магнит и желязо. Планината и аз. Намиращи се достатъчно близо една до друга, привличането е неизбежно.  Следствие от един закон по-силен и неоспорим от този на физиката, но приложим само при шепа хора, намерили себе си сред чукарите.

Такава е тя – планината. Магнит за човешки мечти.

Обърни внимание на планинаря в затворено пространство – стойката му, позата, погледът – те са винаги обърнати към пространството навън. Инстинктивно, присъщо състояние на духа. Слънчоглед, търсещ своето слънце. Душата му е винаги опака, неразбрана, трептяща на една по-различна честота.

Не спирам да вървя. Движението е  особено състояние. То е миг-призма. Докато долу в градския мравуняк хората продължават своя живот по старо му, хванати в примката на настоящето, то моят се пречупва. Излизам от действителността на другите. Избледнявам там, за да изпъкна тук. Пред мен стои неутъпкан път, който дори не ме очаква. Той съществува и без мен, но сега аз съществувам чрез него.

 

Искам да изтръгна този миг от реалността, да го откъсна от неспирния устрем на времето, за да го изолирам и имам завинаги.

 

Малко по малко денят се изтъркулва надолу по склона заедно с всички битовизми от съзнанието ми. Безмълвният огън на залеза фино трепти над голямата канара. Елегантно съблича дневната й премяна, за да нахлузи отгоре й плаща на нощта. Стигам до мястото за бивак в подножието на върха.

 

Спирам. В планината понякога трябва просто да спреш. И да се огледаш. Да усетиш.

Опивам се от аромата и вкуса на дивото. Вдишвам онзи въздух, пропит с адреналин, нетърпение и токсична превъзбуда. Отрова или елексир за сетивата? Каквото и да е, оставям го да се разпространи с лекота във всяка клетка на тялото ми. Не че имам избор. Не че бих могла да го спра.  Нахлува във всяка артерия, мутира в жизненоважна субстанция. Вътрешно конфликтни мисли резонират в съзнанието ми, изопнато като струна от кварки. Един агресивен самозатягащ се механизъм, готов да се пръсне от едва доловимия дъх на нощта. Да се разпадне на хиляди парченца, да се разтвори във въздуха и да остане завинаги там.

Искам динамика час по-скоро, а ме очаква статиката на една безсънна нощ. Застиналостта на времето, която предшества всяко изкачване. Задушавам се в тишината на собствената си агония, от която на сутринта ще се роди едно друго съзнание. Феникс. Нова звезда. Нова аз….

***

Там някъде тя застана насред щипещия студ под върха. С поглед зареян нагоре. Дали търсеше да улови точката-цел? Или просто произволно проектираше векторите на мисълта си във височините…

Може би дори тя не знаеше. Може би не беше изобщо нужно да знае.

Едно теглене се засилваше дълбоко в гърдите – теглеше и дърпаше, и разкъсваше като да беше гигантски горящ метеорит, опитващ се да си проправи път насред вътрешния й космос. Набираше скорост и чакаше точния момент, не за да се разбие, а за да избухне.

Сърцето й пулсираше паралелно с проблясъка на звездите, интерферираше с прегръдката на нощта. Малко по малко тя се разливаше сред планината като акварел във вода и знаеше, че на сутринта ще се е разтворила изцяло в нея до хомогенна неразрушима смес. Ще тръгне нагоре, за да намери последното парченце от пъзела на душата си. Да го сглоби на върха и след това да го хвърли в бездната. Да разпилее севернякът парчетата по склонове и скали, водопади и равнини…

И да я предизвика да ги търси отново.

Защото нима един живот без търсене е живот?

 

 

 

Сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *